Предговор от доктор Сулема Леонор Саславски 2 страница

Колко много въпроси ми задаваш…

Питаш ме какво имам предвид с последното изречение в предишното писмо — за това, че съм избрал да стана лекар и съм избрал този начин да израствам. То ми напомня думите на доктор Саславски (която винаги наричам „моята професионална майка“): „Пациентите са само претекст за собственото ни израстване“.

Толкова много истина има в тези думи!…

Представям си как ме питаш:

— Какво? Претекст? Вие не сте ли терапевти? Не ни ли помагате? Използвате ли ни? — И стотици други въпроси, които знам, че си способна да зададеш в рамките на половин минута.

Нека не бързаме!…

При първата среща с всеки нов пациент аз му споменавам — наред с всичко останало, — че за мен е много важен взаимният избор при връзката пациент-терапевт. Това означава, че не само той трябва да ме избере като свой терапевт, а че аз също трябва да го избера — или пък не — като пациент.

При мен този избор става най-вече интуитивно. Просто усещам, че мога и искам да му помогна, харесва ми, буди в мен някакъв интерес — върви, че разбери какво е.

Изборът обикновено се прави след два-три разговора и едва тогава започваме да работим заедно.

Повтарям: ЗАЕДНО.

Връзката ни не е йерархична.

Нито аз съм гений, нито пациентът е глупак и отношенията ни не са на учител и ученик. Ние сме двама души с различен житейски опит, с различни характери, мислене и светоусещане.

Вярно, че отделяме по-голямо внимание на неговите лични проблеми, отколкото на моите, но това се дължи единствено на презумпцията — повтарям, на презумпцията, — че има определен брой неща, които аз съм открил и съм превърнал в знание.

В това се състои моето единствено преимущество; неговото е, че познава собствените си проблеми много по-добре, отколкото ги познавам аз.

Ето как, с принос и от двама ни, възможностите за растеж се умножават — не само тези на клиента ми (преди думата „клиент“ ме смущаваше, сега я намирам за много по-подходяща от „пациент“), но и моите.

Всеки здрав контакт с другия ме обогатява, особено когато мога да дам нещо от себе си.

Знам, че идеята да се обогатяваш чрез даване звучи парадоксално, но е истина.

Когато давам, а човекът насреща приема, гледам на неговото приемане като подарък, предназначен за мен. По същия начин аз дарявам на другия моето собствено приемане на това, което ми дава.

Според мен актът на даването е различен както от даряването, така и от инвестирането.

В даването се крие двупосочно значение: аз давам и в същото време получавам. Когато давам, нещо мое става твое и заедно с това нещо твое — в случая твоето приемане — става мое.

За разлика от това, в даряването няма двупосочност: ти получаваш нещо от мен, но аз не получавам нищо в замяна. Когато дарявам, аз просто ти предавам нещо, което в определен смисъл винаги е било твое. (Когато ти купя книга, тя е за теб, никога не е била моя.)

Инвестиране наричам онова поведение, при което ти поднасям нещо, очаквайки последващо обезщетение, дори лихва, стига тя да е възможна. Когато правя инвестиция, аз нито давам, нито дарявам; просто ти заемам нещо, което продължава да бъде мое и което очаквам да ми върнеш заедно с полагащата ми се печалба.

Самодиагнозата е лесна: когато давам, заедно с това получавам; когато дарявам, не получавам нищо — нито сега, нито по-късно; когато инвестирам, очаквам да получа нещо от другия.

Сега разбираш ли какво имах предвид, когато ти казах, че съм избрал да израствам по този начин? Ето защо, благодарение на професията ми, непрекъснато се обогатявам и прилагам на практика най-добрата форма на егоизма.

За разлика от други видове терапии, мисля, че това, което лекува и което дава резултати, не е нито адекватната интерпретация, нито съответните лекарства или разумните съвети. Лечебното въздействие се дължи на връзката между клиента и мен.

Коя е тази връзка ли?

Любовта.

