Приказка за един много грозен жасмин

 

Живял някога един жасмин, който се влюбил в една далия. Жасминът бил много грозен. Далията била много красива, но била влюбена в един гладиол. Един ден далията излязла на разходка с гладиола. Жасминът много се натъжил. Гладиолът бил много красив, но бил лош. Жасминът бил грозен, но много добър. По-късно далията се омъжила за жасмина. Никой не разбрал защо избрала него, той бил толкова неприятен на вид. Но двамата доживели в сговор до дълбока старост.

 

 

Поука: Няма значение какви сме отвън, важно е какви сме отвътре.

Демиан

 

 

Първата приказка е моя, написах я преди много години.

Втората приказка написа синът ми, когато бе на осем — предавам я дума по дума.

Беше само на осем! Можеш ли да си представиш? Само на осем!

Как му завиждам!

Трябваше да минат повече от трийсет години от живота ми, трябваше да завърша десетгодишното си образование, още четири години терапия и да прочета безброй книги, за да открия нещо, което синът ми — от позицията на своите осем години, обобщи само в едно изречение: „Няма значение какви сме отвън, важно е какви сме отвътре“.

 

 

Преди няколко седмици, по време на групово занятие, един от пациентите ми — Херардо, повтори нещо, прочетено преди време: че децата са като джуджета, възседнали раменете на великан. (Колко истина има в тези думи…)

Мисля си за децата ми… Толкова много ги обичам! Отново си спомням, че „ако те обичам, аз се радвам, че ти порастват криле, и се радвам, когато видя, че политаш“.

 

 

Демиан и Клаудия влизат в стаята, сядат на пода и ме наблюдават, докато пиша. Вече не пиша на теб… Пиша на тях.

 

Деца…

Искам да съм вашата писта за излитане,

искам да съм попътният ви вятър,

искам да съм просторното небе

и няма да отричам,

че искам да съм спътник в полета ви.

Но разбирам,

че никой от вас няма нужда от мен, за да лети.

Единствената ви нужда

е да сте самите себе си.

И това ви стига!

 

 

Писмо 33.

 

Мила моя,

 

В едно от първите писма ти казах, че специфична черта на невротиците е тяхната незрялост. Също така ти обясних, че това понятие е свързано с прехвърлянето на външната подкрепа към самоподкрепата.

И така. Какво е самоподкрепа?

Според Джон Стивънс, когато хипнотизаторът потопи пациента в хипнотичен транс и му каже: „Сега ще усетиш студ“, йерархията на възприятията на хипнотизирания се организира така, че думите на хипнотизатора са по-важни от собствените му усещания.

В известен смисъл всички живеем хипнотизирани.

Толкова често са ни повтаряли едни и същи неща. Чували сме ги от родители, чичовци, учители и съседи… Чели сме ги в книги и списания… Виждали сме най-любимите ни същества да приемат безрезервно тези думи, без през ум да им мине да ги поставят под съмнение…

След всичко това как да не живеем хипнотизирани? Вярваме в тези думи повече, отколкото в собствените си чувства.

Най-лошото е, че сме толкова дресирани в този процес, че някои от нас дори са успели да се запасят с достатъчно хипнотични послания. Успели сме да се самохипнотизираме!

Самоподкрепата е свързана с разхипнотизирането.

Самоподкрепата означава да осъзная, че краката ми са достатъчно силни, за да издържат собствената ми тежест.

Самоподкрепата означава да съм свързан с усещанията си. („Трябва да изоставиш съзнанието и да се върнеш към усещанията си“, казва Фриц.)

Самоподкрепата означава да вярвам в себе си повече, отколкото във всичко друго.

Самоподкрепата означава завинаги да изоставя това, което аз наричам течно поведение.

 

 

Понятието течно поведение идва от паралела между едно от физическите свойства на течностите и природата на невротичните хора.

Течността няма форма: нагажда се към формата на съда, в който се намира.

Когато функционирам по подобен начин, когато се опитвам да приема формата на онова, което околните изискват от мен, когато вярвам, че не съм нищо друго, освен сборния образ, който те виждат у мен, когато единствено се старая да отговоря на нечии очаквания, тогава поведението ми е течно.

— В такъв случай какво предлагаш? „Каменно“ поведение?

— Съвсем не!

Искам поведение, което да е достатъчно солидно, за да се утвърди само, да е достатъчно гъвкаво, за да не изпадне в статичност, и да бъде адекватно с действителността.

Бих казал, че искам поведението ми да е пластично.

