Тогава осъзнах, че вероятно за първи път щях да имам възможността да се почувствам свободна - освободена от копнежа, от желанието да бъда нещо повече, освободена от всички маниакалности, от самия процес на живота и смъртта. Изглеждаше, че наистина е възможно, а не плод на моето въображение и представи. Воалът, който бях носила през целия си живот като резултат на това вяло търсене, се вдигна от сърцето ми. Доста се бях отчаяла след всичките безуспешни години; сега изпитвах огромно облекчение, че тази възможност за самореализация наистина съществува. Тя беше точно пред мен.
Преди да отида на срещата следващата вечер, реших, че трябва да се възползвам от времето, прекарано с гуруто, и да му задам въпроса, който ме беше измъчвал толкова дълги години. В края на краищата колко често човек може да се срещне лично с един от най-великите индийски мистици?
С напредването на срещата обаче напълно забравих за въпроса си. После и други хора ми казаха, че това често се случва. Когато човек е около Садгуру, неговото спокойствие е толкова заразително, а присъствието му толкова изпълващо, че въпросите и проблемите често изчезват.
И по-рано подозирах, че този гуру няма да позволи на никого около себе си да остане в плен на погрешни усещания или заключения. С годините се бях научила да оставам непроницаема за хората. Това беше полезно умение в света на бизнеса, но то не ме доведе доникъде със Садгуру. В един момент той спря и посочи право към мен. Каза ми, че имам въпрос. Не ме попита, направо ми каза.
Изненадана, аз се възпротивих:
- Не, нямам.
Той като че ли четеше мислите ми:
- Да, вие имате въпрос.
Отново настоях, този път малко по-упорито:
- Не!
- Просто задайте въпроса си! - отговори той със същата упоритост.
До този момент хората задаваха много въпроси - учтиви, но доста неясни като питане, една смесица от псевдодуховен или светски характер. Какво трябва да направят, дали да подредят живота си, или да натрупат богатство, да възстановят здравето си или нещо друго. Не исках да продължавам разговора в тази посока. И тъй като Садгуру настоя, зададох въпроса си, който ме изгаряше отвътре.
- Ако моето съзнание може да сътвори за мен красив живот и да ми даде каквото желая - казах аз, - защо не мога да постигна самореализация чрез него?
След всичките търсения в живота си, след всичко, което бях направила, искрено смятах, че досега трябваше да съм достигнала просветлението. За съжаление след всички тези години нищо по-особено не ми се беше случило.
Той почти веднага отговори:
- Вие може да използвате съзнанието си, но за да бъде ефективно, то не трябва да е обременено. Съзнанието трябва да е остро като бръснач. Само ако съзнанието е толкова остро, то може да е полезно средство за вашата трансформация. Има един вид йога, наречена Джнана йога, която води до единение чрез интелекта. За повечето хора този път е труден. Много малко хора имат типа интелект, който е необходим. - За да наблегне на този момент, той измъкна ножа, който беше поставен в един кекс, донесен от някого на срещата, и каза: - Представете си го по този начин. Вашият ум е като нож, който може да влезе в кекса. Когато го измъкнете обратно, по него все още има трошици. Подобно на това съзнанието ви задържа спомени от много минали впечатления и преживявания. Всички тези минали впечатления са залепнали за съзнанието ви като трохите по ножа.
В казаното от него имаше смисъл, но в такъв случай той ми казваше, че съзнанието ми е притъпено и не ми служи добре. Какво се бе случило? Винаги са ми казвали колко съм умна и аз с радост вярвах в това.
