Предговор от доктор Сулема Леонор Саславски 4 страница

Ако фонът на съзнанието ми е населен от безброй ситуации, които напират да бъдат разрешени, няма да мога да се съсредоточа на нито една фигура и способността ми да се свържа с това, което е тук и сега, ще бъде сведена до нула.

 

 

В един петъчен следобед преди няколко седмици ме проряза силна болка в областта на стомаха, почувствах замайване и внезапна умора (ако се бях обърнал към лекар, сигурно щеше да каже, че става дума за лошо храносмилане).

Не бях в състояние да приема пациентите, които същия следобед имаха часове при мен, и то най-вече защото нямах желание да ги приема. Написах бележка със следния текст: „Няма да мога да приемам пациенти през целия ден. Извинявам се, че не ви уведомих по-рано“. Закачих я на вратата и си тръгнах.

Някои от пациентите не попитаха нищо; други попитаха и им отговорих, че не съм бил в състояние да им отделя време така, както на мен би ми се искало, понеже съм бил възпрепятстван от редица причини. Когато една от пациентките — Ема, чу обяснението ми, стана от стола, дойде до мен, целуна ме и каза: „Благодаря“.

Това ме изненада. Ема се върна на мястото си и обясни:

— Докторе, това е поредното доказателство, че когато сте тук, вие наистина сте тук!

 

 

Всяка съвкупност от фигура и фон представлява гещалт.

Когато една ситуация се превърне във фигура, то е, за да изиска разрешение. Когато я отлагам (както в примера с разговора и желанието ми да ида до тоалетната), съзнавам, че ще дойде момент, в който ще я разреша — в противен случай неразрешената ситуация ще продължава да се връща и да възпрепятства естественото развитие на нещата в конкретния момент.

Ако обаче успея да различа всяка фигура още при появяването й, ако приключа незавършения гещалт в търсещата разрешение фигура, ако съумея във всеки миг да съм съсредоточен върху нея, тогава идва момент, в който тя е разграничена, но от фона още не е изплувала друга, която да заеме мястото й — в този момент постигам пълната хармония, абсолютния вътрешен мир, състоянието сатори [13].

В условията на западната цивилизация това състояние продължава само миг, защото в следващия момент нещо от фона се превръща във фигура и процесът започва отново. Представители на някои източни култури обаче успяват да останат в това състояние в продължение на дни и седмици.

Докато ние също не се научим да го постигаме (в което се съмнявам), е препоръчително да разрешаваме ситуациите в момента, в който се появят. Това ще ни помогне да намираме отново и отново хармония както с околния свят, така и в самите нас.

Недей да си пречиш… Дай си възможност… Дай си време… Дай си място… Дай си всичко…

 

 

В края на краищата за себе си ти си центърът на света, в който живееш, така както за себе си аз съм центърът на моя свят.

 

Писмо 17.

 

Да! Звучи егоцентрично.

И е точно така. Така е!

Но в какъв свят живеем?

Нима живеем в свят, състоящ се от външни неща? Свят, изграден от това, което възприемат от него сетивата ми?

На пръв поглед е така. Въпреки това, ако умра днес, какво ще стане с тези външни неща, с нещата от света?

Очевидно е, че няма да продължат да бъдат „същите неща“: обувките ми вече няма да бъдат моите обувки, тялото ми вече няма да е моето тяло, тези писма ще добият друго значение, децата ми ще са различни… Накратко: ако аз изчезна, моят свят също ще изчезне.

Внимание! Не светът, а моят свят.

И така, връщам се към въпроса си: Дали живея в света на външните неща, или живея в ограничения и изключителен свят на моите неща, в моя свят?

Как да не се чувствам център на вселената, в която живея, след като цялото й съществуване зависи от мен? И как иначе, след като всички линии минават през мен самия? Как иначе, след като по някакъв начин участвам във всичко, което се случва?

Нека обаче не се заблуждаваме. Това не означава да се изживяваме като центрове на вселената. И за двама ни ще е ужасно, ако при срещата ни аз си мисля, че съм център на твоя свят или — още по-лошо — ти позволя да се превърнеш в център на моя… В никакъв случай!

