Няколко малки бели облачета се носеха по небето. В този момент приближавахме края на едно заливче и след малко щяхме да се отправим към къщата. Въпреки че каквото и да говорим със Садгуру, всичко накрая се свежда до познанието кои сме ние, аз все пак исках да го питам още нещо за нашите препятствия.
- Садгуру – казах, - много хора в тази страна са толкова стресирани, че това разрушава живота им. Какво могат да направят?
- Преди всичко - каза той - защо хората изпадат в стрес? Когато за първи път дойдох в Съединените щати преди няколко години, където и да отидех, забелязвах, че хората говорят за управляване на стреса. Не можех да разбера това. Защо трябваше някой да иска да управлява стреса си? Човек иска да управлява нещата, които цени, нали? Искате ли да управлявате неща, които не ви интересуват? Мога да разбера, ако искате да управлявате бизнеса си, собствеността си, семейството, парите, такива неща, но защо стреса? Трябваше ми малко време да разбера, че хората бяха стигнали до извода, че не могат да живеят без стрес. Тук той е приет като част от живота. Но истината е, че стресът не е част от живота, освен ако не сте си изгубили ума. Стресът не идва, защото работата ви е трудна. Той се появява, защото не можете да се справяте със собствените си системи. Не знаете как да управлявате тялото, ума, емоциите или енергиите си. Ако знаете това, тогава нищо няма да бъде стресиращо, защото вие няма да бъдете заложник на външните ситуации.
В настъпилата тишина, която последва тези думи, аз се замислих над това, което той каза. Мислех си, че чухме един аспект от неговото учение, което проникваше дълбоко в ежедневните преживявания. Бях доволна, че му бях задала въпроса си, който смятах за твърде елементарен.
Докато продължавахме да говорим, стигнахме до завоя на пътеката и първо чухме, а след това видяхме две кучета, които силно и яростно лаеха по нас от недалечно разстояние. Преди това бях срещнала отблизо едно от кучетата, червено чау-чау, което имаше репутация на зло и агресивно животно. Неведнъж бяха предупреждавали собственика да прибере това неконтролируемо куче. Всъщност някои съседи вече няколко пъти бяха викали Службата по контрол на животните, но кучето се оказа много ловко - все се измъкваше, и така и не беше прибрано досега.
Знаех как изглежда това куче, а сега към него се беше присъединило още едно - страхливо, приличащо на заек. Когато ги видях да лаят по нас, изпищях. Садгуру направи знак на мен и на Лийла да се отдръпнем. Спряхме и зачакахме, докато той продължи. За моя изненада, когато свирепо лаещите кучета видяха приближаващия се гуру, те веднага седнаха покорно отстрани на пътя, като че ли бяха укротени от някаква невидима сила.
След като с Лийла внимателно минахме покрай кучетата, аз изразих изненадата си за начина, по който бяха усмирени. Садгуру се засмя и каза:
- Не ми се нравеше идеята да се разделя с някоя част от тялото си - идея, която кучетата със сигурност биха приветствали. Можеха и да са малко по-цивилизовани, въпреки че стопаните им няма да искат да имат за пазачи нежни същества. Шерил, искам да разбереш, че животът наоколо ще протича и ще реагира на това, което си ти, а не на това, което ти и другите хора мислите за себе си. Това, което мислиш за себе си, не е непременно от съществено значение в живота.
Вървяхме в тишината и без значение колко беше спокойно всичко наоколо, умът ми не можеше и за миг да намери успокоение. Не можех да разбера как дори агресивните животни осъзнаваха кой е Садгуру. Толкова много неща се случват, когато съм около него, които обикновено бих приела за необичайни, но в негово присъствие те изглеждаха абсолютно нормални.
