Среднощен разговор с един мистик 2 страница

Според Йогананда ние можем да излезем от тази илюзия, да опознаем, разберем и изживеем живота си по съвсем различен начин. Той го обяснява като знание, което по-скоро получаваме чрез преживяване, отколкото чрез интелектуално разбиране, и може да бъде усетено с всяка клетка на тялото. Йогананда описва самореализацията като разтваряне на егото на лич­ността в блажено, изпълнено с екстаз, безкрайно единство, което е безсмъртно. Мигновено разбрах, че именно това търсех!

Освен че ми помогна да определя целта на моето търсене, тази книга ми даде надежда, че самореализацията може да бъде постигната от обикновен човек като мен. Тя ме накара да повярвам, че аз в действителност и чрез личен опит бих могла да опозная живота извън затвора на моята малка, отделна идентичност. Йога е начин да извървиш пътя от ограничеността до безграничното. Крайната цел. Можех да науча това, за което копнеех да имам познание. Толкова се вълнувах!

Имаше (разбира се) едно голямо затруднение. Йога действа най-добре под ръководството на гуру. Йогананда блестящо описва гуруто като духовен учител, който е едно напълно свободно същество с достъп до други измерения и с по-широко разбиране на живота. За гуруто се казва, че разпръсква тъмнината и отстранява пречките; някой, който може да помогне на другите да излязат от невежеството на тяхната отделна идентичност. Незабавно си помислих, че нещата биха могли да тръгнат много по-лесно, ако имах такъв духовен учител, и се зачудих дали изобщо мога да открия гуру.

Йогананда обяснява, че най-важното нещо, което му се е случило, е невероятният късмет да открие своя гуру. Докато четях по-нататък, аз се замислих. Връзката между гуруто и ученика ми се струваше като нещо, на което не бях способна. Гуруто на Йогананда изглеждаше много взискателен. Самореализацията и духовното блаженство можеха да бъдат постигнати само чрез дисциплина. Чудех се защо е така. Какво общо има дисциплината със свободата?

Сега вече имах голям проблем. Това изобщо не съвпадаше е моите разбирания.

Исках свободата и блаженството, но на петнадесет години - необуздана, недисциплинирана и с авантюристичен дух, аз не исках да полагам усилия или да ми казват какво да правя. Освен това връзката изискваше всеотдайност и това наистина предизвика моето недоволство. Определено не можех да боготворя друго човешко същество и да се прекланям пред него.

Това беше през шестдесетте години и сигурно споменах, че бях в процес на търсене.

Стремежът ми към мъдрост и реализация засягаше всяка област от моя живот. Прекарах тийнейджърските си години в бурни и неуморни опити и проучвания. Лексингтън е на двадесет минути път от Харвардския университет, където по това време Тимоти Лиъри и Ричард Алперт (който по-късно става Рам Дас) бяха преподаватели и поставиха началото на опитите с ЛСД (силен халюциногенен наркотик). Не след дълго ЛСД стигна и до моето спокойно и безопасно училище. Един от моите най-близки приятели от онези дни - Бари, имаше сестра в университета в Харвард и тя му донесе малко ЛСД да опита. На него му хареса.

Въпреки че вечерните новини излъчваха ужасни истории за хора, извършващи безумия под въздействието на това вещество, Бари ми каза, че то ще ме отведе до нови нива на възприятие. Така че аз се присъединих към него в експериментите с халюциногена.

Недалече от дома ми имаше голяма поляна, където много деца от училище си устройвахме купони. Уредбите на колите гърмяха с музиката на Джим и Хендрикс, Джанис Джоплин и Джим Морисън. Това беше идеалното място за „пътуване с киселината". Когато ЛСД-то започна да действа, забелязах, че всичко - тревата, небето, дърветата - изглежда живо и изпълнено с вибрираща космическа енергия. Всичко преливаше от живот, любов, порив, смях и плач и смърт едновременно. Това, което мислех, че съм аз, се разширяваше и разрастваше, за да обгърне вселената. Беше невероятно! Блаженство без дисциплина! Прекрасно, мислех си. Бях убедена, че преживявам нещо от онова, което Йогананда описва, но без да полагам никакви усилия, без работа. Какъв късмет, че го открих. Прекия път!

Докато се сгромолясвахме!