 

Когато ти и аз се срещнем,

ще сме два свята, които се срещат,

ще бъдем две приятелски вселени.

Ти си твоята вселена с твоя център,

а аз — моята вселена с моя център.

Чудесно ще е,

когато ти и аз се срещнем!…

 

 

Писмо 18.

 

Клаудия,

 

В момента е около три след полунощ… Събудих се преди малко: дъщеря ми плачеше и станах да я нагледам.

Когато се върнах в леглото, „сънят“ си беше отишъл. Повъртях се два-три пъти, докато разбрах, че няма отново да заспя, и си спомних, че „сънят ни кара да затваряме очи, но затворените очи не ни карат да заспим“.

Така че станах.

Седя в кухнята на лятната ни къща. Слушам шума на морето… Излизам на вратата. Все още е тъмна нощ. Намирам се едва на стотина метра от плажа…

Вдясно от мен е фарът: внушителен, величествен, висок и горд… два щедри снопа светлина денонощно обливат фасадата на къщата, малката ми градина, отсрещните постройки и след това потъват в морето…

Влизам. Стоплям вода, пие ми се мате[14]… Включвам магнетофона и зазвучава барокова музика…

Вивалди. Мате. Ти. Сега Адажиото на Албинони. Още една чаша мате. Насаме съм със себе си.

Искам да пуша по-малко. Не да откажа цигарите, просто да пуша по-малко. По-малко от кога? По-малко от кого? По-малко от самия мен преди месец.

Преди ваканцията пушех между четиридесет и петдесет цигари на ден и това ми се отразяваше зле. Сега пуша по-малко от двайсет и се чувствам по-добре. Искам да пуша още по-малко, може би по пет-шест цигари дневно.

Ще кажеш: „Мен какво ме интересува?“.

Ще ти отговоря: „А мен какво ме интересува това, което те интересува теб?“.

Ще кажеш: „Защо отговаряш на въпроса ми с въпрос?“.

Ще кажа: „А защо не?“. (Вицът е стар, прекалено стар…)

 

* * *

 

Вече е шест. В крайна сметка реших да допия чая на плажа, докато наблюдавам изгрева.

Беше много красиво… МНОГО красиво.

От много години не бях посрещал изгрева на плажа. Слънцето изплуваше от морето и над брега се спускаха хиляди чайки…

И аз бях част от този пейзаж.

Аз също се почувствах красив, пълноценен, просветлен.

Аз също се почувствах топъл, мълчалив, прекрасен.

 

Писмо 19.

 

Клаудия,

 

От колко време не съм ти писал!

Нямах желание…

Отказвам да ти пиша, когато нямам желание!

Почти винаги мога да избирам между количество и качество. Мисля, че количеството е свързано с усилието.

Когато опитвам,

когато се старая,

когато се насилвам,

когато се задължавам,

когато си налагам… Тогава ти давам повече, може би много повече, но не ти давам най-доброто.

Най-доброто от мен,

най-прекрасното от мен,

най-съзидателното от мен…

Него искам да ти дам,

защото се ражда без усилие.

Защото качеството е свързано с желанието.

В резултат на някакво недоразумение във възпитанието ни сме повярвали, че количеството ще се превърне в качество.

Понякога, когато ни обземе неудовлетворение, изискваме повече, докато истината е, че искаме по-доброто. Не осъзнаваме, че колкото и да искаме, другият не може да ни даде нещо по-добро. Може само да ни даде нещо повече.

Когато съм в едно от глупавите си настроения, изисквам да ми обръщаш повече внимание, да се занимаваш повече с мен, да ми даваш повече, да ми отделяш повече време, да ме обичаш повече … Да ме обичаш повече! Сякаш това — да ме обичаш повече — зависи от теб!

С две думи, когато съм в глупаво настроение, изисквам.

Има два начина да изискваме: единият е открит и най-малкото, притежава предимството на откровеността. Другият е неявен и подмолен.

Нито единият, нито другият имат нещо общо с искането.

Когато искам, аз изразявам ясно желанието си и ти позволявам да отговориш с „да“ или „не“; с искането си ти давам възможност за избор.