Садгуру продължи:
- Точно сега вие не можете да използвате съзнанието си, за да ви отведе към свободата, защото то е претоварено. Трябва да го поддържате остро като бръснач и изчистено. Тогава с него може да си проправите пътя към свободата. Тогава, през каквото и да премине, по вашето съзнание няма да полепва нищо. Само в този случай то може да се използва като истинско оръдие и средство. Практикуването на йога ще премахне следите от кекс по ножа, но е по-добре да използвате и нещо повече, не само съзнанието си като средство. Вие не сте само съзнание. Имате и други аспекти. Имате тяло, емоции, енергия. Да използвате само един от тези аспекти, единствено съзнанието, е като да пътувате нанякъде само с едното колело на колата. Всичките четири са необходими, за да се стигне там. Само четирите колела могат да ви отведат. Ако използвате само един аспект като път, пак може да стигнете, но има вероятност да се провалите в социално отношение. Като нормален човек може би няма да успеете да шофирате колата си само с едно колело. Това неизменно ще доведе до отдръпване и изолация. Заслужава си, но колко от вас са готови да живеят така? Най-добре е да се използват всичките четири аспекта. Йогата, която ние преподаваме, е комбинация от съзнание, тяло, емоции и енергии. Иша йога канализира всички тези сили в едно направление. Нашите жизнени енергии са най-основните и най-мощните аспекти на човешкото същество. Въпреки че повечето хора не осъзнават, че пътят на енергиите е пътят на тялото, на съзнанието и на емоциите ни. Така че когато ние задействаме енергиите - основите - в една посока, можем да сме сигурни, че тялото, съзнанието, емоциите ни ще се движат в същата посока. Енергиите на различните хора, съзнанието, емоциите и телата им действат по различни начини. Гуруто е човек, който знае какво е нужно на всеки един индивид. Толкова много се набляга на живия гуру, защото той може да подбере правилната комбинация за всеки човек. Причината, поради която Иша йога действа така ефикасно при всички, е, че тя използва всеки ваш аспект, а не само съзнанието, за да ви помогне да израснете.
След срещата се приближих към гуруто, когато излизаше от стаята, и го попитах:
- Садгуру, как разбрахте, че имам въпрос?
- Беше съвсем ясно - отговори ми той.
Достатъчно по въпроса за безизразното ми лице! Докато се опитвах да си представя по какъв начин въпросът ми е станал толкова очевиден, той търпеливо започна да обяснява:
- Такива въпроси са много силни. Въпрос без отговор може да убие човек. В този свят повечето хора нямат истински въпроси. Техните въпроси са само от развлекателен характер. Те питат само за да се забавляват или за да задоволят любопитството си. Това ги кара да се чувстват интелигентни - а те точно към това се стремят. Ако имате истински въпрос обаче, вие не може да се успокоите, докато той не получи отговор или разрешение. Не може да го забравите. И да го погребете дълбоко, той ще ви донесе безпокойство или дори ще предизвика заболяване. Ако го погребете твърде дълбоко, тогава ще видите как той се излъчва като вик и зов от всяка клетка на вашето тяло. Точно такива въпроси са от моята компетенция, нали знаете - добави той и се усмихна.
Докато си говорихме, Садгуру направи няколко коментара, които разкриваха удивително познаване на моята същност - удивително, като се има предвид, че го бях видяла за първи път предната вечер. Колкото и да ми беше неприятно да си го призная, бях малко смутена от точността на коментарите му. Наред с другите неща той ми каза, че има опасност да пропилея живота си „в мързел и самодоволство".
Знаех, че е вярно. Правех само това, което ми е лесно, и никога не поставях предизвикателства пред себе си. Бях човек, който търси блаженство без усилие и се радвах на удобството в живота си.
После ме покани в Индия през август - следващия месец, за програма, която той щеше да води. Подскочих незабавно: нямаше начин. Почти усетих как се съпротивлявам физически. Колкото и да исках да посетя неговия курс възможно най-скоро, не можех и да си помисля да замина за Индия. Просто не бях готова за пътуване от подобен мащаб. Имах сериозни здравословни проблеми. Можех да се стегна за три или четири часа на ден, за да се появя на работа, но като изключим това, дори и не успявах да прекося стаята, без да изпитам усещането, че всеки момент ще припадна, все едно теглех чувал с тухли зад себе си. Наред с другите неща имах увеличена функция на щитовидната жлеза и ниско кръвно налягане - 75/35. Само като се движех из стаята, получавах световъртеж и ми прилошаваше и ми бяха казали, че при мен рискът от инфаркт е много висок. Не говорех много за това, но състоянието ми беше доста критично. Бях ходила в Индия преди десет години, когато бях напълно здрава и все пак се разболях сериозно. Оказа се, че бях силен магнит за всякакви микроби. Впоследствие реших, че никога повече няма да се върна в Индия, въпреки че от години си бях внушила, че имам далечна връзка със земята на йогите. Освен това подозирах, че в Индия през август ще е убийствена жега.