Тази случка с кучетата ми напомни за нещо, което се случи при похода в Хималаите, който предприех със Садгуру и Лийла. Потеглихме през един великолепен септемврийски ден и аз бях един от стотиците хора, тръгнали през зашеметяващо красивите Хималаи на Индия заедно със Садгуру. Много бях чела за Хималаите, за йогите и за мистиците, които живеят там, и в продължение на години си мечтаех да посетя тази загадъчна планина. Когато ми се предостави възможността да се озова на това невероятно място заедно със Садгуру, аз се вкопчих в нея, въпреки че само петнадесет месеца преди това здравословното ми състояние не позволяваше да извървя и четвърт миля.
Този необикновен ден ние се катерехме към мистичния Кедарнат. Той е доста високо в планината, с надморска височина повече от три хиляди метра. Не беше обичайно изкачване. Знаех, че Садгуру е особено привързан към Кедарнат. Често говореше за него с любов и преклонение. Това е мястото, където са живели и все още живеят много светци и мъдреци. Казват, че там има магия, очарование, уединение, мъдрост, чудеса и девствена природа.
В деня, в който вървяхме към Кедарнат, небето беше кристално синьо и слънцето огряваше целия път нагоре към планината. Като че ли денят беше създаден точно за нас. Въпреки че в подножието въздухът беше топъл, когато стигнахме на високото, той стана доста хладен. Този ден извървяхме почти 15 километра. По пътя имаше сергии, където човек можеше да си купи чай, лимка (лимонова напитка) или фанта портокал и сода. Можеше да се купиш бутилирана вода, крекери или бисквитки, а няколко павилиона предлагаха и сготвена индийска храна.
Всеки човек от групата ни вървеше със собствено темпо и въпреки че бяхме много, всеки от нас се движеше мълчаливо, в относително уединение. Докато се изкачвахме, срещахме много хора, които вървяха или яздеха коне или мулета в едната или в другата посока. Някои бяха носени от местни хора в нещо като кош. Очевидно този тип транспорт не беше необичаен за големите височини.
Когато бяхме на три четвърти от пътя, случайно попаднах на един йогин с двадесетина негови последователи, които също вървяха към Кедарнат. Тяхното облекло, вид и символи говореха, че са поклонници на Шива, който в йогийската традиция е считан за ади йога и за ади гуру, първия йогин и първия йога учител. Като такъв той е познат като най-великия гуру.
Легендата разказва, че Шива е живял до древното ледено езеро Канти Саровар. което означава „езеро на благодатта", разположено на около 3 километра над Кедарнат. Казват, че често е посещавал Кедарнат и там е обучавал йогите и мъдреците. Това е причината да считат Кедарнат за негова обител и за мястото, където се усеща неговото присъствие.
Йогинът, когото срещнахме в планината, носеше обикновена мръсно бяла роба ишала между веждите си имаше вибхути[4]. Беше бос, едното му рамо - непокрито, но, изглежда, че студеният въздух изобщо не го притесняваше. Имаше въздействащ, огнен поглед, красиво лице, развяваща се дълга черна коса, а грациозната му и стегната походка внушаваше усещането за сила. Изглеждаше на около петдесет години и самият той имаше вид на гуру. Очевидно излъчваше по-голяма самоувереност, отколкото другите хора с него, имаше дори нотка на арогантност и човек можеше да каже, че те го почитаха. Силата му беше осезаема.
Продължих и скоро този забележителен гуру изчезна от погледа ми, но отново го видях няколко часа по-късно, до реката, близо до върха на планината. Той дори не изглеждаше уморен след дългия преход.
Тогава видях един от Иша доброволците от нашата група да се приближава към него и да му говори за Садгуру и за Дхианалинга, храма за медитация, който Садгуру беше построил в Южна Индия. Йогинът каза:
- Защо ми говориш за всичко това? Не се интересувам от никакъв гуру и никакъв храм. Ти очевидно не можеш да разбереш кой съм аз. Аз съм Шива!
Доброволецът от Иша беше стъписан. Все едно му бяха казали: „Аз съм безкрайността" или „Аз съм Бог".