Да. Любовта! Някога ще поговорим за значението на тази дума, която е толкова използвана, толкова изхабена, изопачена и обезценена. Засега ще ти кажа само, че за мен това е почти жизненоважно условие, за да поема някой пациент: да се чувствам способен да го обичам в най-положителния и най-ясния смисъл на думата.

Много пъти са ме питали дали любовта към клиента не е нещо опасно. За мен не е; що се отнася до него, нека да не забравяме, че психотерапевтичното лечение винаги е опасно.

Веднъж Фриц Пърлс, основателят на гещалттерапията, приел пациентка, която имала няколко неуспешни опита за самоубийство. След едно терапевтично упражнение пациентката установила, че истинското й желание било не да сложи край на собствения си живот, а да убие съпруга си. Когато сеансът приключил, жената напуснала кабинета и няколко часа по-късно направила опит да убие мъжа си.

Мнението ми е, че дори при този случай — който смятам за доста краен — за пациентката е било много по-полезно да осъзнае истинското си желание, вместо да го трансформира в самоагресия, само и само да не го признае.

Мисля, че ако си беше позволила да говори за това, което се случва с нея, да извади на бял свят желанието да убие, вероятно — подчертавам, вероятно — не би изпитала потребността да се опита да го направи.

Така или иначе, всяка „сериозна“ терапия е опасна, но рискът — поне според мен — си струва.

Писмо 4.

Приятелко,

Когато получа писмо от теб, нещо в мен започва да трепти и да подскача.

Оглеждам бавно плика… Марката… Почерка ти… Дали нещо те е тревожело, докато си го надписвала? Или просто си бързала?

Давам си време, за да почувствам връзката с теб, преди да започна да чета писмото ти.

Всяко твое писмо е парченце от теб, което ми даваш… Всяко мое писмо е парченце от мен, което ти давам…

Сега си представям, че съм плик. Някой слага в мен писмо за теб, затваря ме, пише адреса ти върху корема ми и ме носи в пощата…

След това идва страшната част: клеймото. Ох, как боли!

Слагат ме върху купчина мои колеги, прехвърлят ме в торба и оттам ни качват в самолета.

Сега пътувам на север. Цяло вълшебство е, че мога да споделя пътуването с приятели. Хиляди, милиони написани думи пренасят послания, подобни на моето. Или пък други…

Виждам ей там писмото на една майка до сина й; малко по-надолу стои друго писмо, напомнящо за неплатена сметка; тук наблизо пътува едно коледно поздравление, а малко по-нататък се кипри колега, нагизден с най-различни цветове, с големи букви и примамливи картинки. (Чудя се какво ли продава.)

Самолетът каца…

Разпределят ни, после ни качват на камион…

Вече съм в торбата на раздавача… Идвам! Раздавачът звъни. Вратата се отваря… Ето те!

Колко се радвам да се озова в ръцете ти!

Поглеждаш ме и погледът ти ме изпълва с щастие.

Сядаш и ме милваш… Отваряш ме много внимателно и изваждаш писмото, за да го прочетеш… (Толкова ми харесва да видя, че не бързаш.) Четеш. Поглеждаш към тавана… Продължаваш да четеш и се усмихваш…

Сега прибираш писмото в мен. Още една милувка.

Занасяш ме в спалнята и ме прибираш в едно чекмедже редом до други писма, кутийката ти с бижута, ключовете и „Малкият принц“. Имам чувството, че съм попаднал на мястото, където държиш съкровищата си.

Оставам там…

Понякога отваряш чекмеджето и ме гледаш. Друг път усещам, че дори и да не ме гледаш, си мислиш за мен.

Днес пристигна нов плик, който поставяш отгоре ми със същата нежност, с каквато докосваше мен, но не ревнувам. Усещам се по-зрял и по-важен.

Имам чувството, че съм една мъничка и незначителна брънка, но заедно с това и най-важната брънка от една верига, която те свързва — не, не те дели — с Хорхе… С мен.

* * *

Сега отново съм аз, но фантазията, че съм бил плик, ме приближава още повече до теб.