Винаги изпитвах чувството, че има някаква част от мен, която наблюдава живота ми, докато аз го живеех. По време на пътуването с помощта на ЛСД усещах, че тази част от мен е моята „истинска", духовна същност. Но когато веществото изчерпваше своето действие, изчезваше и това усещане. Всеки път аз и моите приятели се разширявахме до това много по-голямо съзнание и след това трябваше да се върнем в суровата, сива реалност. Не можех да съхраня нищо от това преживяване - нищо от мъдростта и определено нищо от разширяването на съзнанието и любовта. В мен оставаше чувството на обърканост и притеснение, че наистина животът е нещо много повече от това, което аз преживявах. Защо успявах само временно да зърна единството, безусловната любов и блаженството? Това ме караше още повече да копнея и да жадувам.

Тогава, когато толкова много хора се опитваха да разберат смисъла на живота, всичко изглеждаше така реално и наситено. За миг ние бяхме непобедими. Щяхме да променим света! Това бяха устремни, неспокойни и безразсъдни времена, пълни с младежки плам и желание да направим нещо по-различно и по-добро. Имаше мир, любов, велика музика, танци и протести по улиците - толкова диво и щастливо време, толкова много хора, видимо събудени, живеещи на пълни обороти през цялото време.

Но едновременно с това около нас умираха хора.

Докато закичвахме пушките на войниците с маргаритки в знак на протест срещу войната, други войници се прибираха у дома в ковчези. Ние непосредствено виждахме жертвите от Виетнам и от двете страни. Историята се пишеше пред очите ни. И бяхме ужасени. У дома нашите приятели умираха от свръхдози наркотици - и случайно, и умишлено. Млади, жизнени хора умираха при катастрофи с коли и мотоциклети, хвърчейки като луди, в прекия и в преносния смисъл, с мисълта, че никога не могат да умрат. Всичко това беше толкова ужасна загуба.

Бари беше много умен и винаги трябваше да научава нещо. Баща му беше професор в Харвард. Бари беше единственият човек сред познатите ми, който посягаше към енциклопедията, за да я чете просто за удоволствие. Изглеждаше, че всяка тема представлява интерес за него. В същото време той беше и безразсъден и аз често се чудех какво ще излезе от него.

По едно време той и един друг приятел, на име Майк, за когото твърдяха, че притежава най-високия коефициент на интелигентност в училището, влязоха в спор за това кой е по-умен. Предполагаше се, че разликата в коефициента им е една или две точки, и в тази грубиянска среда те си мислеха, че това има огромно значение. И двамата се обърнаха към мен и ме попитаха кой е по-интелигентен. Познавах Майк от години, но Бари, в качеството си на мой приятел, тайно се надяваше, че аз ще взема неговата страна. Той беше изумен, като ме чу да казвам:

- Определено Майк е по-умен от теб, Бари.

Бари неуверено каза:

- Какво! Как можа да кажеш това? Ти наистина ме познаваш. Ти знаеш колко съм умен аз. Ако някой познава моя интелект, това си ти.

- Да - отговорих аз, - и точно за това без съмнение мога да твърдя, че Майк е по-интелигентен от теб. От Майк ще излезе нещо, а това, което зная за теб, е, че най-вероятно ти ще се провалиш.

Бари и аз останахме приятели, докато не се разделихме по-късно. Често си говорехме по телефона. После, когато отидох в колежа, той ми пишеше. Но с времето се отдалечих от него. Не исках да имам нищо общо с наркотиците. Знаех, че ако не променя живота си, ще стигна до саморазрушение.

Не знам какво стана с Майк, но Бари беше намерен мъртъв от свръхдоза наркотици, когато беше на двадесет и пет. Сестра му се беше самоубила няколко години по-рано. Когато научих за това, се почувствах много зле. Толкова съжалявах за нея и бях много загрижена как това ще се отрази на Бари. Когато Бари почина, си мислех, че аз или някой друг можехме да направим нещо. Така се надявах да успее да се измъкне от пътя, по който беше поел. Наркотиците, които бяха като забавление в началото, се бяха оказали смъртоносни. И двамата имаха видимо подреден и хубав живот, в охолство, а го бяха загубили толкова млади. Сърцето ми се късаше за родителите им, загубили и двете си деца. За мен беше непонятно как те можеха да понесат такава трагична и безсмислена загуба. Когато почина Бари, аз вече бях майка на тригодишно дете и не можех да си представя как майката на Бари ще преживее загубата на своите деца.