Казах му за предишните си преживявания и за крехкото си здраве. Той замълча за минута и после каза, че за мен ще е много добре, ако отида, и че там няма да бъда болна.
Все още упорствах, въпреки че много ми се искаше да замина. Имах твърде много съмнения и страхове дали ще мога да се справя с такова пътуване. Реших да изчакам и да посетя курса му, когато дойде следващия път в Съединените щати. Това решение обаче никак не ми помогна да се отърся от безпокойството, което изпитвах.
Ето как стояха нещата. Искрено молех за помощ. Помощта се появи и първото, което направих, беше да кажа не. Имах усещането, че се бях провалила преди още да вляза през вратата. Не можах да направя дори и първото нещо. Какво щеше да стане с второто. Ще получа ли някога втори шанс? Обикновено ако наистина се интересувах от нещо, се заемах смело, но сега имаше нещо, което наистина искам, а аз се дърпах. Много се опасявах, че дори и да бях открила пътя, който търсех, вече е твърде късно. Вероятно, като се имат предвид възрастта ми и ограниченията, които влошеното здраве ми налагаше, никога нямаше да успея да направя необходимото, за да присъствам на курса му, да не говорим да постигна трансформация.
По това време нямаше как да зная колко верни са думите на Садгуру. Той приличаше на човек, който не се притеснява от нищо, най-малко от жега или пътуване, така че нямаше как да разбере колко трудно би било за мен едно пътуване до Индия през лятото.
Въпреки че отклоних първоначалната покана на Садгуру да отида в Индия, незабавно се концентрирах, за да науча от него всичко, което можех, колкото се може по-бързо. В Иша йога - системата, разработена от Садгуру, основната програма е позната като Духовно израстване. Това е технология, която предлага научно структурирана програма за подпомагане на хората да изградят оптимално физическо, душевно и емоционално здраве и жизненост и подготвя практикуващите за по дълбоки нива на духовно осъзнаване. На Запад много от нас са се срещали с различни видове йога упражнения, такива като Хатха йога. В Иша йога физическите пози се преподават, за да може човек да достигне до по висши измерения. Позите са разработени така, че да ви накарат да се чувствате удобно в тялото си, докато седите, да го пречистите и да го направите по-фино, така че тези измерения да станат достъпни за вас. Независимо от това, че фондацията на Садгуру е с постоянен адрес в Индия, той предлага програми по целия свят. В Иша йога има високо обучени инструктори, които са преминали активно обучение в продължение на много години под ръководството на Садгуру. По някакъв начин това обучение им е позволило да се научат как да се отдръпват и да действат като проводници на присъствието и енергията на Садгуру. Чувала съм хората да коментират, че програмите на учителите са също толкова добри, колкото и програмите на Садгуру, и участниците усещат неговото присъствие дори и когато той физически не е там.
Реших да посетя следващата му програма в Щатите, независимо от града. Но не се наложи да пътувам, защото след шест месеца той провеждаше програма много близко до дома ми в Атланта. Изкарах два от курсовете му тук, в Америка, а той продължаваше да ме впечатлява с дълбочината на своите прозрения и със способността си да разкрива нови възможности в мен. Всъщност през февруари следващата година пропътувах целия път до Индия за една програма за напреднали, която се провеждаше само там. Както обеща Садгуру, здравето ми беше добро. Прекарах девет седмици в Индия и дори покорих една хималайска пътека с него и група медитатори (което, само преди година, щеше да е физически невъзможно за мен). Следващата година прекарах два месеца в Индия и оттогава ходя поне веднъж в годината.
Когато започнах практикуването на Иша йога, приемах четири предписани ми лекарства на ден. Изглеждат много, но аз се учудвам, че бяха само толкова! Здравето ми беше разклатено в много отношения. Увеличената функция на щитовидната жлеза, която имах, се дължеше на нелечимата автоимунна болест на Грейвс. Имах множество други заболявания. Страдах от постоянна умора, алергии и вечно разстроен стомах, дълбока физическа болка в тялото и хронично безсъние. Здравето ми толкова се беше влошило, че ме потискаше. Непрекъснато се чувствах зле. Честно казано, усещах се 60 процента мъртва. Полагах неимоверни усилия, за да продължавам да живея.