Толкова е прекрасно да пътувам към теб и да съм с теб всеки път, когато пожелая!

Толкова е прекрасно да те обичам!

Толкова е прекрасно, че те има!

Писмо 5.

Клодет,

Питам се дали въпросите ти имат край. Искаш да знаеш какво е мнението ми за психоаналитичната теория за неврозата?

Мисля, че представлява отличен интелектуален труд, който без съмнение хвърля светлина върху появата и контролирането на невротичните разстройства. Въпреки това, бързам да подчертая убеждението си, че няма нужда човек да е запознат с движението на електроните, нито с теориите на Алесандро Волта, за да смени електрическа крушка или да поправи ютия.

За тези, а и за други неща, са необходими най-вече здрав разум, наблюдателност и житейски опит.

Невротикът е човек, който не се наслаждава на живота си.

Все нещо го сполетява.

Вечно е несъгласен.

Манипулира както останалите, така и себе си.

Невротикът е човек, който прекарва половината от живота си в това да поставя клопки, а другата половина — да пада в тях.

Много ми харесва това определение — ясно и завършено.

„В какво се изразяват тези клопки?“, ще попиташ.

У невротика се наблюдават следните четири признака:

1. Незрялост

2. Анхедония (Ама че дума!)

3. Прекъсване

4. Липса на разграничение между външния и вътрешния свят

1. Незрялост. Това е липсата на зрялост, като в този случай зрелостта представлява процес на непрекъснато израстване на индивида и преход от външната подкрепа (подкрепа от средата) към самоподкрепата.

Процесът предполага време и промяна.

Израстването предполага експанзията на Аза.

Непрекъснато означава, че процесът няма нито начало, нито край в продължение на целия живот на индивида.

Колкото до външната подкрепа и самоподкрепата, нека засега се ограничим с очевидното значение на тези понятия. Допълнителните пояснения ще останат за друго писмо.

2. Анхедония. Това е отсъствието на удоволствие, невъзможността на индивида да получи наслада от това, което прави.

Няма значение колко титанично е усилието, колко голямо е постижението, колко уместно е поведението му. Невротикът не си позволява да изпитва удоволствие, поне не пълното, здравословно удоволствие, което носи истинско удовлетворение.

3. Прекъсване. Това е механизмът, чрез който невротикът не позволява на даден процес да протече и приключи по естествен начин.

Значението на прекъсвам е „разрушавам връзката или контакта между два обекта, индивида или ситуации“.

Ако, пътувайки от А към Б, прекъсвам хода си твърде често, никога няма да стигна до целта си.

Най-добрият пример за това е процесът на объркването. Когато нещо ме обърка, имам две възможности: а) да се опитам да изляза от объркването; б) да му се предам.

При първия случай имаме прекъсване. На пръв поглед е възможно да ни се стори, че по този начин постигаме спокойствие, но то се дължи на факта, че сме „преодолели“ страха от объркването, а не на това, че сме изяснили причината за объркването си.

Объркването е нормален процес, съпътстващ осъзнаването. То се появява, когато успея да разпозная (разпозная) действителността.

Във втория случай, когато няма прекъсване, позволявам на процеса да завърши и да се изчерпи, за да мога да се освободя от него. Когато най-накрая изляза от объркването си, това е станало единствено защото съм си позволил да се озова в него.

Увереността, най-общо, е последица на съмнението — следователно всяко не знам е път, който води към осъзнаването на действителността.

Когато прекъсвам нещо, ситуацията остава недовършена и това ще предизвика нови и нови прекъсвания.

4. Липса на разграничение между външния и вътрешния свят. Това е може би най-ясното проявление на невротичните разстройства. Фактът, че кожата служи за разделител между моя вътрешен свят и околната среда, звучи като банална и очевидна истина. Когато обаче се затруднявам да осъзная този факт, аз отварям вратата за останалите три признака на неврозата, които току-що описах.