За разлика от него, изискването не приема „не“ за отговор. Ти трябва да направиш това, което искам, или това, което се полага да направиш.

Вътре в мен вече съм решил (?), че трябва да се съгласиш.

 

 

Най-жестокият, най-враждебният начин да изисквам е, когато дори не ти казвам какво искам. В този случай очакването ми е да положиш титанично усилие заради мен.

Най-напред трябва да отгатнеш какво очаквам, а след това, разбира се, да ми го дадеш. Изискването ми е прикрито — само ти загатвам очакването си, но то се стоварва върху теб с цялата си тежест.

Ако отгатнеш, аз великодушно ще приема това, което ти сама си решила да ми дадеш. Ако ли пък не познаеш, на драго сърце се сдобивам с готов упрек и вечния повод да ти натяквам: „Можеше да се досетиш“.

Да се научим да искаме е едно от големите предизвикателства в процеса на превръщането ни в личности.

Не всеки умее да иска. Познавам хора, които никога не са искали нищо, или по-точно, които никога не са могли да поискат нещо. Те вярват, че когато искаме, се оставяме на милостта на другия. Не могат да приемат, че не са си самодостатъчни. Страхуват се от собствените си слабости и изпадат в ужас при мисълта, че могат да се окажат в положение на зависимост.

Много от тях се гордеят с това, че не искат нищо от никого. Но ако се поровиш малко в личната им история, в обичайното им поведение, в отношенията им с най-близките, непременно ще откриеш скрити изисквания, а под тях — още повече изисквания.

 

 

Най-доброто от мен, което мога да ти дам,

е това, което искам да ти дам.

Най-доброто от теб, което можеш да ми дадеш,

е това, което искаш да ми дадеш.

Не искам нещо повече.

Искам най-доброто.

 

Писмо 20.

 

 

Затварям очи

и политам,

за да те потърся…

Виждам те

и приближавам.

Погледът ми е

като прегръдка.

Галя те.

Усещам кожата ти

и ръцете ти — студени са (но само днес).

Вдишвам те.

Докосвам с устни челото ти,

а ти дори не забелязваш.

А може и да ме усещаш.

Може би точно в този миг

и без сама да знаеш защо,

също си мислиш за мен.

 

 

Писмо 21.

 

Клаудия… Не разбирам какво имаш предвид под „губиш си времето“.

„Губя“ време, „печеля“ време, „имам“ време… Така и не успях да разбера какво точно означават тези изрази.

Берн казва, че съществуват шест начина за структуриране на времето (уви, само шест) и че всички изпитваме „нужда“ да структурираме времето.

Аз не съм съгласен с тази идея. Всъщност не че не съм съгласен, а по-скоро смятам, че не става дума за нужда, а за навик, за културен образец. Опитват се да ни убедят, че изпитваме необходимост да структурираме времето и да знаем какво ще правим с него.

Все пак начините за използване на времето, описани от Берн, могат да ми помогнат да осъзная как използвам собственото си време.

Не времето, а моето време.

Шестте начина на Берн са:

1) Близост

2) Игри

3) Активност

4) Развлечения

5) Ритуали

6) Уединение

Този списък донякъде прилича на стълба — най-горното стъпало представлява точката, позволяваща истинския контакт с другия.

 

 

Близостта няма нищо общо с отношенията в една двойка. Под близост Берн разбира всяка връзка между два индивида, всеки от които е истински свободен и позволява на другия също да бъде истински свободен.

Близост идва от латинската дума intimus, която се е запазила в испанския език като intimo. Интересно е, че в нея се съдържа друга дума — timo (тимус). Тимусът е жлеза, която се намира в гръдния кош на децата, много близо до сърцето. Тя има свой собствен жизнен цикъл и атрофира с порастването на детето, като започва да инволюира след пубертета. Ето защо близостта, или интимността, означава да почувствам някого вътре в себе си, съвсем близо до сърцето.