Въпреки шока си обаче, доброволецът не се отказа и продължи да му говори за Садгуру. Дискусията им беше доста забавна. Йогинът упорито се опитваше да прекъсне разговора и да отпрати доброволеца, като на висок глас претендираше, че е Шива. Тогава медитаторът от групата ни каза:
- Ако си Шива, то със сигурност трябва да се срещнеш с моя гуру; той след малко ще бъде тук.
Другият в несъгласие клатеше глава. Тази размяна на реплики продължи още малко на висок глас и накрая доброволецът се отказа и се отдалечи. Йогинът остана с групата си. Малко след това видях да идва самият Садгуру, който имаше доста модерен вид - спортните му панталони и ботуши, индийска риза и маркови очила не му придаваха много духовен вид. По никакъв начин не приличаше на йогин.
Наблюдавах как босоногият Шива видя Садгуру и тогава се случи нещо интересно. Този йогин, който беше така горд и видимо нямаше нужда от нищо, освен от собствената си богоподобна личност, затича към Садгуру и се хвърли в краката му, като захлупи лице на земята.
Кучетата, обикновените хора, възрастните индийци и дори самозваните Шива реагираха на Садгуру по най-странен начин. Въпреки всичко това, той непрекъснато принизяваше своята значимост и се държеше достъпно с всичките си ученици, за да не ни позволи да изпитваме страхопочитание.
7.
НОЩ ЧЕТВЪРТА:
В МИСТИЧНОТО
Човешкият стремеж е тялото, умът и енергията да са във върховата си точка. Йога е технология, която улеснява реализирането на този стремеж.
Садгуру
Нашата следобедна разходка, изпълнена със събития, ми донесе чувство на облекчение, но и на глад. Дори Садгуру, въпреки невероятната си воля и безкрайна енергия, видимо се нуждаеше от нещо за ядене. Седнахме с него на верандата, отпуснати и освежени от хладния планински въздух, докато Лийла се зае с работа в кухнята.
От време на време влизах вътре да я погледна. Тя беше хванала назад разкошните си черни коси и докато работеше, лицето й беше озарено от последните слънчеви лъчи, които влизаха през прозореца на кухнята. Видимо без много усилия, тя успя да приготви още едно невероятно пиршество, което ние изядохме в безмълвие. В себе си продължавах да се удивявам на начина, по който една подправка се сливаше с друга и се получаваше букет от аромати. Чудех се как за тридесетина минути Лийла успяваше да приготви такава симфония от вкусове и ухания.
Но не само невероятната кухня на Лийла беше в главата ми. Както тя бързо можеше да комбинира съставките и да приготви прекрасно ястие, със същата скорост ми се струваше, че отминава и нашата седмица заедно. Между часовете, прекарани в мълчание и спомени, и тези, озарени от изпълнените с енергия и яснота разговори със Садгуру, времето неуморно изтичаше. Както и другите дни, и този щеше да си отиде за миг. Въпреки че полагах усилия да преживявам пълноценно всеки момент, независимо от желанието ми часовете и минутите да са по-дълги, времето летеше с невероятна скорост.
Отново дойде полунощ и ние се отправихме към лодката, връщайки се на острова и към разказа на Садгуру за живота му, или в неговия случай - за животите му, и за значението на йога в неговия (и на всеки друг) житейски път. Веднага щом се настанихме по местата си около огъня, аз не губих никакво време и започнах разговора:
- Садгуру, тази сутрин казахте, че в действителност йога ускорява еволюцията на човека. Може ли да обясните това малко по-подробно? Зная, че това се случва с мен, но как е възможно и какво точно става?
- Има една красива история за гъсеницата, която обяснява това - каза Садгуру. - Чували ли сте я преди?
- Не, не ми е позната.
