Тримата седяхме, потънали в дълбока тишина, преди Садгуру да се усмихне и да каже:
- Шерил, ще трябва да продължим утре вечер. Нощта си отива.
Не ми се щеше да тръгваме, но не можех повече да удължавам престоя ни на острова. Погледнах удивена часовника си, беше почти четири часът сутринта. Бяха минали четири часа, откакто излязохме в тъмнината и се качихме на лодката, за да дойдем на острова. И все пак по време на тези четири часа знаех, че съм много близо до безкрайното, където светът приема форми, които не познаваме. Докато се приготвяхме за тръгване, си мислех, че всичко е много по-странно, отколкото някога си бях представяла.
А щеше да става все по-странно...
5.
НОЩ ВТОРА:
БОЖЕСТВЕНО БЛАЖЕНСТВО
Всичко, което желаете - предмети, хора или власт, е жажда да го включите като част от себе си. Това е копнежът ви за безграничност, вашата безкрайна природа
Садгуру
Събудих се на другия ден, все още въодушевена от разговора ни на острова и нетърпелива да започнем следващия. Но верен на думите си, Садгуру остана зад затворените врати на своята стая. Тъй като през деня той имаше нужда само от плодове и вода, които му оставихме в стаята, двете с Лийла решихме да отидем до близката планина Уайтсайд, която е част от планинската верига на Апалачите.
Образувани преди 950 милиона години, в праисторически времена Апалачите са се издигали на места на височина повече от шест хиляди метра над морското равнище, но веригата е била подложена на продължителни ерозионни цикли и днес върховете й са значително по-ниски. За Уайтсайд се говори, че е една от най-старите планини на планетата и днес е един от най-високите върхове в Южните Апалачи, с височина само 1502 метра.
При тръгването ни се сетих за любовта на Садгуру към планините и дълбоката му връзка с тях. Това, което правеше през деня, трябваше да е много важно за него, за да изпусне такъв прекрасен ден. Бях доволна, когато той ми каза, че ще се присъедини към нас в последния ни поход, преди да напуснем Южна Каролина в края на седмицата.
С вода и храна в раниците, ние бяхме готови за нула време и безгрижно тръгнахме в яркото, слънчево планинско утро. Над нас небето се простираше кристално синьо, изпъстрено с пухкави бели облачета, които започваха от висините и се спущаха почти до земята и човек имаше усещането, че може да ги докосне. Скоро стигнахме до мястото, където пътеката започваше да се изкачва по склона, и навлязохме в сенчест коридор, който минаваше през млади дървета с издължени и изтънени стъбла от стремежа им да си пробият път към светлината. В основата им се стелеха някои от най-прекрасните растения на земята. Диви планински цветя цъфтяха сред купища зелен мъх, азалии, перести папрати и измити до блясък рододендрони.
По-нататък видяхме огромни дървета - дъб, смърч и канадска ела, чиито дълги клони покриваха като с балдахин пътеката и образуваха високи просторни кътове и пролуки. Вървяхме покрай скални стени, изсечени при направата на пътеката; някои от тях бяха мокри от стичащата се вода, търсеща своя път към потоците, които накрая се изливаха в реката Куласаха. След като се изкачвахме известно време, достигнахме до върха, откъдето се разкриваше панорамна гледка към ширналата се пред нас планина Грейт Смоуки Маунтинс, обрасла с дървета и обвита в мъгла. Четиридесет процента от територията е девствена държавна гора. а теренът е толкова неравен, че водопадите струят блестящи надолу по склоновете.
Цялата тази красота беше причината да поискам да имам къща на невероятното плато Хайландс Кашиерс, едно от най-красивите места, които съм виждала някъде по света. В плановете ми беше Садгуру със сигурност поне веднъж да се изкачи по тази пътека.
Аз и Лийла намерихме закътано място, където можем да седнем да поговорим, и денят отлетя. Исках да науча много неща, които бях видяла да се случват на хората в програмите за напреднали на Садгуру, а също и да разбера нещо повече за Лийла - защо беше тук и как се беше променила след срещата с него. За разлика от повечето хора, Лийла не говореше лесно за себе си. Каза ми наистина, че е със Садгуру от шестнадесет години и че е дошла при него, защото е искала да се освободи напълно от всички ограничения. Но ние най-вече говорехме за силните преживявания, които имаха хората в присъствието на Садгуру. Лийла каза, че според нея скоростта на трансформацията на един човек зависи от това, доколко отворен е към промяната и колко голямо е желанието му да се трансформира в присъствието на гуру. Двете решихме да обсъдим със Садгуру тази и още няколко теми по-късно същата вечер.