Когато започнах програмата на Садгуру, въпреки че почти всички откриваха в нея щастие и блаженство, аз изпитвах толкова силна физическа болка, че ми беше трудно даже и да седя спокойно. Поради тази причина нямаше как от самото начало да изпитам благотворното влияние на духовния аспект на практиките. Страхувах се, че мога да се окажа единственият човек, на когото този процес няма да подейства.
Върховните постижения, случващи се при другите хора, не се случваха на мен, но въпреки че се чувствах безкрайно разочарована, не спирах да практикувам. Както казах, често бях недисциплинирана и мързелива и трябваше да се преборя със собственото си хленчене. Знаех, че ако нещо ще ме преобрази и трансформира, това е йога. Тя очевидно действаше според Садгуру и бях убедена, че той не би си губил времето с тези програми, ако не работеха. Практиките са уникална система, която носи хармония, баланс и сила на тялото, ума, емоциите и енергията: освен всичко останало, те включват ефективни техники за дишане и медитация. Дори и в моето здравословно състояние практиките бяха изпълними. Трябва да призная, че сутрешната ми практика ме оставяше в такова състояние на спокойствие и блаженство, което ме държеше през целия ден, че аз за нищо на света не исках да я пропусна. Изпълнявах ги ден след ден и в резултат много неща се промениха - и наистина се промениха много бързо.
Само след три месеца спрях да вземам повечето от предписаните ми лекарства. Когато моят лекар прочете резултатите от кръвните тестове, той възкликна доста нетипично за мъж:
- Това е изумително! Това е изумително! Това е изумително!
Не преувеличавам, каза го три пъти точно така и добави, че никога не е виждал някого е моето заболяване да се подобри в такава степен за толкова кратко време. Той не е някой от лечителите с кристалните сфери, нито лекар от новото време, а многоуважаван ендокринолог с цяла стена дипломи, научни степени и награди от различни научни институции. Бях страдала от алергии и други симптоми в продължение на години. Сега и те бяха изчезнали.
В добавка към моето оздравяване, лично изпитах много от нещата, които Садгуру обеща на първия си курс. Бях толкова нервен човек. Сега за мен е невероятно облекчение да не бъда в онова постоянно състояние на тревога за най-лошото нещо, което си представях, че може да се случи. Наскоро говорихме с баща ми за тревогите му за самия него, за мен и за света и той каза:
- Наистина нищо не те притеснява, нали?
- Нищо, наистина, поне не по начина, по който беше преди - отговорих аз.
- Иска ми се и аз да мога така - пожела си той.
С годините бях придобила същия тип тревожност като баща ми. Постоянно се чудех за какво да се притеснявам. Сега през по-голямата част от времето ме изпълва дълбоко и трайно чувство на радост, въпреки че съзнанието ми е по-активно, отколкото бих искала. Не размишлявам чак толкова върху сложни неща и се опитвам да правя каквото мога, без да влагам драматизъм в промените. Ако има проблем, просто се опитвам да разбера как мога да го разреша. Не искам да пропускам този момент. Продължават да се появяват трудни ситуации, но не губя съня си заради тях. Садгуру казва, че спокойствието на ума е само началото, а не целта. Това беше много вълнуващо за мен, защото освен добро здраве и умиротворено съзнание, аз търсех нещо повече.
3.
НАШАТА СЕДМИЦА ЗАПОЧВА:
САДГУРУ ПРИСТИГА
Искам да познавате силата, свободата на един друг вид наука - духовното знание, чрез което може сами да станете господари на съдбата си.
Садгуру
В един слънчев августовски следобед шофирах към летището на Атланта, за да изчакам пристигането на Садгуру. Той щеше да бъде мой гост в къщата ми край езерото в планината на Северна Каролина и тогава за пръв път в живота си щях да имам неограничен достъп до гуруто, на чието учение бях станала последовател. Изпитвах невероятно вълнение, примесено с известна доза страх. Садгуру често е напълно непредсказуем, без значение колко добре се е подготвил човек за всички възможности.