 

 

Игрите представляват цикли на повторяемост, посредством, които общуваме с другия, като вярваме, че между нас съществува близост. Това общуване е скрито (тъй като съдържа неявно послание, негласна спогодба) и е съставено от игри, защото има играчи, правила, начало, развитие, край, победители и награди.

Ерик Берн написа цяла книга, в която описва игрите, които играем („Игрите, които хората играят“[15]), и която, вярвам, си заслужава да се прочете.

Нека използваме „триъгълника на Карпман“ като пример.

В тази игра участват трима играчи.

 

 

Последователността е добре позната: агресорът напада жертвата, а спасителят се опитва да предотврати нападението.

Всичко това, разбира се, е само привидно, понеже, ако жертвата наистина бъде спасена или елиминирана, играта ще приключи, а никой — повтарям, НИКОЙ — от играчите не иска да спре да играе.

Продължителността на играта се постига по два начина: първият е с участието на играчи, чиито роли са статични — например агресор и жертва, — които търсят нови актьори за третата роля, необходима за драматичната ситуация. Когато спасителят се измори, предаде или излезе в отпуск, двамата отново започват да се оглеждат за нов актьор.

Другият начин изисква много по-голямо умение и в него участват талантливи и всестранно развити актьори, тъй като играта се състои в непрекъснатата ротация на ролите. Никой от тях не се отегчава и е възможно да се стигне до професионално ниво.

 

 

Хрумва ми един пример.

Да си представим, че цял ден детето е било непоносимо: не е опряло да плаче, напишква се и не е доволно от нищо… Майката си изпуска нервите, при което то започва да троши каквото му попадне. Майката обявява, че е безсилна, и зачаква пристигането на бащата: „Ще видиш, като се прибере татко ти!“.

 

 

Когато бащата се прибира от работа, майката му разказва какво се е случило и изисква от него да направи „нещо“, „защото така не може да продължава!“.

Бащата напердашва детето. Детето плаче „безутешно“. Майката се приближава да го „утеши“: „Няма нищо, мъничкото ми. Всичко мина“.

 

 

Бащата се чувства измамен и с накърнен авторитет, поради което се заинатява и изисква наказанието да бъде продължено. Майката му казва, че е звяр и садист, изпада в нервна криза и започва да троши чинии. Детето се приближава до бащата и го завежда в стаята си.

 

 

Играта продължава по този начин, докато се изчерпят всички възможни ротации, след което се връща към първата ротация и започва отначало.

Добър пример, нали?

Държа да поясня, че всяка прилика между последователността на тази игра и произволни ситуации от международната политика е чисто съвпадение.

 

 

Активността е работа: всяко занятие или трудова дейност, без значение дали е срещу парично възнаграждение или не.

Не всички имат щастието да работят нещо, което им доставя удоволствие и им позволява близост с околните в рамките на активността.

За онези, които са могли да изберат професия като моята, например работа, която се върши без усилие, с удоволствие, която обогатява и не само че не изтощава, а зарежда с енергия, всичко е по-лесно.

За онези, които не са могли да избират, съществуват две възможности: да сменят работата си — за което плащат съответната цена — или да останат на същото поприще, но да му посветят само времето, което изисква тази активност.

Когато се оплаквам от работата си — преди, по време на и след нея, или когато се спусна в паричната надпревара и живея единствено за да печеля все повече пари, тогава работата ми прекъсва близостта и монополизира времето ми.

 

 

Ще ти разкажа историята за един човек, който слязъл на железопътната гара в малко градче. Тъй като носел три тежки куфара, той се опитал да намери носач, който да му помогне да ги пренесе до хотела, намиращ се на три пресечки разстояние.

Началникът на гарата го посъветвал да потърси носача Хуан, който най-вероятно бил на площада отсреща. Пътникът замъкнал куфарите си до площада, където видял брадат и мърляв човек, излегнал се на припек върху една пейка — предположил, че това е Хуан.

— Хуан? — казал пътникът.

— Да… К’во? — измърморил брадатият, без да помръдне.

— Ти ли си Хуан?

— Да, господине — отговорил той.

— Носачът?

— Аха — казал той, без да помръдне.

— Би трябвало да си на гарата, а не тук, на площада.

— Че за какво?