Върнахме се в къщата към средата на следобеда, изморени, но доволни. По-късно, с падането на нощта, вече работехме в кухнята, разменяхме си шеги и се радвахме на приятната атмосфера, докато приготвяхме подходяща вечеря. Аз помагах със салатата, а тя готвеше кулинарния специалитет. Приготви южно индийското пиршество масала доса (пюре от картофи с традиционни индийски подправки), самбар (жълта леща и зеленчуци), ориз, туршия от карфиол, вкусно и ароматно сготвено зеле и оризов пудинг.
Сготвихме всичко, сложихме вечерята и зачакахме идването на Садгуру. Беше около десет и двадесет вечерта, когато той слезе по стълбите и се присъедини към нас, а с него дойде и успокояващата тишина и удивителното чувство за живот и енергия, което винаги ме разтърсваше.
След вечеря побързах да измия съдовете и като пълководец изведох гостите си на хладния нощен въздух. Тъй като тази местност е дъждовна гора, времето се сменя така бързо, както на Тропиците. Радвахме се на топлото слънце и ясното синьо небе през деня, но тази вечер от езерото се вдигна тежка като завеса мъгла и облаци затъмниха луната и звездите. Наложително беше да намерим пътя към острова и се справихме само с помощта на слабата светлина на лодката, спомените на Садгуру и един голям фенер, който носех със себе си.
Мъглата, както и всяка друга трудност, с която го бях виждала да се сблъсква, не можеше да възпре Садгуру и той отново управляваше лодката с пълна скорост през езерото. Този път бях на особено мнение относно страстта му към скоростите. Осъзнавах колко слаба е видимостта, но бях спокойна заради хладната увереност, с която направляваше лодката. Бях доволна, че бързо ще стигнем целта и ще можем да продължим разговора си.
Когато хвърлихме котва на острова, Лийла и аз помогнахме на Садгуру да събере дърва и той започна да реди огъня, докато ние разтоварвахме одеялата, фенера, тортила чипса и лютия сос с домати и чесън, които бях взела с нас. Докато свършим, Садгуру вече беше запалил буен огън, който разпръскваше искри в нощното небе, и седеше с кръстосани крака пред него. Като го видях там, ме връхлетя чувство на дежа вю. Отново сме тук, като че ли никога не бяхме си тръгвали, в кръга на греещия огън, заслушани в гласа на совите и плясъка на водата по стените на лодката, седящи в присъствието на толкова завладяващо същество, чиято следа, според мен, щеше завинаги да остане на това малко късче земя. Колко хубаво беше да си тук с него!
Докато за момент седяхме в тишина, се сетих за разговора ни предната вечер и за краткото разяснение на гуруто за самадхи. Всъщност мисълта за самадхи се въртеше в главата ми през целия ден. Знаех, че означава състояние на блаженство, но знаех също, че значението е по-сложно от това, което изразяваше краткото определение. Имах много въпроси. Все още не разбирах особеностите на това усещане, или по-точно - как човек стига до него. Изглежда, че думата самадхи се използва за много различни състояния на съществуване. Дали хората, които бях видяла в програмите за напреднали, стигаха до това състояние? Дали това е временно или постоянно сливане е Бог? Когато Исус казва „Царството небесно е във вас", за това състояние ли говори?
— Садгуру - казах аз, - ще ни кажете ли нещо повече за самадхи? Все още имам много въпроси. Освен прочетеното от мен, видях в Индия гроб, на който беше изписана думата самадхи. Какво означава това? Трябва ли да умреш, за да достигнеш самадхи? - попитах полушеговито, защото знаех, че се говори, че той е в постоянно самадхи, или състояние на блаженство.
Садгуру се разсмя на висок глас. Той е човек с бърз ум, искрен смях и истински се радва на проницателността.