При общуването ми с околните, когато ми разказват за тревогите, мечтите и болките си, мога да се обърна само към себе си, без да забравям, че другите са извън мен — следователно аз съм в състояние да се занимая само с това, което засяга мен самия. Защото никой не може да погледне през очите на другия.

Сигурно си спомняш колко често казвам „това е моя грижа“ и „това е твоя грижа“… Според мен тези фрази олицетворяват съзнанието за вътре и вън. Ако всички хора осъзнаят, че собствената им кожа представлява границата между тези две понятия, голяма част от стълкновенията, разочарованията, очакванията и саможертвите, на които се подлагат, ще си отидат от само себе си.

Тази е идеята, върху която се основават нашите опити да помогнем на пациентите си.

Ако успеем да направим така, че дори само един от тях да разбере какво представляват вътре и вън, ако му помогнем да не се самопрекъсва, да се наслаждава на това, което му се случва, да намира подкрепа в себе си и поема отговорност за действията си, тогава ние губим клиент, а той печели нов живот.

Писмо 6.

Скъпа моя приятелко…

Да ти пиша е едно от най-големите ми удоволствия…

Радвам се, че моите писма ти харесват, и още повече се радвам на собственото си удоволствие…

Можех да напиша: „ но още повече се радвам…“, обаче това би придало друг смисъл на написаното.

Думата но е една от клопките на езика. Когато казвам но, правя опит да отменя всичко или част от това, което съм казал преди това.

„Нямам нищо против чернокожите, но …“

Без да съм чул продължението, вече знам, че този, който го казва, има нещо против чернокожите.

За мен е важно да използвам думите в истинския им смисъл. По този начин успявам да поема отговорност за това, което казвам и което правя, както и отговорност за това, което съм — отговорност за мен самия.

Всеки път, когато се уловя, че казвам но, се опитвам да го заменя с и освен това. Ако подобна замяна е възможна, избирам точно този начин на изразяване. В случай че фразата не приляга, може би първата част на изречението не е това, което искам да кажа, и тогава се опитвам доброволно да я променя — понякога го правя, за да наблегна на това, което следва, а друг път, за да изразя парадоксално твърдение.

Каквато и да е причината, винаги ми помага да осъзная, че някъде в мен съществува нещо неизяснено.

ДА ОСЪЗНАЯ! Това е много важно!

Откакто прочетох Пърлс, предпочитам да описвам терапевтичния процес с помощта на това понятие.

Колко различно звучи осъзнавам от става ми ясно.

Става ми ясно звучи твърде интелектуално, твърде смислено, студено и пристрастно. Осъзнаването е комплексен процес: осъзнавам с цялото си същество, органично, според гещалта.

В последните години от живота си Фриц Пърлс изоставил почти изцяло наименованието, което сам дал на гещалттерапията, и вместо него предпочитал да използва понятието „терапия на осъзнаването“ (Awareness Therapy).

Техниката, създадена от Пърлс, изпреварила развитието на гещалтпсихологията, която в един по-ранен етап послужила за основа на работата му. В резултат на това понятието „гещалттерапия“ се запазило само като бомбастично заглавие, отдалечено на светлинни години от динамиката и невидимите процеси, характеризиращи терапевтичния подход на тази нова техника.

Сега, докато пиша това, ми се струва, че съм несправедлив, че говоря за гещалта, все едно е психология, техника или терапия, докато всъщност е нещо повече от това: гещалтът е жизнена философия, начин на мислене и начин на съществуване.

Пак се отклоних!

Искам да ти обясня за клопките на езика. Появяват се тогава, когато външният език — този, който обикновено използваме при общуването с околните — не е вярно отражение на това, което уж искаме да кажем.

ПОНЯКОГА АЗ СЪМ АЗ, А ЕЗИКЪТ Е МОЯТА МАСКА.

Нека например си представим, че искам да кажа следното: „Когато вчера ме обиди, така се ядосах, че ми идваше да счупя един стол в главата ти“.

Ако сложа маската, ще ти кажа: „Понякога агресивността може да накара човек да загуби самообладание“. (???)