- Една гъсеница прекарала по-голямата част от живота си с убеждението, че се е родила само за да яде и да спи и да прави това, което правят останалите й събратя. Гъсеницата обаче била неспокойна и нещастна и усещала, че нещо й липсва. По някакъв начин доловила, че животът има и друго, все още неоткрито измерение. Един ден,. водена от странен копнеж, който не могла нито да обясни, нито да задоволи, неспокойната животинка притихнала и се умълчала. Висяла на клона на дървото и тъкала, тъкала, като изтъкала пашкул около себе си. В пашкула, въпреки че била в ограничено пространство и не й било удобно, тя чакала, чувствала и осъзнавала. Нейното търпение най-сетне дало резултат. Когато пашкулът се разтворил, тя не била вече дребният червей, който плете тъма около себе си, а разкошна лекокрила пеперуда, чиито цветове заслепявали небето. Сега тя летяла и се реела и вече не била ограничена като червей, а свободна и щастлива. Гъсеницата се трансформирала в нещо от светлина и въздух, магия и красота. След като веднъж се преобразила, пеперудата не може да стане пак червей. В пашкула гъсеницата станала едно с духовната си същност и в това единение на тялото и на божествената си същност тя достигнала висшата си природа. - Садгуру замълча, очите му живо искряха, и след това продължи: - Това, което става в пашкула, може да се опише като йога. - Той поспря за момент, преди да продължи: - Тук трябва да кажа, че наистина много се забавлявах, когато наскоро един известен учен невролог се зае да ми обяснява, че за двадесет и четири часа ние можем напълно да преинсталираме мозъка си - че в рамките на един ден можем да променим изцяло живота си. Та той сподели, че активността на невроните в мозъка е най-голяма, когато гръбначният стълб е изправен, а тялото е в покой. Това е нещо, което ние знаем от векове!
След това Садгуру ме попита дали бях чувала, че учени от Индия са направили скенер на мозъка на хора, които са преминали курса по духовно израстване на Иша йога и са практикували техниките повече от три месеца.
Бях чувала за това и кимнах утвърдително.
Садгуру продължи с откритието на учените, че съответствието между лявото и дясното полукълбо е невероятно голямо:
- Това означава, Шерил, че започваш да използваш ума си малко повече от преди. Като цяло се знае, че хората използват само 12 процента от мозъка си, но от моя опит, не вярвам да използват и толкова - каза той и избухна в заразителен смях. После продължи: - Йога е пътят за постигане на безграничността. Йога трансформира и освобождава човешките същества, така че те могат да достигнат това състояние.
Хората, за разлика от животните, не само просто съществуват. Те се развиват. „Човек" не е фиксирано качество; трябва да израснеш, за да го постигнеш. Ти трябва да станеш такъв. Да еволюираш като човешко същество означава да осъзнаеш своята безграничност, да се бориш всеотдайно, за да направиш този преход, на който всички сме способни. Йога е начин да откриеш собствения си безграничен потенциал. В определен контекст йога има значението на духовно единение с абсолюта. Целта на йога е освобождение, докато живееш, върховното преживяване, сливане на индивида с вселената.
Въпреки че неговите думи бяха и вдъхновяващи, и изпълнени с увереност, че това е възможно, аз отново усетих, че се чудя дали това можеше да се получи и при мен. Дори и след като имах много значими преживявания, продължавах да се съмнявам дали наистина мога да достигна себереализация в този живот. Част от мен се питаше колко много йога и практики са ми необходими. Това е технология, която въздейства не само върху тялото, ума и енергията, но по някакъв начин те прави възприемчив. Зная, че това е голяма част от йога, но не е всичко. Някои от практиките, които Садгуру преподава, бях използвала и преди, но той ги комбинираше по съвсем различен начин. Въпреки интензивното практикуване на йога в предишните животи и постигнатите резултати, той казваше, че не е достигнал просветление. Причината е забулена в мистерия. Знаех, че практиките действат, но вероятно този процес е нещо много повече, отколкото аз можех сама да направя. Явно трябваше да се случи нещо, което аз да не правя. Често чувах Садгуру да казва, че трябва да „отстраниш себе си".