- Повечето хора единствено усещат спокойствие и трансцеденталност, когато са мъртви - каза той. - Знаеш, в Америка казвате „Почивай в мир" дори когато целият живот е вървял в напрежение и безпокойство. Чувала ли си за жената, която направила надгробна плоча на съпруга си с надпис: „Почивай в мир, докато се срещнем отново?" - попита той все още през смях. - Почиването в мир, за нещастие, за повечето хора идва само след смъртта. Самадхи означава състояние, в което човек е преминал ограниченията на тялото и ума, като това трябва да стане приживе, а не когато умрем. Така че за тези, които са в самадхи, няма такова нещо като смърт. Смъртта принадлежи на царството на тялото. Вашето тяло е нещо, което придобивате. То е част от земята, която поглъщате чрез храната. Това е само шепа пръст - каза той, потупвайки по гръдния си кош, - която ходи наперено. Вашето тяло е взето назаем от планетата. Всички хора, които са живели по земята преди вас и мен, са се превърнали в пръст, както ще стане и с нас. Тази планета ще си прибере обратно атом по атом това, което ни е дала назаем. Но няма да ни взема лихва - допълни Садгуру, като ни намигна. - Ако човек е в постоянно осъзнато състояние на разбиране, че и тялото, и умът му са натрупвания, които е събрал, тогава това е самадхи. Ти си в тяло, но не си тялото. Имаш ум, но не си умът. Това означава, че сте освободени от страдания, защото каквото и страдание да познавате, то идва или чрез тялото, или чрез ума. След като съзнанието ви успее да създаде разграничение между тези натрупвания и онова, което вие наистина сте - идва краят на всички страдания. Невежеството се корени в отъждествяването с натрупванията, които ние наричаме тяло и ум. Ясното ви виждане е затормозено от всичко, с което се идентифицирате, и от вашата личност. Поради тази ограничена идентификация се прави ясно разграничение между това, което сме ние и което са другите. В това са корените на цялата дисхармония, конфликт и страдание. Самадхи е състояние, в което вие забравяте за тези разграничения и виждате отвъд стената. Самадхи може да бъде стъпка към просветлението, но не е просветление. Оставането в тези състояния определено ускорява осъзнаването на безграничното чрез създаването на ясно разграничение между това, което си ти и което не си. Човек обаче може да познава и да се радва на тези състояния и все пак да не знае истинската природа на съществуването или да не се е освободил от всички непреодолими аспекти на живота.
- Мислех си за хората, които видях в Иша програмите, които, изглежда, с часове седяха в екстаз и по лицата им се стичаха сълзи. Тези хора в самадхи ли са?
- Да, това, което си наблюдавала в програмите за напреднали, са различни нива на самадхи. Самадхи е определено състояние на спокойствие на духа, при което интелектът отива отвъд нормалните си функции на разграничение. След като веднъж се овладее интелектът, пада границата на това, което си ти, и това, което не си ти. Същността, целта и енергията на гуруто е да разчупи и премахне тези ограничения. В мое присъствие вие винаги ще усещате незначителността на физическите и психологическите си нужди, защото самата ми енергия е насочена към отделянето ви от тях или към създаване на пространство между вас и вашето тяло и ум. Всичко, което казвам и правя, е устремено към това. След като позволите моята енергия да проникне във вас, ще бъдете в самадхи. Докъде ще стигнете, зависи само от вашето желание. Всичките разговори, които провеждам, са само за да ви убедят да ми позволите да навляза между вас и вашето тяло-ум. Много хора изпадат в екстаз в мига, в който вляза там, където са те, дори и да са със затворени очи, дори и да не съзнават физическото ми присъствие.
Това бях видяла и самата аз. Много от моите приятели изпадаха в опияняващ екстаз и трябваше да им се помага като на малки деца, или да бъдат придържани, като че ли са пияни, но така блажено пияни, че нещо в мен крещеше от копнеж да преживее и да опознае тяхното състояние. Беше ми трудно да разбера и да приема, че това не се случва с мен не заради моята стабилност и балансираност, а поради несигурността ми и страха ми да изгубя контрол. Не можех да приема абсолютната свобода и отдаденост, с която Садгуру и другите в Иша пееха, танцуваха и преди всичко изживяваха всеки миг от живота си. Садгуру ми даде да разбера, че това, което аз си мисля, че е контрол, в действителност е потискане.