Обществото обича „каменното“ поведение. „Колко силен характер има този човек!“, казват хората. Това, което чувам аз, е: „Винаги реагира по един и същи начин, когато е изправен пред едно и също предизвикателство“. Разбира се, че е желателно другият да бъде такъв… Мен напълно ме устройва другият да бъде такъв: по този начин става предвидим, мога да разчитам на реакцията му и на това, че никога „няма да ме разочарова“.

Разбираш ли каква манипулация е да искаме околните да проявяват „каменно поведение“?

Когато постигна истинска близост с теб, тогава разбирам, че поведението ти днес ще е едно, а утре — друго. Нещо повече — сега ще е едно и след миг ще е противоположно. (Трудно е, знам. Бих искал и аз да мога така.)

Излиза, че да сме противоречиви и да сме непоследователни са две различни неща.

Противоречив съм тогава, когато днес казвам „да“, а утре — „не“. (Както един ден ми каза Алехандро: „ Днес има четири букви, а вчера имаше пет“.)

Непоследователен съм, когато тук и сега казвам „да“, а действията ми казват „не“.

Противоречивостта е здравословна: тя представлява част от пластичното поведение, от способността ми да се променям, от възможността ми да се преобразявам с времето.

Непоследователността е нездравословна: тя е симптом, че ми липсва яснота, тя е опит да прехвърля объркването си върху някого другиго. Непоследователността е като куче, захапало опашката си; представлява откъсване от собствената ми личност; тя е и липса на уважение към околните и към самия мен.

Тези две неща не бива да се бъркат с безумието.

Що за човек е безумецът ли?

Прилагам снимка на един безумец.

 

Писмо 34.

 

Клаудия,

 

Току-що прочетох за седми път Notes to myself на Хю Пратър.

Коментарът ми е:

да, да, да, да, да, ДА, ДА!!!

 

Писмо 35.

 

Клаудия,

 

Благодаря ти, че ми изпрати копия на предишните писма. Толкова ми беше приятно да ги прочета! Има куп неща, които много ми харесаха.

Между нас да си остане… Харесаха ми толкова много, че на места се съмнявах дали съм ги написал аз… (Нещата стават сериозни. Да не би да ме обзема скромност? Съмнявам се…)

Забележката за скромността е интересна.

Макар да ненавиждам целите, чувствам, че никога няма да успея да бъда скромен.

Понякога, когато се погледна отстрани, се виждам толкова самонадеян, тъй взискателен, така горд от себе си…

Тълковният речник казва: „Скромен: обикновен, незначителен“.

Не съм скромен.

Когато се хваля с егоизма си, когато чувствам, че съм най-важният човек на света (с две прекрасни изключения — децата ми), когато вярвам, че съм центърът на моя свят, когато търся всички отговори вътре в себе си… Не, не съм скромен.

А околните? Останалите? Тези, които обичам?

Нима не правя нищо за тях?

НЕ!

 

 

Усещам, че понякога изпитвам удоволствие от това да доставя удоволствие на теб — и тогава го правя. Когато ти казвам, че го правя за теб, те лъжа. Истината е, че всичко е за мен; заради себе си избирам да се откажа от това, което искам, за да ти дам нещо. Какъв егоист съм, а?!

Да.

В края на краищата, ако някой ме нарече „егоист“, какво ми казва? Казва ми: „Не мисли за себе си, мисли за мен“.

Е, кой тогава е егоистът?

 

 

Преди три или четири хиляди години в Талмуда е казано следното:

 

Ако аз не помисля за себе си, кой ще го направи?

И ако мисля само за себе си, кой съм?

И ако не сега, кога?

 

Има три категории хора.

В първата са онези, които, стане ли им студено, подаряват всичките си топли дрехи на някой друг. Хората от втората група, почувстват ли студ, обличат топлите си дрехи. В третата група са онези, които ще запалят огън, за да стоплят себе си, както и всички останали, които искат да се сгреят.

Първият тип хора умират от студ, те са самоубийци. Вторите са клетници, защото умират сами. Третите са нормални човешки същества с присъщите им зрялост и егоизъм (палят огъня, защото на тях самите им е студено).

Аз искам да съм онзи, който пали хиляди огньове; нещо повече — искам да науча хиляди хора да палят огньове.

Няма никакво съмнение, че не съм скромен.

 

Писмо 36.

 

Клаудия,

 

По всичко личи, че за да придобием социални умения, трябва да повярваме, че…

… лъжата е нещо лошо.

… да се работи е хубаво.

… парите не са най-важното.

… сексът е неприличен (или поне донякъде, освен ако не е „с любов“).

… подчинението е похвално (още повече, ако е безпрекословно).

… комунистите (или фашистите, или арабите, или чернокожите) са лоши (или добри, ако аз съм комунист, фашист, арабин или чернокож).