Тези срещи със смъртта в младостта ми - като се започне с малкото момиченце в началното училище, което наистина не познавах, и после сред кръга от приятели - възпламениха жаждата ми да разбера живота и ме накараха никога да не отричам или да се преструвам, че в края на краищата смъртта няма да вземе мен или някои от любимите ми хора. Мащабите и неизбежността на смъртта често обземаха мислите ми и ме караха да не спирам с търсенето си.

Като поколение ние наистина нямахме никой, който да ни води. Не вярвахме на никой ръководител или дори на човек над тридесет години. Мисля, че същата тази младежка енергия, която тогава беше разпръс­ната и неконтролируема, можеше да доведе до дълбо­ка и трайна трансформация и в нас, и в целия свят, ако имахме подходящия водач и насока, които да подпомогнат канализирането на тази енергия по съзида­телен и конструктивен път.

Точно преди да прочета Автобиографията на един йогин, интересът ми беше привлечен от медитацията, изглеждаща толкова несъвместима с необуздания ми живот по онова време. Не гледах на медитацията като на дисциплина, а като на забавление. На петнадесет години започнах официално да изучавам медитация и контрол на съзнанието с духовен учител на име Марджи, която беше местно величие в района на Бостън и четеше духовни беседи по радиото. Срещнах Марджи покрай баща ми. Тя и съпругата на един от неговите бизнес партньори водеше курс по медитация и контрол на съзнанието.

Марджи беше около четиридесет и пет годишна и в продължение на години беше следвала всеотдайно католицизма. Около десет години преди да я срещна, тя се беше разочаровала от църквата и започнала да изучава с много учители различни традиции. Беше умна, спокойна и много забавна. Въпреки че беше много по-възрастна и по-мъдра, една част от нея си беше останала в младежките години. Имаше нещо в Марджи, което караше всеки, който се доближи до нея, да се чувства добре. Тя живееше в Конкорд, Масачузетс, в имение от двадесет декара. Къщата й представляваше симпатична малка жълта къщурка, ползвана някога от прислугата, закътана в гориста местност, на доста голямо разстояние от основния дом. За мен мястото беше очарователно, а познанството ми с Марджи в тези ранни години беше като да имам кръстница вълшебница. Тя се интересуваше от всички източни религии, както и от парапсихология, контрол на съзнанието и развиване на психичните способности. След като прекарах известно време с нея, стана ясно, че тя притежава и известни пророчески дарби. Понякога изглеждаше, че знае нещата, преди да съм й ги разказала. Често вдигаше телефона с отговор на въпрос или с коментар, преди още да бях попитала. Беше наистина удивително. Никой от хората, които познавах, не приличаше на нея и преди да я срещна, не вярвах, че такива неща са възможни.

Веднъж планирахме да отидем заедно на балет, но у нас дойде приятел от друг щат. Беше пътувал през целия ден, за да ме изненада, и щеше да остане само една нощ. Казах му, че за нещастие вече бях си планирала вечерта и ако не успея да се свържа с Марджи, за да отменя уговорката, няма да мога никъде да отида с него.

Опитах да се обадя на Марджи три пъти поред и накрая на третото позвъняване, с пръст на бутона и все още със слушалка в ръката, аз му казах, че много съжалявам, но трябва да отида на балет. В същия момент телефонът иззвъня. Беше Марджи. Първите й думи бяха: „Съжалявам, не бях у дома, за да приема обаждането ти. И аз не искам да ходя на балет". Това ни шокира. Подобни неща често се случваха с нея и след време това изглеждаше съвсем нормално.

Марджи ми говореше и за прераждането, което ме очарова. Бях чувала за това и преди, в началното училище, в много примитивен контекст и си мислех, че то има нещо общо с това да бъдеш прероден в крава или някакво друго животно. Марджи ми даде да прочета няколко книги за прераждането. Това, което прочетох и което Марджи ми каза, имаше много повече смисъл от другите обяснения за случващото се след смъртта, които бях чувала дотогава. Тя каза, че този живот е едно израстване и че раждането на човек е огромна възможност да се опознае нашата първична божествена природа. Това ме заинтригува, но въпреки че теорията за прераждането задоволи любопитството ми повече, отколкото другите обяснения, то отново си оставаше теоретично, тъй като аз, очевидно, нямах опита, с който да го подкрепя.

Тази прекрасна учителка не само ме запозна с науката за медитацията, но когато бях на седемнадесет години, ме срещна и с моя първи съпруг - Тед.