Обърни внимание на неопределеността, двусмислието и неангажираността на втората фраза: „Понякога (кога?) агресивността (коя?, чия?, спрямо кого?) може да накара (какво да направи?) човек (кой човек?) да загуби самообладание (какво?)“.

Ще ти дам друг пример. Казвам ти: „Ще пиеш ли кафе?“, вместо „Искам да изпия едно кафе с теб. Моля те да ме придружиш“.

Много пъти задаваме въпроси, вместо да изразим собствените си мисли. Ето в това се състоят „маскировъчните фрази“.

Ако всеки път, когато задавам въпрос, опитвам да намеря скритото в него твърдение, ще осъзная колко много твърдения премълчавам.

С въпросите си ограбвам част от това, което искам да кажа в действителност; понякога го правя в такава степен, че от посланието ми не остава нищо.

Във въпроса няма обвързаност. Въпросът представлява безсмислено дърдорене, глупав параван.

Кое ме кара да продължавам да се крия зад въпросите? Искам околните да ме обичат (?), да ме харесват, да ме приемат, да са доволни, че познават толкова приятен и мил човек като мен. Страхувам се да бъда отхвърлен, изоставен, критикуван и необичан.

Ето защо отварям сандъка със сценичните костюми и се дегизирам: слагам кръгъл нос, малко руж, екстравагантна шапка, смешни обувки, не забравям костюма с вратовръзка (добрият тон е много важен…). С тяхна помощ те мамя, заблуждавам, лъжа…

Ти приемаш маскарада ми, обичаш го, възхищаваш му се… Ако внимавам и съм убедителен, може дори да не разбереш, че съм маскиран, и да повярваш, че общуваш с истинското ми аз.

Един ден ще осъзная, че съм дегизиран, и ще усетя, че ми липсваш. Ще поискам да ме видиш… Да видиш истинското ми лице.

Тогава ще сваля изкуствения нос, ружа, шапката, обувките, костюма и вратовръзката. Ще прибера всичко обратно в сандъка и ще го преместя някъде по-далеч, за да не се пречка.

Ето ме.

Сега съм аз.

Ела при мен.

Погледни ме.

Докосни ме.

Почувствай ме.

Чуй ме…

Аз съм.

Вярно, че сега хората, които ме отхвърлят, са много повече, а тези, които ме обичат — много по-малко. Но (в този случай но наистина има смисъл) когато те намеря — точно теб — и ти ме приемеш такъв, какъвто съм… Радостта ми е безкрайна! Представи си само. Безгранична!

НЕ СЕ МАСКИРАЙ ЗАРАДИ МЕН! АЗ НЕ ИСКАМ НИЩО ДРУГО, ОСВЕН ДА БЪДА С ТЕБ!

Писмо 7.

Клаудия,

Защо бързаш така? (Излъгах те, това всъщност не е въпрос.)

Не бързай… (Пак излъгах.)

Не ме карай да бързам!

Не става дума за знание, става дума за осъзнаване.

Ако използваме семантиката, граматиката и етимологията, за да говорим „правилно“, може и да постигнем правилен изказ, но това няма нищо общо с осъзнаването. Има много пътища, които водят към осъзнаването, и някои от тях сигурно са по-добри от моя. Моят път минава през това как говорим.

Една от клопките, върху която се старая да работя напоследък, е „трябва да“…

Безстрашният детектив нахълтва в стаята и заварва престъпника, който все още държи пистолета. Край него лежи трупът на най-добрия му приятел. Детективът слага белезниците на убиеца, без да срещне почти никаква съпротива. Докато го водят към полицейската кола, престъпникът — с изкривено от болка лице и отсъстващ поглед — не престава да повтаря: „Трябваше да го направя! Знаеше твърде много!“.

Трябвало е да го направи? Какво означава трябваше да го направя? Кой го е принудил?

Същите въпроси можем да си задаваме и ние, и то всеки ден, когато говорим за нещата, които трябва да направим.