- Но човек може да познава и да се радва на тези състояния и в същото време да не разбира истинската природа на съществуването или на освобождението. Може да медитирате в продължение на дванадесет години и дори тогава да не станете реализирано същество, въпреки че сте стигнали малко по-близко до целта. Когато навлезете в друга реалност и останете там в продължение на дълги часове или години, тази реалност ви освобождава от прегръдката си и вие разбирате, че настоящето не е всичко на този свят. Това е целта на дългите медитации. Тези състояния не са само за йогите. Мистици и светци от всички традиции са преживявали и споделяли тези си опитности. Един от християнските светци - Свети Йоан Кръстител, говори за необходимостта да се отиде отвъд познатите граници. Формата, казва той, трябва да отстъпи място на неопределеността, за да може душата напълно да се изчисти.
По-късно потърсих думите на Свети Йоан Кръстител. Цитатът е следният: „Дори образите на разпънатия Христос, на сияйното величие на Бог или блясъка на рая трябва да бъдат освободени, за да се постигне божественото единение“.
- В Иша йога - каза Садгуру - ние сме създали силни, осветени пространства, където преживяването на самадхи идва по много естествен път. Тези самадхи са много приятни, блажени и еуфорични. Те са и повече от това. След като се освободите от всичко, което мислите, че сте, ще усетите блаженството на сътворението и създателя. Това блаженство е основата за вас, за да познаете измерения отвъд физическото, то е основата на истинската любов и състрадание.
Човек, който е загрижен за собственото си страдание, не може никога да разбере истинската любов и състрадание. Само когато вече не сте съсредоточени в себе си, може истински да обичате.
- Но, Садгуру - казах аз, - любовта не е ли даване и получаване?
Той леко поклати глава:
- Любовта не е нито даване, нито получаване. Тя е вашият копнеж да включите другия като част от себе си. Даването и получаването са уговорките, които вие правите, за да удовлетворите вътрешните си нужди. Нуждите са много видове: физически, умствени, емоционални, социални и финансови. Удовлетворяването на тези нужди е част от вашия процес на оцеляване, но това не е любов. Разказвал ли съм ви историята за хубавата жена в парка? - попита с усмивка той.
Садгуру с радост изразяваше задоволството си, когато можеше да сподели интересни, забавни, често саркастични разкази, които се отличават с еднаква доза силно въздействие и доброжелателна духовитост.
- Един следобед - започна той - така се случва, че Шанкаран Пилай отива в парка. Когато пристига, на една пейка седи красива жена. Шанкаран Пилай сяда на същата пейка и след няколко минути леко се приближава до жената. Тя се отдръпва от него и той отново се приближава, тя се отдръпва, а той се приближава и тя го изблъсква. Той пада на колене и казва: „Обичам ви. Обичам ви, както никога никого не съм обичал в живота си". Знаете, понякога жените изглупяват на тема любов и между тях двамата нещата се случват. В осем без петнадесет вечерта обаче той казва: „Трябва да се прибирам!“. Тя казва: „Какво? Ти ме напускаш? Каза, че ме обичаш!“. Шанкаран Пилай отговаря: „Да, но съпругата ми ме чака у дома!“. - Садгуру се засмя (не мисля, че точно този виц беше смешен) и след това стигна до същността: - Сега това „Обичам те“ е станало като мантра, като „Сезам, отвори се!“. Може да получиш това, което искаш, само като кажеш тези думи. А това, което наистина се има предвид под „Обичам те“, е „Имам някои нужди, които искам да задоволя". Разбира се, всеки има нужди, които иска да задоволи. Това не е нито лошо, нито добро. Ако може да го прецените ясно, има възможност да израснете в обичта си. Важното е в това отношение да сте искрени и почтени със себе си. Само когато доброто на другия е на първо място в съзнанието ви, вие сте изпитали любовта. Иначе всичко, което имате, е една взаимноизгодна схема. В този случай, ако нуждите ви не са удовлетворени, така наречената ваша любов си отива. Любовта, в която личността ви не е на първо място, е начин да се премахнат собствените ви човешки ограничения и тя може да се превърне във вратата, водеща отвъд. Ти по-рано ме попита има ли такова нещо като божествена любов. Любовта е винаги божествена. Когато ви докосне любовта, вие все още сте тук, но не принадлежите на това място. Но ако питате дали Бог ви обича, то вие познавате много хора, които претендират, че Той ги обича. Такива, каквито са станали, само Бог може да ги обича. Хората правят така, че да са обичани само от Господ. А важното е да направиш така, че другите да те обичат. Да си в такова състояние, че само Бог може да те обича, е много трогателен начин на съществуване, нали? - попита той и се разсмя. - Христос е казал: „Обичай ближния". Това не означава да се влюбиш в съседа или в съседката. „Ближният" означава този, който е до вас точно сега, без значение кой е и какъв е. Да обичаш по този начин означава, че любовта е ваше качество. Това няма нищо общо с другия човек. Тази любов е отдадена свободно и естествено, както цветето разпръсква аромата си. Как можеш да обичаш един, а да мразиш друг, когато божественото съществува във всички?