Марджи водеше курс по медитация в местния затвор, където Тед беше един от нейните ученици. Той беше в затвора за убийство. На шестнадесет години се сбива с едно момче, което впоследствие за нещастие умира. Марджи обожаваше Тед. Говореше ми колко умен и мил човек е и искаше да ме запознае с него.

Шегуваш ли се? - мислех си. Защо трябва да искам да се срещна с него? Последното нещо, което желаех, беше да се запозная с някого от затвора, а и не исках Марджи да ме сватосва, въпреки че тя отричаше подобно нещо.

Продължаваше обаче да говори за него и от време на време ме вземаше със себе си в затвора. Най-накрая аз го срещнах.

Когато се запознахме, Тед беше на деветнадесет години и скоро щеше да получи правото да бъде освободен с условна присъда. Въпреки че беше в затвора, той водеше живот на йогин. Имаше собствена килия и повечето от времето си прекарваше в четене, медитация, пост и йога упражнения. Той притежаваше излъчване и беше доста красив по това време, изглеждаше много по-задълбочен от всеки друг, когото бях срещала - с изключение вероятно на Марджи. Духовната му жажда беше толкова силна, че моята по естествен начин се свърза с неговата. Нито едно от момчетата, които познавах, не изпитваше какъвто и да е интерес към духовното. Ние се влюбихме и планирахме да сме заедно при първа възможност. Изглеждаше, че най-после аз се бях отправила към блаженството.

Когато го освободиха с условна присъда, незабавно решихме да се оженим. Бях на деветнадесет и напълно съзнавах колко ужасно изглеждаше това решение от моя страна, знаех всичките му последствия, но усещах силно, че духовната ми жажда е истинска и аз трябва да вървя в тази посока. Баща ми ни беше преместил в Лексингтън, за да мога да получа възможно най-доброто образование и всички „подходящи възможности". Въпреки че повечето момичета, с които израснах, по много груб и примитивен начин говореха за пари, успех, статус и „подходяща" женитба, аз нямах такива намерения. Наистина не се интересувах от женитбата, голямата сватбена церемония и съпътстващите я ангажименти. Интересуваше ме само любовта. Летях високо и със сърцето си знаех, че аз и Тед завинаги ще бъдем заедно в нашето духовно блаженство.

Но моят годеж отвори огромна пропаст между мен и семейството ми и особено между мен и баща ми. Татко проведе с мен безброй разговори за това каква огромна грешка ще направя. След като най-накрая осъзна, че каквото и да ми каже, няма да промени мнението ми, нито ще успее да повлияе на действията ми, той толкова се ядоса, че не само отказа да присъства на сватбата ни, но и категорично спря да ми говори. Даде ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с мен. За известно време аз бях мъртва за него.

Това беше огромна загуба за мен, защото бях луда по татко и знаех, че ме обожава. Дотогава той беше моят най-голям почитател и ме подкрепяше във всичко, което правех. Работеше много. Често излизаше преди изгрев слънце и се връщаше по тъмно и все пак се грижеше и се интересуваше за мен, знаеше с какво се занимавам, знаеше, че чета за всичко, което излиза извън общоприетото, като медитацията и духовното. Това беше и причината да ми каже за курса по медитация на Марджи. Всъщност, когато казах, че ще се запиша, ако и той се запише, татко се съгласи и ние го започнахме заедно. Той не само ме запозна с първия ми духовен учител, но и сподели преживяването с мен. Вместо да се намръщи като на нещо странно, той прояви желание да отдели от времето си и да изучава медитацията с мен.

Надявах се с времето татко да омекне към мен и накрая да се запознае с Тед (което и направи впоследствие). Знаех, че той беше загрижен единствено за моето добро и правеше всичко възможно, за да ми повлияе. Въпреки че знаех, това ми тежеше, защото последното нещо, което желаех, беше да карам татко да страда.

Що се отнася до мен, аз изобщо не се интересувах от миналото на Тед. За мен беше важно само кой беше той, когато го срещнах. Духовното израстване беше по-важно за мен от каквото и да е друго в живота ми и аз знаех, че тази връзка има бъдеще. Знаех, че ние ще следваме духовната пътека заедно. Знаех, че бях открила сродната си душа. За известно време продължих да вярвам в това.