Бяха изминали три години от срещата ми със Садгуру в Атланта. Въпреки че имах удоволствието да прекарам доста време с него през изминалите няколко години, все още откривам, че ме обземат множество емоции всеки път, когато отивам да го видя: огромен ентусиазъм, съчетан с изгарящо нетърпение. Но това е за кратко, защото в мига, в който го видя, аз съм напълно погълната от ситуацията. Много пъти съм осъзнавала как потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко в тишината на неговото присъствие, а понякога любопитният ми ум не искаше да пропусне и най-малката възможност да получи отговори на безкрайните ми въпроси.
Садгуру и асистентката му Лийла идваха като мои гости в къщата ми край езерото за цяла седмица. Садгуру бе видял езерото предната година, когато остана у дома за една вечер. Мога да кажа, че наистина му хареса. Оттогава го подканвам да дойде отново. Както се разбра, той периодично се оттегля в уединение, за да се посвети на духовна практика. И тъй като къщата край езерото не е нищо друго, освен едно уединено място, тя се оказа най-подходящата.
Лийла беше със Садгуру в продължение на повече от петнадесет години. С инженерно образование, тя на практика имаше неограничени възможности в живота си, но беше избрала да служи на пълен работен ден като доброволец в Иша йога. Тя помагаше на Садгуру в голяма част от ежедневната му работа в Щатите. Въпреки многото си отговорности, Лийла е един от най-спокойните хора, които някога съм срещала. С остър ум и чувство за хладна ирония, тя често се изразяваше по възможно най-проницателния и неочакван начин.
Много обичах да каня гости в къщата край езерото и затова изобщо не се съмнявах, че гостуването на Садгуру ще бъде едно уникално преживяване. Въпреки че спокойната увереност, с която той се отличаваше на снимките, можеше да създаде впечатлението, че Садгуру с един крайно нежен и неземен човек, на живо той може да бъде сравнен с действащ вулкан -динамичен, убедителен, непредсказуем, е експлозивна енергия. Когато съм с него, никога не зная какво ще последва. Нямах никаква представа как да направя тази седмица идеална, защото той определено не ме осведоми за плановете си. Знаех само, че иска да прекара повече от времето си в мълчание.
Надявах се да мога да направя необходимото, каквото и да беше то. Перфекционистка както винаги, аз не само предварително помолих Лийла за съвет, но и чрез имейл се допитах до ашрама на Садгуру в Индия. И двете ми молби бяха посрещнати с един и същ обезкуражителен съвет, без да ми предоставят никаква допълнителна информация: нещо просто и удобно ще бъде съвсем достатъчно. Исках подробности и се опитвах да бъда подготвена за всичко (списък с продуктите и т.н.), но не стигнах доникъде. Човек никога не може да бъде напълно подготвен, независимо колко се старае, защото нещата непрекъснато се променят.
Когато този следобед пристигнах на летището на посоченото за изчакване място, открих огромна, кипяща от ентусиазъм група от представители на всички възрасти и култури. Всички тези хора чакаха, за да видят Садгуру. въпреки че плановете му за пътуването не бяха обявени официално. Вълнението изпълваше всичко наоколо и се усещаше във въздуха, привличаше вниманието на всеки, дори на невъзмутимата охрана. Ентусиазмът и грейналите погледи на толкова много хора - млади и стари, създаваха усещане за очакване, енергийно пращене и пукане, като че ли всички бяхме проводници по огромна енергийна линия. Изглеждаше ми, че в центъра на вълнението е неизказаното, но много силно убеждение, че в неговото присъствие има нещо живо, реално и възможно, отвъд всичко, което познаваме.
Докато стоях там, си спомних, че преди да познавам Садгуру, тази сцена на летището щеше да ме накара да се чувствам неудобно и да включи множество червени лампички в мен. Много от хората щяха да ми се сторят прекалено изпълнени с почитание, а тяхното преклонение - доста неуместно. Моят бърз радар на съмнението щеше да се включи веднага, но сега бях толкова щастлива и се радвах на вълнението около мен. Това беше доказателството колко далече съм стигнала и как този гуру е истинският за мен, колко много ценя познанството си с него и присъствието му в живота ми.