Вероятно отговорът на този въпрос може да се открие в историята на Садгуру. Все още любопитна как в този живот той е станал йога, аз го попитах:
- Този път имахте ли учител?
- Да, когато бях на единадесет години, благодатта на моя гуру намери израз в лицето на един йогин без възраст. Той беше момче на седемдесет и осем години по това време и после доживя до сто и осем. Този йогин беше пряк ученик на моя почитан гуру. Той дойде, за да ми припомни волята на моя гуру да създаде вечна енергийна форма. Научи ме на няколко много прости йога практики. След това тази обикновена йога просто започна да се случва всеки ден през следващите тринадесет години. Казвам „започна да се случва", защото аз не бях дисциплиниран и не бях отдаден на това; просто всеки ден тя ми идваше отвътре, за да се създаде едно силно и стабилно тяло, издържащо на всякаква ситуация. Без значение къде бях, всеки ден, без да пропусна нито един, аз практикувах йога. Оттогава няма връщане назад. Животът се движеше с бърза крачка от един връх към друг, подпомаган от благодатта на едно величествено същество.
- Кой беше този йога учител? - попитах аз.
- Този йогин, който ме научи на няколко обикновени йога практики, се казваше Малади Хали свами.
- Какъв беше той?
- Той беше едно невероятно човешко същество. Йогин и бодибилдър, а също и майстор в няколко бойни изкуства. Освен тези постижения, той беше и аюрведичен лекар - или лечител, който използва това древно изкуство. Той беше и nadivaydia - човек, който може да диагностицира болест само по пулса. Не само казваше какво се случва с теб сега, но можеше да предскаже и болестите, които ще се появят в следващите петнадесет години. Казваше ти ги на минутата и нещо повече - даваше съвети какви предпазни мерки да предприемеш. Той идваше в града, където живееха баба и дядо, и отсядаше в тяхната къща. Тя беше голяма къща - самата постройка заемаше почти един декар, а в задния двор имаше голям кладенец.
- Какво имате предвид под „голям кладенец"? - Не можех да си спомня да съм виждала големи кладенци в тази страна.
- Всички стари къщи имаха големи кладенци в задния си двор. Този беше около два метра и петдесет в диаметър и дълбок около пет метра. През лятото водата беше около два-три метра. Като деца един от спортовете, който практикувахме, беше да скачаме в кладенеца и после да се изкатерваме по стените му. Катеренето беше голямо предизвикателство. Нямаше стълби, трябваше да се държиш за скалите и да се катериш като паяк. Ако не скочиш внимателно, можеше да си разбиеш главата в стената. Така че ние скачахме и се катерехме, скачахме и се катерехме. Само няколко момчета можехме да правим това. Един ден дойде този седемдесет и няколко годишен човек и като ни погледна, скочи в кладенеца, а после се изкатери по-бързо от мен. Това никак не ми хареса. Той не само беше стар, на мен ми изглеждаше древен. Аз го попитах: „Добре, да, ама как?" и той ми отговори: „Трябва да практикуваш йога". Така се запознах с йога в този живот. Свами беше такова невероятно човешко същество. Живееше по забележителен начин. Шест дни в седмицата пътуваше и само един ден оставаше в ашрама си. Поддържаше тази програма в продължение на деветдесет години от живота си. Винаги в понеделник сутрин беше в ашрама си, защото този ден работеше като аюрведичен лекар. Започваше деня си в три и половина или в четири часа сутринта и продължаваше до осем вечерта. Не ставаше нито за храна, нито за тоалетна, нито за друго. За нищо. Доброволците, които му помагаха, пристигаха на смени, но той не помръдваше в продължение на точно осемнадесет часа. Имаше с какво да развесели всеки пациент. Отношенията изобщо не бяха като лекар - пациент; хората се чувстваха