… материализмът е лош.

… идеализмът е още по-лош.

… да се живее без очаквания за бъдещето е неправилно.

… добрината е нещо положително.

… нищо не е по-добро от интелигентността.

… бездействието е вредно.

… змиите са зли (или отровни, или опасни).

… няма нищо по-добро от реда.

… агресията е страшна.

… човекът е висше животно.

… самоконтролът трябва да се дава за пример.

… хубаво е човек да има ясни цели.

… глупаво е да се действа импулсивно.

… да се планира е умно.

… гълъбите са добри, а гарваните са лоши.

… егоизмът трябва да се порицава.

… любовта е по-добра от омразата.

… тъгата е нещо отрицателно.

… нищо не е по-лошо от смъртта.

… най-лесният път никога не е най-добрият.

… вярата е възвишена.

… лудостта е болест.

… крайностите са лоши.

… най-хубавото е човек да е професионалист…

… за да бъдем обичани.

 

Писмо 37.

 

Клаудия,

 

Права си, предишното ми писмо беше удар под кръста.

Наричам всички тези предписания „морал за масова употреба“. Това било хубаво, онова било лошо… Какво означава хубаво и лошо?

Често казвам на пациентите си, че никога не съм убивал човек — и пояснявам, че това е така, защото никога не съм имал основателна причина.

Коя причина би била основателна?

Нека си представим, че се прибирам у дома и виждам, че някакъв непознат е хванал децата ми и е опрял нож до гърлата им. Когато ме вижда, непознатият се хвърля към мен. На свой ред, хващам първото попаднало ми оръжие — нож, пистолет, бухалка, тръба… Няма значение! Боря се за живота си и за живота на децата си. По време на схватката го убивам. Тази причина би била основателна.

Нека се върна на мисълта си: ако мога да оспоря безпогрешността на предписанието „Не убивай“, как да не оспоря всичко останало?

А законът? Къде остава законът?

Наскоро разговарях по този въпрос с един познат адвокат — Антонио, и той ми помогна със следното обяснение, което ми се стори изключително ценно: законът не казва какво да се прави или какво да не се прави.

Нека вземем следния пример: А измамва Б. Полицията арестува А и го осъждат на шест месеца затвор или да плати обезщетение в размер на определена сума.

Законът не казва: „Не мами“. Законът казва: „Онзи, който мами друг, при определени условия, трябва да изтърпи едно или друго наказание“. Законът спира дотук. Именно превръщането на закона в морал е това, което изкривява социалната му функция, поставя индивида в калъп, масовизира и омаловажава жителите на една страна.

Въпреки това обществото, в което живеем, убедено вярва в морала за масова употреба. Толкова усилия са положени за създаването на тези предписания — това каприз на обществото ли е?

Не, според мен не е.

Мисля, че подобни опити да се регулира поведението на индивидите се основават на едно „философско“ предубеждение, което също е предназначено за масова употреба и гласи: „По своята същност човекът е зъл демон, неудържим звяр, движен от най-низките си страсти, разрушителен и жесток“.

На вниманието на всички, които са повярвали:

 

ТОВА Е ЛЪЖА!

 

Непоколебимо вярвам, че когато върху човека не се упражнява никаква принуда, когато той е истински свободен и усеща, че околните го приемат, че е постигнал истинска близост с тях — тогава показва най-любящото, най-искреното, най-благото, най-смиреното, най-щедрото, най-честното, най-чувствителното си и съзидателно Аз.

 

 

Изхождайки от този поглед към човешкото същество, не ми трябва да втълпявам някакъв предписан морал в работата си. Клиентът ми не иска от мен — макар понякога да си мисли, че иска — морална преценка за това кое е „правилно или неправилно“, кое е „справедливо или несправедливо“.

Това, което изисква клиентът ми, е здрава връзка с действителността, благодарение на която да може да се развие, сам да се открие и никога повече да не се отделя от себе си.

В това се състои разликата между терапевта и духовника.

Духовникът трябва да се съобразява със задължението да налага определен морал, който следва да бъде приеман като норма и мярка.

За разлика от него, терапевтът изхожда — поне би било добре да изхожда — от позицията на откритост и непредубеденост, без предварителен морал и с поглед към действителността на пациента.

 

 

Свързвам всичко това с психоанализата.

Струва ми се, че част от човечеството гледа на психоанализата като на някаква нова религия. Има психоаналитици, които се изживяват като духовници (ортодоксални, консервативни, дори реформатори). Те приемат всяка съпротива като ерес или като вероотстъпничество; много от пациентите, които се подлагат на психоанализа, не се различават от последователите на дадена секта, ложа или вероизповедание.