Бавно се отправих към периферията на тълпата и просто се потопих в множеството. Видях, че много хора бяха донесли подаръци за гуру. Някои бяха дошли с букети, а един мъж държеше картина, която сам беше нарисувал. Други носеха определени неща, защото бяха чували, че Садгуру ги харесва. Имаше буркан ароматни лютиви чушлета, голяма чанта с домашен сапун и дори едно фризби, защото този атлетичен гуру обичаше да хвърля фризби всяка свободна минута.
Когато наближи времето за пристигане на Садгуру, хората започнаха да си избират подходящи места, за да могат първи да го зърнат. Точно в определеното време самолетът се приземи и скоро слезлите пътници започнаха да минават покрай нас. И тогава го видяхме да върви спокойно, а ведрото му, греещо лице с цвят на карамел беше в ярък контраст с напрегнатите изражения на хората около него. Както често се случваше, за кратко усетих нещо като шок. Видът му е необичаен. Той е едновременно и млад, и стар. Имаше сиво-бяла брада, която се спускаше до средата на гръдния му кош, а в същото време носеше слънчеви очила в стил „авиатор" и светлокафяви дънки. Бяхме от едно и също поколение. Всъщност той ми беше съвременник. И двамата бяхме израсли с музиката на Бийтълс и Ролинг Стоунс.
Без да обръща внимание на потока от забързани пътници около себе си, Садгуру се движеше с топла усмивка към групата, дошла да го посрещне. Той обръщаше внимание на всеки човек, на някого се усмихваше, на друг кимаше, трети прегръщаше, на други казваше нещо много на място.
Дългият полет не беше притъпил острото му чувство за хумор. Някой попита:
- Как мина полетът ви, Садгуру?
Той бързо отговори:
- О. те не ми позволиха да летя! Просто си седях. След това той обърна глава и, както винаги, дълбоко и от сърце се засмя.
Въпреки че беше пътувал през последните тридесет и шест часа и му оставаха още доста километри, преди да успее да си почине, той не бързаше и наистина активно разговаряше с тези, които бяха дошли да го видят, като отговаряше на техните въпроси с цялото си внимание. На други обясняваше с подробности за дневния ред на програмата си.
Не за първи път виждах Садгуру да разговаря с хора на обществено място и никога не го бях виждала да се оттегля, за да обърне внимание на собствените си нужди. Като че ли когато беше заобиколен от тези, които искат съвет и насока, той забравяше за своите грижи. Виждала съм го как търпеливо разговаря с всеки човек от дългата опашка, чакаща за среща с него, въпреки че нито е ял, нито спал; дори и когато трябва да работи с часове след това. Отговаря на всеки въпрос, дори и на обикновените, с истинска задълбоченост и мъдрост. Много хора са ми споделяли, че са му задавали привидно обикновен въпрос, а отговорът му се е отнасял до тяхното истинско питане, често дълбоко скрито и неизразено. Веднъж му споменах за това и той ми отговори:
- Аз винаги отговарям на човека, не на въпроса.
В продължение на почти цял час Садгуру продължаваше да разговаря с човек след човек, като разменяше поздрави, шегуваше се дружески, слушаше внимателно. Най-накрая - от жената със сапуна до човека с фризбито, всички изглеждаха щастливи от възможността да го видят отново. Излъчващата се от Садгуру слънчева енергия остави своя блясък върху лицата на всички. След сбогуването и с последния човек двамата със Садгуру се отправихме към багажното. Докато изчаквахме чантата, погледнах един от подаръците, които беше получил - книга за мистичния суфистки поет Руми. Познавах достатъчно Руми, за да зная, че поезията му възхвалява любовта към божественото, така че попитах Садгуру:
- Любовта ли е крайната цел, която човек може да преследва?
Точно тогава багажът му пристигна на лентата и тъй като той посягаше към него, аз си помислих, че не е чул въпроса ми. Вече с чанта в ръка, той тръгна заедно с мен към колата ми. Колелцата на куфара му скриптяха и трополяха по тротоара, а шумът им отекваше в сивокаменните стени на ярко осветения паркинг.