Но нещата се промениха. Ние се преместихме в Мидуест, където Тед трябваше да пребивава след предсрочното му условно освобождаване и където живееха родителите му. Той си намери работа като квалифициран механик. Часовете бяха дълги, а градът - мрачен и студен. Бях далече от приятелите и семейството си, но с Тед бяхме много близки и щастието не ме напускаше, въпреки че не харесвах мястото, където живеем. След година му намерих работа при мои приятели в слънчева Флорида. Тед можеше да си прехвърли условното пребиваване там и ние се преместихме. Наистина исках да живеем на красиво и топло място.

Тед по някакъв начин беше успял да създаде духовна обвивка за себе си в извънредно сурова среда, когато беше в затвора и имаше много време да работи върху себе си. Но когато излезе, външната среда на реалния свят го разсейваше и опитите да изкарва прехраната поставяха пред него нови предизвикателства. Той беше изключително отговорен и очевидно можеше да бъде и много дисциплиниран, но при работен ден от дванадесет до четиринадесет часа медитацията, постенето и йога упражненията станаха част от миналото. Излъчването, спокойствието на ума и чувството за хумор, които бяха присъщи за него преди, вече трудно се проявяваха.

Тед беше и талантлив музикант с удивителен глас. Изглежда, музиката лесно го пренасяше в собствената му зона на спокойствие, но животът му в ежедневието не беше лек.

Това, което не оценявах напълно тогава, бе колко травмиращо е да си прекарал четири години в затвора. На хората е нужно време, за да се възстановят. Аз бях широко скроена, една отворена книга; Тед беше много по-затворен човек, което често водеше до недоразумения между нас. Ние бяхме много различни, много повече, отколкото можех да осъзная. По някакъв начин, вероятно заради фантазиите за сродните души, аз очаквах да преживяваме нещата по един и същи начин. Моето възприемане на нещата караше Тед да се чувства неудобно, а неговото възприятие ме задушаваше. Нещата между нас станаха толкова трудни, че ние дори не можехме да вършим заедно и нещо просто - като да отидем на кино и всичко да мине гладко. Малко по малко изгубихме близостта си и умението си да се забавляваме заедно. Ние се превърнахме в още една обикновена, изпълнена с противоречия нещастна двойка. Сърцето ми беше сломено заради това, което се случваше между нас, но все още се надявах, че можем да го поправим. Това, което беше красиво, вълнуващо и приказно до неотдавна, се разпадна напълно. Като всеки друг „връх", който имах в живота си, и този отмина.

На двадесет и две се роди синът ми Крие. И двамата с Тед бяхме обзети от екстаз. Летяхме! Блаженството се беше върнало! Със седмици почти не бях спала. Беше такова чудо, нищо не можеше да засенчи щастието ни. За известно време това, изглежда, тушира трудностите, които имахме в брака си. Година по-късно Тед имаше възможност да постигне нещо с музиката си и ние се преместихме в Атланта.

Малко след като се преместихме, като лента, пусната на бързи обороти, бракът ни се срина. Като гръм от ясно небе Тед поиска развод. Трябваше да усетя как това приближава, но тогава не се развеждаха толкова много хора. Беше като удар в стомаха. Останах без дъх. Нямах и представа, че след като сме женени и имаме дете, можем да решим друго. На този етап аз бях напълно погълната от стремежа си да бъда добра майка. Загрижеността за брака ми беше на второ място.

Тогава не го осъзнавах, но аз не изоставям нищо. С бизнес партньора ми (много добър мой приятел) сме заедно от двадесет и една години, имам адвокат от осемнадесет години, а с втория ми съпруг живеем съвместно повече от двадесет и пет години (макар и да не сме женени официално). Въпреки че това може да е и добра черта, невинаги е правилното решение. Понякога, както се казва в песента, трябва „да знаеш кога да спреш".

В следващите няколко години аз не се отказах и ние се измъчвахме с връзката си. Дълбоката страст беше изчезнала и при двама ни, но аз все още исках да спася брака ни. Тед, от друга страна, чувстваше, че вече беше изгубил младостта на живота си в затвора и сега не е щастлив в брака си. Той каза, че не иска да „губи" още от своя живот. Ох!

Мислех си, че не трябва да става така. Това беше връзка, която имаше бъдеще. След това станах много скептична към връзките. Не вярвах вече в някои младежки идеалистични идеи за сродните души или че нещо „му е писано да стане". Отново вечно променящата се, непостоянна природа на живота остави върху мен своя отпечатък.