— Как за какво? Там ще намериш поне десет пъти повече пътници, отколкото тук.

— И за какво са ми десет пъти повече пътници?

— За да спечелиш повече пари!

— Че за какво са ми?

— Как за какво! Да си купиш мотор например.

— За какво ми е мотор?

— За да пренасяш куфарите в ремаркето.

— За какво?

— За да изпълняваш повече поръчки за по-малко време.

— За какво?

— За да спечелиш повече пари и с малко късмет, да станеш транспортен предприемач.

— За какво?

— За да спечелиш много пари!

— За какво?

— За да можеш, когато имаш много пари, да живееш, без да работиш, и да си почиваш колкото искаш.

Хуан отворил едното си око и казал:

— Че сега не правя ли точно това?

 

 

Развлеченията са отношения на обмен между мен и света, които ми помагат да прекарвам времето си.

Според Берн съществуват две категории развлечения: игрови (шах, карти, стрелба в цел…) и комплексни, които се развиват вербално. Например: „Колко хубава кола! Какъв модел е?“, „Тази рокля откъде е?“, „Какво е мнението ти за психоанализата?“, „Ти вярваш ли в Бог?“, и така нататък.

Гещалттерапевтите смятат, че в ритуалите и забавленията участва само най-повърхностният пласт на личността и те не ангажират индивида по никакъв начин.

Ритуалите представляват повтарящи се схематични и предвидими отношения на обмен, в които не е заложена никаква изненада. Използват се, за да добием фалшивото чувство за сигурност, в чиято потребност сме се убедили или сами, или под влиянието на някого, който ни насажда, убеждава или учи, че чувството за сигурност е необходимо.

Ритуалите имат различен интензитет. Като започнем от религията, „културата“, годишнините, дните на майката и прочее, до простичкия ритуал на: „Здравей, съседе, как си?“.

 

 

Много е важно във всеки квартал да бъде установена система за дресиране на новите съседи как най-адекватно да отговарят на този въпрос. В моя квартал например общоприетият отговор на „Здравей, как си?“ е следният:

— Здравей, как си?

Ако поздравът е отправен от най-близкия съсед, е позволен следният отговор:

— Добре, а ти?

В този случай диалогът трябва да продължи по следния начин:

— Добре, благодаря.

Край на срещата!

Ще ти дам един съвет: когато някой съсед те попита как си, дори и през ум да не ти минава да му кажеш истината. Рискуваш никога повече да не те поздрави, а може дори да те изгонят от квартала.

В книгата си Living, Loving and Learning Лео Бускалия[16]говори за подобен феномен. Въпросът на Бускалия е защо хората, когато се качат в асансьор, застават с лице към вратата, изопнати, с благоприлично прибрани към тялото ръце, така че да избегнат всяка възможност да докоснат околните.

 

 

„Когато аз се кача в асансьор, никога не се обръщам към вратата. Обикновено заставам с лице към хората и ги гледам. Понякога казвам:

— Няма ли да е чудесно, ако асансьорът заседне за няколко часа и ни позволи да се опознаем?

Реакцията винаги е една и съща. На следващия етаж всички слизат от асансьора с викове:

— Някакъв луд разправя, че искал асансьорът да заседне!“

 

 

Колкото до мен, ще доверя на всеослушание, че имам свой ритуал: ненавиждам ритуалите. Ненавиждам ги толкова много, че никога не правя подаръци за рожден ден (освен на децата, за които рождените дни имат огромно значение). Никога не помня годишнини. От много години не изповядвам никаква религия, нито посещавам гробища. Не помня от колко години не съм…

Радикалният антиритуализъм със сигурност също е ритуал.

 

 

Уединението е ситуацията, при която затваряме вратата за света.

Тук няма отношения с околната среда. Отново съществуват две алтернативи: наричам едната да съм сам, а другата — да се чувствам сам.

Разликата между тях е доколко самодостатъчна компания съм си аз. Когато се чувствам сам (дори и да съм заобиколен от хора), не съм си добра компания и усещам самотата в себе си. От друга страна, когато съм сам, това също може да е мой избор — това е най-пълноценният начин да съм със себе си.