- Любовта е сливане в единство, така ли? - попитах аз.
- Много са начините да се слееш в абсолютно единство. Любовта е един начин. Силата на емоцията също може да те отведе дотам. Също и острото като бръснач съзнание. Самото вдишване е единение със съществуването. Има много възможности. Човек може да стигне до това и с йога практиките, които изпълнявате сега. Като цяло ние говорим за използването на любовта като инструмент, защото тя е приятен начин за правене на нещата. В същото време трябва да разберете, че в процеса на любов може така да се оплетете, че изобщо да не стигнете доникъде. Сега, когато някои хора декларират, че Бог е любов, те може да са доволни и да не желаят да отидат по-напред. Те просто искат да си останат в това леко, приятно състояние. Искам да го разберете. Вие не търсите секс, нито любов, нито амбиция - въпреки че тези неща ви позволяват да изпитате малко блаженство. Така че, любовта е само разменното средство за вашето блаженство.
Той ме погледна с леко наклонена глава и блестящи очи в очакване на следващия ми неизбежен въпрос. За момент, преди да продължа отново, се загледах в танцуващите пламъци на огъня.
- И така, вие казвате, че определено любовта е нещо различно от блаженството? - попитах аз.
- Шерил, моля те, разбери това. Причината, поради която ти искаш да обичаш някого, е, че това ти дава чувство на блаженство. Но не можеш да бъдеш в състояние на блаженство през цялото време. От време на време ще изпитваш това чувство, но от време на време ще бъдеш напрегната и потисната. Понякога ще бъдеш разстроена. Така че любовта не е блаженство. Тя може да доведе до определени моменти на блаженство. Сексът може да доведе до определени моменти на блаженство. Удовлетворяването на амбицията може да доведе до определени моменти на блаженство. Всичко това са само инструменти, които ти позволяват да изпиташ временно състояние на блаженство. След като веднъж усетиш истинското блаженство, всички предишни върховни преживявания в живота ти - като секс, наркотици или каквото и да било друго, ще изглеждат като детски играчки. Искам да бъдете напълно еуфорични и вътрешно опиянени, както съм аз.
Спомням си. че четох какво казва Рамакришна Парамахамса: „О, момчета, вие преследвате жени и злато, докато всяка пора в моето тяло изпитва оргазъм". Разбрах, че Садгуру обяснява същото нещо.
- Ако изпитвате блаженство, ще търсите ли секс и любов? Отговорът е, че вие ще направите това, което е необходимо и подходящо. Не че сте неспособни за секс или любов или че ви липсва амбиция - всички тези неща ще бъдат във вашите възможности. Вие ги преследвате просто защото не знаете как да стигнете до блаженството - истинската основа на това, което сте вие. Избирате случайни начини, за да го постигнете. Това, което наричате секс, любов, амбиция или алчност, е само копнеж на живота по самия себе си. Всичко, за което копнеете, е да имате по-голям дял от живота. Всичко, което правите в живота си, е точно това. Копнежът на живота е да обхване и опознае себе си напълно. Без значение дали го съзнавате или не, вие вярвате, че ако станете с нещо малко повече, ще се чувствате по-успокоени. В мига, в който това малко повече се случи, вие закопнявате за още малко и още малко. Вашата жажда не е копнеж за предмети, хора или власт. Вашата жажда е копнежът ви по безкрайното, вашата безгранична природа. Усещате ли, че има нещо у вас, което не обича границите? Въпреки че инстинктът ви за самосъхранение непрекъснато поставя или създава ограничения. Това е нещо у вас, което иска да отиде отвъд границите, да притежава и да познава по-голяма част от живота. Колко голяма част от живота би ти донесла пълно удовлетворение? - попита той.