като на празник. В негово присъствие повечето дори забравяха, че са болни. В другите шест дни той пътуваше, изнасяше лекции, правеше демонстрации, събираше дарения. Определено беше йогин, който не се страхуваше от парите. Отделяше много време за събиране на средства, защото тогава се грижеше за прехраната на три хиляди безпризорни деца, които трябваше и да облича, и да образова. Знаете колко коства да изхраниш и да изучиш дори само едно дете. След като шест-седем години бяхме практикували йога е него, аз и другите момчета се качвахме на тепиха, за да се борим с йогина. Тренирах в гимнастическия салон, тичах повече от дванадесет километра на ден, така че по това време бях много мускулест и стегнат. Само няколко момчета бяха по-силни от мен, но мен ме имаха и за много бърз. Можех дори да уловя змия - не каква да е змия, а кобра, готвеща се да нападне. Хващах я с голи ръце, без пръчка или нещо друго. Дори и сега мога да го направя. Бях толкова бърз, но като влизах на ринга със свами, не бях достатъчно добър. Той винаги ме побеждаваше. За да изравним резултата, се биехме три момчета срещу него. Той беше осемдесет и няколко годишен, а ние и тримата - млади, силни и бързи, но никога борбата не продължаваше повече от минута. За секунди ни поваляше и тримата. Имахме навика да се шегуваме с него и да го питаме кога ще умре. Казвахме му: „Както си тръгнал, кога ще си заминеш? Изглежда, ние ще те преварим. Кога ще дойде твоят час?". Той много поверително ни отговаряше: „Имам още четиридесет години работа, преди да приключа и да си замина". Беше почти свръхчовек. Както беше тръгнал, щеше да си изпълни думите, но почина на сто и осем годишна възраст. Ще ви дам пример за невероятния начин, по който живееше и се трудеше. Една вечер, когато бил на около осемдесет години, той стигнал до железопътната гара доста късно през нощта. Било неделя вечер. Без значение къде е бил в неделя, той винаги се връщаше в ашрама, за да посрещне в понеделник сутрин пациентите си там. Така че в неделя вечер той се намирал в един град, на име Арасикер, който бил на около седемдесет километра разстояние. Железниците били в стачка. Нямало влак и нямало друг начин да стигне до ашрама. С него имало двама спътници. Когато разбрал, че няма да има влакове, той оставил двамата да седят на гарата и хукнал по релсите. През нощта пробягал всичките седемдесет километра и на сутринта рано-рано бил в ашрама, за да лекува пациентите си. Хората там не разбрали как се е прибрал до момента, когато двамата му спътници пристигнали и казали: „Свами бягаше по релсите!". На сто и осем годишна възраст, един ден свами бил в Мисор и докато изнасял лекция, се свлякъл на подиума. Получил нещо като сърдечен удар. Не знаем дали бил силен или слаб, но когато го приели в болницата, той бил в безсъзнание. Поставили го на командно дишане в стая на втория етаж. Някъде към полунощ той дошъл в съзнание и видял всички тръбички и игли, които стърчали от тялото му. Никога преди това не бил ходил в болница. Той просто извадил иглите от себе си, скочил през прозореца и избягал. Сто и осем годишен мъж да скочи от втория етаж и да избяга! Умрял след три месеца. Такова невероятно човешко същество! И все пак, когато този човек бил на осем или девет години, никога не е можел да предположи какъв ще стане. Имал хронична астма и родителите му били убедени, че ще умре, и то много млад. Когато един велик йогин дошъл в техния район, те отишли при него и му подали детето с думите: „Молим ви, опитайте се да направите нещо за него". Свами взел момчето от състрадание и то живяло при него няколко години. Той отгледал детето. Под грижите на този божествен йогин момчето се развило невероятно.