 

 

Когато сравних тези шест елемента със стълба, идеята ми бе, че всяко стъпало, по което слизаме, ни отдалечава все повече от останалите, отдалечава ни от възможността за близост.

Всеки контакт с околния свят представлява стимул. Единственото ниво, на което обменяме безусловни стимули, е близостта.

Както казват последователите на трансакционния анализ: „Безусловни са онези стимули, които не се отнасят към това, което правя, а към това, което съм“.

Не е едно и също да кажем: „Държиш се лошо“ (условност) и „Ти си лош“ (безусловност). Нито пък: „Колко добре се справи“ (условност) и „Колко си сръчен“ (безусловност).

Когато се страхувам, че ще бъда отхвърлен безусловно, когато се страхувам от това, което ще получа в замяна на това, което съм, тогава намирам изход в бягството, играта или работата. Ако това не е достатъчно, търся убежище в развлеченията или в ритуалите. Ако и това не помогне, се затварям в себе си.

Обратният механизъм също функционира: ако разкъсам уединението си, ако сложа край на ритуалите и забавленията, ако работя толкова, колкото искам, и се откажа от игрите, тогава стигам до нивото, на което искам да бъда — близостта.

 

Писмо 22.

 

Клаудия,

 

Вярно е! Нещата, за които започвах да говоря и казвах, че ще продължа по-късно, взеха да стават много.

Твоето преимущество е, че разполагаш с писмата и можеш да ги препрочиташ, когато искаш. СИГУРЕН съм, че ще се натъкнеш на куп недовършени, нелогични, противоречиви и много, много налудничави неща.

И това не е никак странно, защото… Аз самият съм незавършен, нелогичен, противоречив и много, много налудничав.

Все повече ми харесва да говоря за лудостта си.

Лудост… Какво е лудостта?

„Луд е този, който е загубил всичко, с изключение на разсъдъка“.

„Лудостта е последният защитен механизъм, който ни е останал“.

Аз вярвам, че лудостта не е „нездрав“ начин на поведение, мислене и възприятие. Лудостта е различен начин на поведение, мислене, възприятие и — защо не? — на усещане.

Точно така!

Различен начин!

През годините, в които специализирах психиатрия, срещнах стотици пациенти с психози („лудите“, както ги нарича народът) и се научих да общувам с тях. Някои от тези хора не ще забравя никога.

Днес, докато ти говоря за различните начини на поведение, в паметта ми изниква дон Маркос и денят, в който го докараха в клиниката „Санта Моника“. Това е история, която съм разказвал безброй пъти и за която приятелят ми Ектор казва, че е израз на най-висша мъдрост. Вярвам, че този ден и тази история промениха живота ми.

Дон Маркос беше на около шейсет и пет-седемдесет години. Семейството му го бе довело за постъпване с диагноза маниакално депресивна психоза (циклотимия като тази, от която всички страдаме, само дето неговата се отличаваше с по-силно отдалечаване от действителността, с епизоди на дълбока депресия и периоди на еуфория и възбуда, които понякога включват халюцинации, необяснимо поведение, делириуми и т.н.). Съпругата му ми подаде лекарското направление с препоръката за болнично лечение, докато дон Маркос ме наблюдаваше с чудесната и неустоима усмивка на дядо, излязъл от приказките.

Аз: Е, дон Маркос. Какво ще кажете да влезем в кабинета и да поговорим малко?

Дон Маркос: Бива, синко.

(Влязохме в кабинета. Седнахме.)

Аз: Кажете, дон Маркос, защо според вас ви доведоха тук?

Дон Маркос: Виж, синко, работата е там, че жената и децата не разбират. Мислят, че съм смахнат.

Аз: Защо мислят така? Какво сте направили?