Трябва да съдържа идеята за задължение, налагане, дълг (думата дълг е свързана със задлъжнялост).

Когато се уловя, че си мисля как трябва да направя или да кажа нещо, замествам трябва да с думите избирам или решавам. Така поемам пълна отговорност за действията си и дори това, което правя в момента, да не е любимото ми занимание, то започва да ми доставя удоволствие. В трябва да няма удоволствие.

Невинаги избирам да направя онова, което искам най-силно. Понякога се отказвам от него, за да постигна нещо друго (например да запазя работата си).

Във всеки случай, когато избирам или решавам, аз поемам отговорност, сам съм си господар и съм самият себе си.

Най-добре можем да осъзнаем тази идея, като я отнесем към нещата, които засягат самите нас.

Опитай се да направиш списък с твоите собствени трябва да. Състави шест-седем изречения, които започват с Трябва да, без да умуваш много върху продълженията им…

Трябва да………………………………………………

Сега, в същите тези изречения, замени трябва да с избирам, решавам или искам.

Избирам, решавам и искам…………………………………

Изпробвай тези нови изречения, все едно са нова дреха, за да видиш как ти стоят…

Може да ти се стори, че някои не са съвсем по мярка. Не бързай, не се отказвай от тях: рано или късно ще се убедиш в истинността им.

Истинските трябва да, които присъстват в живота ни, се броят на пръсти: трябва да се храним, пием, дишаме… Има ли други?

Бих оприличил трябва да на пещерен човек, който пренася на рамене камък, тежащ цял тон: пещерният човек се поти, пъшка, оплаква се, всичко го боли, но продължава…

Когато кажа избирам, камъкът няма да изчезне, но в този случай си го представям качен върху примитивна двуколка, а нашият човек седи на нея и я управлява. Изражението му се е променило. Знае, че стига да поиска, може да слезе.

Вдетинявам се, но какво от това. Толкова обичам да се чувствам дете!

Бих искал тези писма да са без думи — да са просто безмълвни рисунки или скулптури, които да ти помогнат да почувстваш това, което чувствам аз.

Очевидно е обаче, че артистичните ми способности са твърде ограничени в сравнение с това, което искам да изразя, така че засега ще се задоволя с думите, макар те често да са недостатъчни.

Знам, че ти можеш да разбереш всичко — дори това, което казвам с думи.

Писмо 8.

Слънце,

пясък и

море,

покой и

тишина,

зелено,

жълто и

синьо,

вятър,

музика и

светлина…

… В това се превръщам,

когато ида на море.

Писмо 9.

Мила приятелко,

Мисля, че е най-добре да се започне с книгите на Кришнамурти.

Поне аз започнах така.

След като се дипломирах, започнах специализация — първо в болницата, след това в различни клиники и най-накрая — в собствените ми лутания, подобно на мнозина мои колеги.

Далеч по-лесен беше пътят на онези, които избраха психоанализата: индивидуална терапия, учебни групи, дидактична терапия и толкова.

За мен обаче този път не водеше доникъде. Знаех, че психоанализата е само един от седемдесетте — или повече — метода на психотерапия, а аз бях решил да избирам.

През годините, прекарани в клиниките, се бях занимавал почти без изключение с пациенти, страдащи от различни психози. Подходът при тях се свеждаше до простичка, искрена и безусловна проява на внимание и сърдечност. Всичко останало — медикаменти, клинични изследвания, място на лечение — беше допълнение към това, което Майкъл Балинт[5]нарича „лекарят като лекарство“. Научих се обаче да го предписвам предпазливо, внимавайки дозите да не са нито твърде малки — поради което не биха постигнали нужния ефект, — нито прекомерно големи, тъй като това лекарство, подобно на конвенционалните лекове, може да предизвика натравяне, отхвърляне от организма или странични действия.