Докато Садгуру разказваше историята, на мен ми хрумна друг въпрос. След като бях слушала толкова много истории за ползата от йога, сега се чудех защо той като че ли омаловажаваше йогата, която е практикувал в миналия си живот, когато са го наричали Шива Йоги.
- Садгуру - казах аз, - снощи вие ни казахте, че йогата, която е практикувал Шива Йоги, не е уместна за вас. Защо? Имам предвид, че тя действаше, нали?
След като помисли над въпроса ми, той каза:
- Действаше до определен момент, но това не беше достатъчно, особено когато се стремиш към абсолютната реализация. Нищо друго няма значение. Бог ли искаш или само неговите дарове? Шива Йоги можеше да повиши енергията си до третото око, или до Агна чакра, но не можеше да достигне крайната реализация и така остана самотен търсач.
Бях чувала някои разкази за последния живот на Садгуру - следващото му прераждане, след като вече е бил познат като Шива Йоги. Носят се много истории за този живот, защото е най-скорошен и имаше пряка връзка с живота му сега. Някои хора дори имат спомени, че тогава са били с него. В този живот той също е бил гуру, наречен Садгуру. Неговото пълно име е било Садгуру Шрий Брахма. Познат е като чакресвара - човек, владеещ чакрите (енергийната система). Но аз не знаех какво означаваше това.
- Как се свързват чакрите във всичко това? - Бях чела на много места, че в човешкото тяло има седем основни чакри и че те са енергийни центрове, но не знаех нищо повече за тях, нито какво е значението им, да не говорим за тяхното действие и въздействието им върху нас.
Когато зададох този въпрос, нещо в Садгуру се промени: присъствието му стана по-силно и това се отрази на гласа му, както често се случва, когато засягаше определени теми. Бях ходила в ашрама на Садгуру Шри Брахма в Коимбатор, недалече от ашрама Иша йога. Въпреки че е много малък, той е добре поддържан, силата и енергията на мястото ме бяха завладели напълно. Никога не съм имала такава чувствителност. Самата мисъл за това място, дори сега, изпраща електрически сигнали по гръбначния ми стълб.
Събудих се от унеса си, когато Садгуру започна да отговаря на моя въпрос.
- Това, което ние наричаме чакри, са енергийни центрове в тялото - каза той. - Повечето хора са чували за седем чакри, но в действителност в тялото те са 114 на брой. Трябва да разберете, че човешкото тяло е сложна енергийна форма. Към чакрите има седемдесет и две хиляди енергийни канала, наречени нади. Тези канали са пътеките, по които тече жизнената енергия. Те се събират в различни точки на тялото и оформят триъгълник. Ние наричаме този триъгълник чакра, което означава „колело". Наричаме го така, защото символизира израстване, динамизъм и движение. Въпреки че в действителност е триъгълник, ние го наричаме чакра. Някои от тези центрове са много мощни, а други не са толкова силни. На различните нива има различни енергийни центрове, които дават различни качества на човешките същества. Основно всяка духовна пътека може да бъде описана като пътуване от основната чакра, наречена Муладхара чакра и разположена в основата на гръбначния стълб, към Сахасрара чакра, разположена на върха на главата. Седемте чакри се наричат Муладхара, Свадхистана, Манипурака, Анахата, Вишудхи, Агна и Сахасрара. Това движение от Муладхара чакра към Сахасрара чакра е от едно измерение в друго. То може да стане по много различни начини. Всички различни йога практики могат да въздействат върху това движение. Основно вие може да опишете всяка духовна пътека като пътуване от най-ниската към най-високата чакра. Муладхара означава фундаментална, или основна. Тя е опората, истинската основа на живота. Разположена е в основата на гръбначния стълб. Не може да живеете без действието на тази основна чакра, но може да живеете без активност в Сахасрара чакра. Муладхара е съставена от две думи: мула означава „корен" или „източник", а адхар - „основа". Така че тя е основният фундамент на живота. В това физическо тяло вашите енергии до