Дон Маркос: Значи един ден отивам на пазара и кого да видя — доня Сулема, съседката отсреща. Докато чакахме на опашката, тя ми каза, че радиото й се повредило и че няма пари да го поправи. Аз се сетих, че у нас има поне два радиоапарата. За какво са ни два? Може ли човек да слуша два радиоапарата наведнъж? Така че казах на доня Сулема да мине през къщи и й подарих единия. И ми стана едно хубаво! Така че излязох на улицата и започнах да питам минувачите на кого му трябва пуловер — защото аз имах пет. След това подарих един костюм, който така и не носех, няколко вратовръзки, малко пари, няколко чифта пантофи… И тъкмо когато се канех да занеса един ръчен часовник на едно момченце, което имаше нужда, домашните ми се ядосаха и не ми позволиха да изляза на улицата. Обадиха се на лекаря, който дойде да ме прегледа и каза да ме доведат тук.

Аз: А вие знаете ли що за място е това?

Дон Маркос: Че как, синко, разбира се. Ти какво мислиш, че съм идиот? Това е клиника.

Аз: Добре, дон Маркос. Вашият лекар ни помоли да ви приемем за няколко дни, да видим дали сте добре. Какво ще кажете?

Дон Маркос: Я кажи, тук може ли да се играе на карти?

Аз: Виж, това не знам, защото аз не играя.

Дон Маркос: Добре де, ще остана. Ако не друго, поне ще те науча да играеш.

Аз: Добре. Хайде сега да излезем да се сбогувате със семейството.

(Тогава, все едно светът се бе обърнал на сто и осемдесет градуса, лицето на дон Маркос се преобрази. Усмивката му изчезна, гласът му затрепери и старецът избухна в отчаян плач, докато докосваше лицата на близките си и жално повтаряше: „Да се пазите, ще ми липсвате много, идвайте да ме виждате често“. След това отпусна глава на рамото ми, без да престава да ридае.)

Аз: Госпожо, ако обичате, оставете всичко на мен. Приберете се вкъщи с децата и ако искате, обадете ми се по-късно, да ви кажа дали се е успокоил. Но сега си вървете, за да мога да заведа дон Маркос до стаята му.

(Семейството целуна за последен път дон Маркос, който едва успя да изрече няколко несвързани думи. Аз се опитвах да прикрия сълзите си. Близките му се отдалечиха заднешком към изхода и напуснаха болницата.)

Когато чухме изщракването на бравата, дон Маркос надигна глава от рамото ми и погледна към вратата. Избърса сълзите си с ръкава на ризата. Обърна се към мен с усмивка.

Дон Маркос: Добре ли мина?

Аз: (Без да разбирам нищо, без да знам нищо, стоях безмълвен.)

Дон Маркос: Знаеш ли каква е работата, синко? От почти две седмици, когато ме пратят да си легна, плачат с часове и говорят „как ще страда, като влезе в клиниката“. Те очакваха, че ще съм сломен от раздялата с тях, и аз се престорих — така де, какво ми струваше?

 

 

Всеки път, когато срещнем някого, чието отношение към света е по-различно от нашето, от моето, от твоето, решаваме, че е луд. Ако не мисли, действа и вярва като всички, очевидно е луд. Луд като Колумб, като Галилей, като Коперник, като Исус и — макар и дума да не може да става за сравнение с всички тях — като мен.

Вярно е, че съществува:

Приятна лудост и страшна лудост.

Любовна лудост и омразна лудост.

Очарователна лудост и зловеща лудост.

Най-важното: има лудост, която ни прави по-богати, и за съжаление — лудост, която ни ограбва.

Каква ли е моята? Не знам!

 

Въпреки това, чувствам, че…

мен ме прави по-богат…

жена ми се плаши от нея…

родителите ми се стъписват…

приятелите ми са очаровани…

децата ми се забавляват…

на пациентите им е полезна…

колегите се изненадват.

 

 

Какво значение има това? Истината е, че поне от тази лудост не искам да се излекувам.

Ще повторя: Какво значение има това? Нищо няма значение. Има неща, които харесвам, обичам, ненавиждам, смятам за важни, но това е вътре в мен; за външния свят те нямат значение — или по-точно, всичко има значение. Всичко има еднакво значение.

Как така?

От една страна, значението, което имат различните предмети, факти и ситуации, изглежда тяхно качество. За мен то е важно, значи е мое. Когато нещо има значение за мен, тогава участвам и съм ангажиран.