По онова време бях убеден, че аз лекувам пациентите си. С други думи, вярвах, че единствената разлика между мен и племенния магьосник, който контактува с могъщите божества, се свежда до времето и пространството, че по същество двамата сме равни. Може би моята роля бе дори по-важна: тъй като не съм особено вярващ, по някакъв начин приех, че аз самият съм божество. Въпреки че точно тази мисъл не бе ми хрумвала никога, помня, че някои мои действия биха могли да послужат за доказателство за подобна претенция.

По-късно възгледите ми се промениха: не аз лекувах, а медицината. („Медицината“… „Лечението като изкуство“…) Ама че важност! Ама че арогантност! Ама че суетност! Ама че глупост!

Много години по-късно осъзнах, че медицината не е в състояние да лекува каквото и да било; за мое огромно съжаление, аз също.

С изключение на хирурзите (които в действителност не лекуват, а само отстраняват разни неща) и на антибиотиците, медицината се свежда единствено до това да помага на болния, да оказва „логистична“ подкрепа на лечебния процес и да предлага набор от предписания, позволяващи този процес да се развива по-бързо, по-безболезнено или по-предвидимо.

В такъв случай, каква е нашата роля?

Да бъдем нащрек.

Акушеро-гинекологията твърди, че девет от всеки десет раждания протичат нормално и без нужда от професионална интервенция. В десетия случай основното предписание за професионалиста е да ограничи намесата си до минимум.

Това съотношение е валидно и в сферата на психичното здраве.

Но нека се върна към разказа си.

По онова време изпитвах неутолима жажда за знания. Поглъщах цялата литература, която успявах да намеря по специалността: биологична психиатрия, психоанализа, поведенческа терапия, психофармакология и дори символна терапия (?). Всичко беше полезно. Всичко ми беше от полза.

Вече бях започнал да приемам пациенти у дома си на частно. Техниката на лекуване, която прилагах, бе напълно интуитивна. Защо онова, което даваше резултат при пациентите с психози — а именно вниманието и интересът към личността им, — да не е ефикасно и при невротиците?

Аз правех интерпретации, препоръчвах различно поведение, съветвах и предписвах лекарства, но най-вече изисквах от пациента да се излекува.

Често, въпреки моята намеса, пациентите показваха подобрение… Сега разбирам защо. Чувствали са се обичани и ценени. В някои случаи фактът, че аз съм се заел с тях, подобряваше симптомите им и това нарушаваше порочния цикъл на отчаяние, фрустрация, абулия[6], депресия… и отново отчаяние.

Един ден попаднах на книгата „Психодрама“ на Джейкъб Морено[7]. „Най-после!“, казах си аз. Техниката беше мобилизираща, изчерпателна и конкретна.

Започнах да се свързвам с колеги, практикуващи този метод на лечение. Колкото повече изучавах и наблюдавах действието на психодраматичните техники, толкова по-силно ме увличаше тяхната динамика; теоретичният език обаче бе твърде повлиян от психоанализата, което не ми допадаше.

Някой ми препоръча „Аз съм добър, ти си добър“ на Томас Харис. Макар че книгата е написана в стила на американските бестселъри, забелязах, че посочва някои допирни точки между трансакционния анализ и психодрамата, които биха могли да се използват съвместно.

Тогава започнах да чета Ерик Берн[8]. От Берн усвоих изключително ценни елементи, които често прилагам в сегашната си работа и вярвам, че ще ги използвам и в бъдеще. Тези елементи са съвсем ясни, прости, дидактични и най-вече полезни.

Вярно, че в началото схематизмът им донякъде ме смущаваше, но този недостатък беше толкова незначителен, че не му отдавах особено значение.

Берн, психодраматичните техники и моята собствена интуиция подпомагаха дейността ми в продължение на няколко години. Мисията ми на терапевт ми се струваше все по-ясна и се чувствах по-свободен при работата си в кабинета.

Преди няколко години отново се срещнах със Сулема Леонор Саславски (професионалната ми майка), която всички наричат Хули.

Хули и аз се запознахме няколко месеца преди да завърша медицина. По онова време участвах в младежка театрална група и бяхме поставили спектакъл, чието конферансие бях аз.