известна степен трябва да бъдат в Муладхара чакра. Иначе не може да съществувате. Но ако доминира само Муладхара чакра, храната и сънят ще бъдат основните фактори във вашия живот. Можем да говорим за ниски и за високи чакри, но такъв език често е елементарен и не се разбира. Това е като да кажеш основа и покрив на сградата. Покривът на сградата не е по-важен от нейната основа. Основата е по-важна от покрива. Качеството, дължината на живота, както и стабилността и сигурността на сградата зависят до голяма степен от основите, а не от покрива. Но изразено с думи, покривът е по високо, а основата е по-ниско. Следващата чакра се нарича Свадхистана. Ако вашите енергии стигнат до Свадхистана, вие търсите удоволствието. Тази чакра е разположена точно над гениталиите. Когато тя е активна, вие се радвате на физическия свят по толкова много начини. Ако погледнете търсещия удоволствие, ще видите, че животът и преживяванията му са малко по-силни в сравнение с човек, който се интересува само от храна и сън. Ако вашите енергии стигнат до Манипурака чакра, вие сте активен човек в света. Вие сте действието. Можете да правите много, много неща. Вие сте безкрайната активност. Ако енергиите ви отидат до Анахата чакра, вие сте творящ човек, човек, който е творец по природа - или художник, или актьор, или някой, който живее много интензивно, по-интензивно дори от бизнесмен, който е самата активност. Анахата буквално означава „не-ударената". Ако искате да произведете звук, трябва да ударите един в друг два предмета. Неудареният, непроизведеният звук се нарича Анахата. Анахата е като преход между вашите инстинкти за оцеляване и инстинкта за освобождението ви. Тя е разположена в сърдечната област. Долните три чакри са основно ориентирани към физическото ви съществуване. Анахата е комбинация: тя е срещата на чакрите за оцеляване и за просветление. Следва Вишудхи - дума, която буквално означава „филтър“. Вишудхи е разположена в областта на гърлото. Ако вашите енергии се движат към Вишудхи, вие ставате много могъщо човешко същество, но тази мощ не е само политическа или административна. Човек може да бъде могъщ по много начини. Може да стане толкова могъщ, че само да седи на едно място и нещата да се случват за него. Той може да прояви живота отвъд ограниченията на времето и пространството. Ако вашите енергии отидат в Агна чакра, разположена между веждите, вие сте интелектуално просветлен. Достигнали сте до нова хармония и спокойствие в себе си. Външното вече не ви притеснява, но все още не сте освободен. Ако енергиите ви стигнат до Сахасрара, вие изпитвате екстаз без причина. Просто изпадате в блаженство. Всички тези чакри имат повече от едно измерение. Едно измерение е физическото биологичното съществуване, но те имат и духовно измерение. И така, всички чакри могат да се трансформират в съвсем различно измерение. Ако стигнете до правилното осъзнаване, същата Муладхара, която е храна и сън, ще се преобърне в процес, в който ще станете независими от храната и съня. Ако някой иска да надмогне храната и съня, то той има нужда от Муладхара в еволюирало състояние. Придвижването от Муладхара към Агна изисква много действия, много методи и процеси, чрез които човек може да увеличи енергиите си. От Агна до Сахасрара няма път. Можеш само да скочиш дотам. Като падане нагоре. Така че наистина не възниква въпросът за придвижване стъпка по стъпка към това измерение. Няма път. Идеята за това идва само защото в духовната традиция наблягат на ролята на гуру в реализирането на човешкия потенциал. Можеш да скочиш в бездна, чиято дълбочина не познаваш, ако си абсолютно безумен или ако вярата ти в някого е толкова силна, че си готов да направиш всичко в негово присъствие. Повечето хора, само заради липсата на тези два аспекта, просто остават заклещени в Агна чакра. В този случай най-голямото им постижение е спокойствието. Заради това ограничение толкова много се говори, че спокойствието е най-висшето достижение.