- Нищо никога не ми е носило пълно удовлетворение, без значение колко прекрасен е бил животът ми в даден момент - отговорих аз.
- Дори и да сложех света в краката ти - не се притеснявай, няма да направя тази грешка, - нямаше ли пак да гледаш към звездите и да търсиш още нещо?
Успях да видя с периферното си зрение, че Лийла ме намира за много забавна в образа ми на кралица, обърнах се към нея и се усмихнах. Садгуру обаче продължи, като че ли не забелязваше.
- Моля те, обмисли това. Наистина ли твоето желание са парите или просто израстването? Как мислиш? Това може да е стремеж към пари, удоволствия, имущество, любов, това, онова, каквото и да е. Но основно това е стремеж към израстване. Каквото и да постигнеш, за да задоволиш своето желание, то няма да подейства. Желанието те подтиква да търсиш още нещо и после друго и така до безкрайност. Сега, ако съзнаваш, че желанието ти е само търсене на разширение, докъде искаш да се разраснеш? Колко ще е достатъчно? Ти искащ да станеш неограничена. Желанието е духовен процес, но намира подсъзнателен израз. В мига, в който вашата неограничена природа влезе в капана на ограниченото тяло, се ражда желанието. Именно желанието е инициаторът на духовното израстване, защото има желание за безграничност. Ако това желание за неограниченост намери подсъзнателен израз, ние наричаме това материален начин на живот. Ако същото желание намери осъзнат израз, тогава казваме, че е налице духовен процес. Това е едно и също. Едното се случва със затворени очи, а другото - с отворени. Трябва да извървите дадена пътека. Как ще вървите - с отворени или със затворени очи? Това са двете възможности. Дори и да сте с отворени очи, ще има много дупки и неравности, но ако вървите със затворени, почти няма шанс да стигнете. Търсите неограничено израстване. Търсете го съзнателно. Ако го търсите несъзнателно, животът ви ще бъде загуба, защото ще правите много глупости, които към края няма да означават нищо за вас. Съзнателното търсене на разширение не ви ограничава в нищо. Разберете - това, което правите, дрехите, които обличате, храната, която приемате, нямат нищо общо с вашата духовност. Важно е дали вървите съзнателно през живота, не е важно какво вършите. Въпросът е с какво ниво на съзнание го вършите. Пожеланието ми и благословията ми към вас е да вървите през живота с отворени очи.
Мислех си, че и аз имам такова желание за себе си. Бях толкова благодарна, че Садгуру се появи в живота ми. Беше много трудно да повярва човек, че го познавах от толкова кратко време, а толкова много неща се бяха променили. Докато слушах Садгуру, долових повея на бриза в дърветата. Вдигнах поглед и видях сгъстилите се облаци. Всеки момент щеше да завали.
- Сега, когато казвам „духовно израстване" - продължи Садгуру. - говоря само за изваждането наяве на изначалното блаженство във вас, помагайки му да се прояви. Причината то да не намери израз е, че вашето физическо, умствено и енергийно тяло не са правилно синхронизирани. Ако тези три неща са подходящо подредени, духовното блаженство ще намери естествен израз. След като веднъж то проникне във всяка клетка на вашето тяло, вие повече няма да сте сексуални, влюбчиви или амбициозни - ще сте способни на тези неща, но вашето съществуване ще е нещо повече. Вие все още ще сте част от този свят, но ще сте докоснати от божественото, което ще ви оставя в приповдигнатите състояния на повишеното настроение и изобилие. Това е благодатта, която търсите чрез пари, власт, секс, любов. Бог - без значение какво е вашето разменно средство. Всичко, което търсите, е да извисите живота си до неговата пределна възможност.