Като знаех, че Садгуру е много повече човек на движението, отколкото на статичността, попитах го дали не иска да шофира. Всеизвестен факт е, че той обича да шофира - при това бързо, - но си помислих, че след толкова дълго пътуване ще иска да си почине. Няма такова нещо. Със смях му подадох ключовете. Трябваше да се сетя, че той не би пропуснал тази възможност. Седнах на седалката до него и закопчах колана, доверявайки се още веднъж на репутацията на гуруто като водач на автомобили (и на хора). В Индия, където не съществуват ограничения на скоростта, той е известен като човек, пришпорващ колата си - да не говорим за учениците - до краен предел.
Той пъхна ключа и ме погледна съсредоточено с въпроса:
- Колко бързо мога да карам?
Не зная защо изобщо трябваше да си прави труда да ме пита; всъщност не зависеше от мен. Излизайки с такъв вой от паркинга, едва ли щеше да ме чуе, даже и да му бях отговорила.
Пътуването от Атланта до планината обикновено отнема близо три часа, но само след няколко минути ние бяхме извън града, както и на път да поставим нов рекорд. Замислих се колко абсурдно би трябвало да бъде за повечето хора (включително и за щатските полицаи) индийски йога учител да лети по между щатската магистрала 85 с БМВ кабриолет, но после само се усмихнах и се отпуснах на седалката.
Имах много богат опит с начина на шофиране на Садгуру в Индия, така че беше съвсем логично да го попитам:
- Садгуру, откъде тази страст към моторите и скоростта?
- О - отговори с усмивка той, - изпитвам страстно влечение към всичко в живота; шофирането е едно от малкото неща, които ми останаха, защото заради работата, която съм поел, ми е необходимо много време. - Той много внимателно мина в другото платно, преди да добави: - Винаги съм харесвал всички видове автомобили, още от дете. В един момент най-голямата ми мечта беше да имам велосипед. Когато най-сетне го имах, прекарах много време с него. Винаги слагах нови гуми. Малко да се изтриеха, и ги сменях. Не обичах да се изхвърлям по лъскавото, разбираш ли? Не ме вълнуваше как изглежда колелото ми. Когато имах нови гуми, усещането от карането беше по-различно и точно това ме интересуваше.
- Познавам карането ви - казах аз, - така че мога да си представя колко гуми са минали през колелото ви. Откъде намирахте пари, за да си купувате всичките нови гуми?
Садгуру се засмя и каза:
- Като дете се захващах с достатъчно много допълнителна работа и дейности, за да съм сигурен, че ще изкарам пари.
- Какво например? - Опитвах се да разбера какво можеше да прави едно индийско дете, за да изкара пари.
- Имаше един изследователски лагер, които даваше добри пари за премахването на отровните змии от територията му. Плащаха различно за различните по размер кобри и пепелянки. А хващах и папагали. Исках да мога да поддържам колелото си и да финансирам велосипедните си експедиции и бях много доволен, че открих тази работа. Освен това никой друг не искаше или не можеше да я върши. Извършвах действия, които се считаха за рисковани, и приемах всяко предизвикателство, което намирах за вълнуващо или доходоносно.
Бях много доволна, че спомените на Садгуру го отведоха отвъд любовта му към скоростта - към годините на детството. Но да лови отровни змии?
Той продължи в същия дух:
- Другите деца често ме караха да се катеря по разни неща. Можех да се покатеря на всичко. С парите, които изкарвах, можех да финансирам колоездачните обиколки на десет-петнадесет деца за четири-пет дни наведнъж. Това е голям фонд за едно десетгодишно момче. Така си харчех парите. Не ходех по ресторанти и не се интересувах от нови дрехи. Интересите ми бяха твърде много и все насочени навън.
Друг начин, по който Садгуру изразяваше любовта си към автомобилите, беше чрез задълбоченото му познаване на различните коли, покрай които минавахме по магистралата. Докато шофираше, той забелязваше и коментираше такива подробности като номер на модела, спецификациите на двигателя, скоростната кутия и предавките - до най-дребния детайл. Посочваше годината на производство на една или друга кола и кой модел през коя година е бил променян. Като че ли нищо не можеше да убегне от погледа му.
- Изглежда, че имате енциклопедични познания за колите - казах аз, докато летяхме по пътя.