Усещането за развода беше като да те разкъсат на парчета. Никога не бях преживявала толкова лична загуба. Разбира се, другите загуби ме бяха разтърсвали, но тази беше по-дълбока и много по-лична. Това ме накара наистина да разбера как свършва всичко. Даже и бракът ви да върви, той не продължава завинаги. Фразата „докато смъртта ни раздели" показва неизбежното. По-късно, когато отново открих любовта, не я превъзнасях и не натоварвах партньора си със статута на сродна душа. При временните неща, на първо място връзките например, каквото и да се случва - добро или лошо, един ден всичко свършва.

Така че какво е онова, което никога не свършва? Има ли нещо в нас, което не умира? Не беше любовта, въпреки че мислех за нея като за най-доброто, което животът можеше да предложи. Йогананда казва, че умираш хиляди пъти, докато се освободиш. Каквото и да е това освобождение, аз го исках.

Гордостта ми беше толкова наранена от провала на брака ми, че измина цяла година, преди да съобщя новината на родителите си. Когато майка ми се обаждаше и питаше: „Как е Тед?", аз отговарях: „Добре е", като че ли нищо не се беше променило. С Тед поддържахме приятелски отношения. Аз знаех, че е добре, така че не лъжех.

Не бързах да информирам родителите си. Никой в семейството ми не се беше развеждал и чувствах огромно притеснение от провала на брака ни, особено заради съпротивата, която бях оказала. Всички, които значеха нещо за мен, включително и всичките ми приятели (с изключение на Марджи), бяха против женитбата ми. Дори и Бари се опита да ме разубеди и каза, че няма да е това, което си представям, и Тед ще е по-различен, отколкото очаквам. Гледах на развода като на най-големия провал в живота си.

Въпреки че родителите ми лесно можеха да ми помогнат, аз започнах следващия етап от живота си, без изобщо да ги помоля за помощ. Те живееха в друг щат и аз ги чувах веднъж в седмицата. Никога не си признавах пред тях, че ми е тежко. Тази част от живота ми си беше отишла и за добро или лошо моето оцеляване и оцеляването на сина ми зависеше от мен.

Въпреки че изпитвах огромна болка от загубата не само на любовта на живота ми, но и на чувството за сигурност, не исках да говоря затова. Мразех да бъда уязвима. Не исках да го обсъждам, докато не започнех да изпитвам чувството, че равновесието ми се е завърнало. Бях човек, който решава проблемите. Обикновено не бях емоционална, но този път емоциите ме бяха обладали напълно. В един момент си мислех, че емоциите са слабост. Не вярвах в хленченето и оплакването от живота, когато нещо не е наред; просто човек трябва да направи най-доброто, за да оправи нещата и да продължи напред. Гледах на трудностите в живота най-вече като на гърбици за убиване на скоростта, но тази ситуация ми дойде в повече.

По радиото Хелън Реди пееше: „Аз съм жена, чуй плача ми". Но аз не плачех. Аз бях самотна, съкрушена майка. Бях абсолютно сама. Нямах никаква представа как да бъда добра майка и как да изкарвам пари - и да го правя едновременно. Но пък имах гордост.

Когато бях малка и родителите ми ме издържаха, аз се оглеждах и виждах, че дори хората с пари не изглеждат щастливи, така че си мислех, че парите не са важни или поне не са на първо място. Не знаех колко детско, незряло и дори арогантно беше това мислене и колко лесно е да разсъждаваш по този начин, когато някой друг се грижи за всичките ти нужди (особено ако е по много красив начин). Сега зная, че парите и щастието не са свързани, но страданието се появява, когато основните нужди в живота не могат да бъдат задоволени... Това беше нещо, за което нямах представа. Осъзнах колко са важни парите за мен, след като останах без средства. Никога преди това не бях преживявала страха да нямам достатъчно пари; никога преди не бях изпитвала някакъв страх - това на практика може да те парализира.