В последвалата тишина си мислех за огромното море от хора, от което и аз бях част, и за това как ние непрекъснато търсим, стремим се към нещо, не успяваме и опитваме отново и отново. Започвах да разбирам, че целият този копнеж е само един несъзнателен израз на живота в опитите му да намери собствения си път към естествения връх. Ясно чувах пращенето на огъня. Като че ли дървото изгаряше подобно на въображаемите представи, които си бях изградила. Знаех, че наистина разбирам много малко. Всъщност, колкото повече време прекарвах със Садгуру, толкова повече разбирах, че зная много малко за всичко, което наистина имаше значение. Виждах как повечето от нас се привързват към мислите, мненията, представите и емоциите си, защото не могат да усетят истината за живота и любовта. Въпреки че през целия си живот съм смятала себе си за търсач на истината, не бях успяла да уловя дори и най-простите реалности на собственото си съществуване. Опитвайки да се справя с дискомфорта си, бях живяла с много погрешни заключения за нещата, които са от огромно значение за мен, но все още не можех да преживея и да разбера.
Докато мислех за собствените си възприятия, съпоставени с проникновенията на Садгуру за най-дълбоките аспекти на живота и смъртта, бях принудена да го попитам как е успял да придобие тази яснота на разбирането. Исках да зная как е стигнал там, където беше сега. След известно време го помолих да ми разкаже историята на сегашния си живот и как е достигнал просветление. Въпреки че бях чела части от историята му, мечтаех да я чуя от него.
Той започна да говори като за нещо, което се беше случило вчера. Не бях изненадана. И аз, и другите се дивяхме на невероятната му памет - той споменаваше хиляди хора по имена и отбелязваше подробности от живота им:
- В детството си никога не съм бил истинско дете - започна той. - Като се обърна назад, ясно си спомням случвалото се около мен. Дори си спомням събития, които са станали, докато съм бил бебе. Спомням си ясно кой е бил в стаята ми, как е изглеждал, какво се говорило и как са били облечени хората. Майка ми се изумяваше, когато описвах с подробности събития и разговори, на които съм станал свидетел между три-и шестмесечната си възраст. Дори като дете разсъждавах по начина, по който го правя и сега.
Садгуру каза, че като младеж са му викали Яги, съкратено от рожденото му име Ягадиш. Много години по-късно приема името, с което го познаваме сега. Той е бил тихо и доста щастливо дете. В същото време е бил невероятно независим. Не обичал да го прегръщат и да го разхождат, дори когато по-големият му брат все още често е бил носен на ръце. Винаги е изглеждал много по-голям и по-мъдър за годините си в сравнение с неговите приятели, а членовете на семейството му често се допитвали до него при нужда. Дори майка му му доверявала разни неща и осъзнавайки какво прави, се питала: „За какво ти разказвам всичко това? Ти си само едно дете". Любящата и чувствителна майка на малкия Яги наистина често е била изненадана и объркана от думите и действията на момчето. Той ясно си спомня една такава нейна реакция, когато бил на единадесет години. Нещо накарало майка му да прояви нежността си към него. В онези дни, според думите на Садгуру, това е било рядкост, защото обичта на майките към децата им е била толкова очевидна, че нямало нужда от думи.
След като тя му говорила нежно и любящо, той й отговорил с възможно най-простия и съвършено логичен въпрос: „Ако се бях родил в съседа ата къща, щеше ли да изпитваш същото към мен?“. Тя била стъписана. Запитването, което било безобидно за него, много я наранило. Половин час по-късно майка му се върнала при него, все още обляна в сълзи. Тихо докоснала нозете му и отново излязла. Яги разбрал, че я е наранил, но осъзнал също, че тя се е опитала да достигне до истината, която неговият въпрос е разкрил. Знаеше, че ако се беше родил в съседната къща, тя не би изпитвала същите чувства към него. Знаеше, че това е накарало майка му да се бори вътрешно не само за любовта си към децата, а и към съпруга си, баща си, майка си и всичко друго.
Той казва, че единственият член на семейството, когото никога не е успял да изненада, е баба му, която, изглежда, „танцувала в екстаз" в негово присъствие. Много от членовете на семейството я считали за странна или луда. Той дълбоко я обичал и бил много привързан към нея. Тя пеела и танцувала, плачела и хвърляла цветя с нозете си към боговете - абсолютно светотатство, но тя го правела с радост и любов. Когато той я питал какво прави, тя му отговаряла: „Един ден ще разбереш!". Баба му доживяла до 113 години.