Тед плащаше издръжка на детето, но това беше капка в морето в сравнение с разходите ни. Бях затруднена от отговорността да осигуря храна и покрив на себе си и на бебето. Когато бях женена, това го правеше Тед. Аз работех по малко, но каквото и да правех или да не правех, за него нямаше значение. Също като баща ми, Тед беше поел отговорността да изкарва парите. Аз нямах кариера, нямах никаква специалност, никога преди не ми се беше налагало да работя. Бях завършила колеж, но нямах диплома. Бях учила много предмети, но не открих сфера, която наистина да ме интересува. Не знаех каква искам да бъда. Започнах да уча философия, но там имаха същите въпроси, които задавах и аз, и изглеждаше, че не притежаваха отговорите. Мислех, че се интересувам от психология, но и там нямаше отговори на моите въпроси. Така че просто записвах интересуващите ме курсове - като Източни религии и английски, без да имам някаква определена цел. Сега бях изправена пред многото лоши решения, които бях взела, като това да не си избера професия. Каква работа можех да си намеря? Отново се оказа, че аз не съм чак толкова умна. Бях решила да съм независима, но наистина бях притеснена.

В много отношения си мислех, че животът ми е свършил. Бях само на двадесет и пет, но нещата започваха да изглеждат безнадеждни.

Моите приятели се забавляваха и вършеха интересни неща. Пътуваха по света. Летяха с делтапланери, гмуркаха се на Тропиците, караха ски в Швейцария, ходеха на курсове по готварство в Париж. Пътуваха до Европа, Индия и Египет. Аз работех на две места - на едното не ми плащаха нищо, а другото определено не харесвах. И като че ли това не беше достатъчно - живеех в непрекъснат страх, че няма да имам достатъчно пари и ще остарея сама.

Изпаднах в това, което сега наричаме клинична депресия. Събуждах се депресирана, заспивах депресирана и целия ден бях депресирана. Не можех да се отърся. Като че ли бях обвита в дебела, тежка мъгла, която ме обсебваше. Задушаваше ме. Депресията беше като живо същество. То искаше да живее, изсмуквайки цялата ми жизнена енергия. Просто нямах надежда за бъдещето. Никога не бях преживявала нещо подобно. Бях щастлива и търсех забавления, а сега животът ми беше лишен от всичко, което напомня за щастието.

Трябваше ми цяла година, за да се измъкна от тази разяждаща ме депресия и отново да мога да изпитам щастие. След като бях паднала толкова дълбоко, изкачването беше много трудно. Когато се спасих, заех се много сериозно с душевното си състояние и знаех, че никога повече няма да се върна назад. Никога повече нямаше да си позволя да изпадна в това състояние. За мен беше абсолютно ясно, че моето щастие си е само моя отговорност. Нямах нужда от някого, който да ме направи щастлива; щастието беше единствено и само в мен. След това много внимавах за мислите си - накъде да позволя да ме отведат и върху какво да се спрат. Усещах много силно, че не искам никога повече да се омъжвам. Не вярвах на преценката си за мъжете и не исках още деца. Тъй като отново бях щастлива, нямах нужда от връзка.

Първата работа, която започнах, беше като домоуправител на комплекса, в който живеех, но тя ми осигуряваше само безплатен апартамент и парите едва стигаха за храната и газта. Оказа се, че съм много добра в отдаването на апартаментите под наем, и така собствениците започнаха да ме изпращат в другите си имоти, които се наемаха по-трудно. Един познат ми каза:

- Шерил, ти си много добра в това! Ще успееш много в бизнеса с недвижими имоти и ще печелиш много повече пари.

Харесваше ми да отдавам апартаменти, беше толкова забавно да виждаш как нещата се случват. Идеята да правя нещо, от което изпитвам удоволствие и в същото време да печеля повече пари, звучеше страхотно. Обмислих я и реших, че да стана посредник при продажбите на имоти е добър шанс за мен.

Започнах работа като сервитьорка в коктейл-бар, за да мога през деня да посещавам курсове за брокери на недвижими имоти. Наистина бях готова да изкарвам прилични пари. Не исках безпаричието да бъде тема в живота ми. Всичко, за което можех да мисля, беше да получа лиценза си, за да мога да реша паричните си проблеми и да се върна към предишния си начин на живот, при който се чувствах добре и спокойно и който така безразсъдно бях загърбила. Обаче, когато получих лиценза си за брокер, нещата тръгнаха по-зле. Вече нямах гарантирана заплата. Когато реализирах продажба, можеха да минат седмици и месеци, преди да се изповяда сделката. Ако се случеше непредвидена ситуация, като спукана гума или друга неуредица, аз нямах необходимите пари. Веднъж цяла седмица бях болна от грип и не ходех на работа. Не можах да платя тока и трябваше да вземам от приятелка пари назаем, за да не ме изключат. Никога преди не ми се беше случвало да осъзная как нещо, което приемаш за даденост, изведнъж може напълно да промени живота ти.