Онова, което класическата религия заклеймява като „грях“, тук е „болест“. Някогашното „божествено изпитание“ днес е „травма“. Бившият „екзорсизъм“ днес е „катарзис“.

В някои моменти Дяволът и несъзнателното То си приличат.

Привържениците на тази нова религия трябва да се молят три или четири пъти седмично в свещения храм, символизирай от кушетката на психоаналитика, от която, разбира се, не могат да видят жреца. Исках да кажа — терапевта.

Подобни опити за установяване на контакт с несъзнателното (буквално „онова, за което нямаме съзнание“) не се различават по нищо от начина, по който нашите прадеди са постигали състояние на екстаз, за да се свържат с „неназовимия“, „непознаваемия“ и „всевишния“ — Бог.

Нека да предупредя наивните:

Терапията не е религия.

 

Писмо 38.

 

Клаудия,

 

От три седмици не съм ти писал…

Не съм си писал…

Не съм писал…

 

 

Всичко започна на 6 юли.

Изведнъж ме прободе силна болка в корема, отдясно. „Храносмилателно разстройство“, казах си аз и не й отдадох особено значение.

Болката продължи, ден след ден, седмица след седмица…

Започнах да се чувствам уморен, потиснат, замаян, отпаднал.

Лекарят предположи, че става дума за проблем с жлъчката (вероятно камъни).

Само за месец отслабнах с шест килограма. Предписаха ми диета и медикаментозно лечение, от което настъпи леко подобрение.

Болката намаля, но не изчезна.

Борех се с нея непрекъснато: успявах да я отдалеча от себе си за миг, но само секунда по-късно се връщаше и започваше да се прокрадва към гърба и слабините.

Направиха ми ехография: „Прегънат жлъчен мехур, леко увеличен черен дроб; без сериозни аномалии“. Вероятна диагноза: възпаление на жлъчката. Лечение — „чакай да ти мине“. Точка. В продължение на още месец бях зле; отслабнах с още три килограма и нямах сили за нищо…

 

 

Вчера Аз и Терапевтът ми седнахме да поговорим.

— Какво ти е?

— Не знам.

— Какво чувстваш?

— Зле ми е и чувството е по-различно от всичко, което съм изпитвал досега.

— Боли ли те?

— В момента съвсем леко. Но не е само това.

— Страх ли те е?

— В един момент си помислих, че ме е страх. Близките ми намекваха, че е точно това, но аз не съм съгласен. Мисля, че по-скоро се бяха уплашили те. Не е страх. Виж, никога досега не съм чувствал нещо подобно.

— Опитай се да мобилизираш способностите си за осъзнаване и да се свържеш с усещането. Позволи на въображението си да говори. Сега!

— Спомням си Инес, когато направи аборт… Помня Кристина след развода й… И Тито, когато се запознахме…

— Кое обединява тези хора в моментите, за които говориш?

— Бяха потиснати…

— Е, и?

— Точно така! Депресиран съм! Депресиран! Удивително е как точно в момента осъзнавам, че никога преди не ми се е случвало да съм депресиран — истински, неподправено и напълно.

— Какво изпитваш, когато си депресиран?

— Усещам, че съм съвсем сам и съм тръгнал на дълъг път. По пътя има огромни камъни и дълбоки бездни, които не ми позволяват да продължа… Нямам възможност да направя каквото и да е, нямам сили да повдигна камъните, нито да прескоча пропастите… От векове кретам по този път… Много съм изморен и се питам дали си струва да продължавам. Искам да си представя края на пътя, а единственото, което успявам да видя, е пътечка, която се стеснява и стига до един надпис. Надписът гласи:

 

ТОВА Е КРАЯТ.

 

И толкова!

Казвам си, че е невъзможно… Трябва да има нещо повече!

Поглеждам задната страна на табелата. Там също пише нещо.

 

ТОВА НАИСТИНА Е КРАЯТ.

 

— Какъв край?

— Краят. Окончателният край.

— Смъртта ли?

— Сигурно има нещо общо и с нея, но не става дума да спрем да дишаме, да вървим или да тупти сърцето ни; по-зле е. Става дума да спрем да чувстваме…

— Свържи се с това чувство.

— На пътя съм. Едва напредвам — първо вървя, след това започвам да се влача приведен, накрая се търкулвам надолу и колкото повече се търкалям, толкова по-мъничък ставам… Спирам да се търкалям… Лежа по очи и усещам тежестта на всичко върху гърба си. Целият свят, цялата Вселена се крепи върху мен и нямам сили да повдигна дори едно перце…

— Не се напъвай…

— Затиска ме… Затиска ме… Пронизва ме… Преминава през мен.

— Продължавай…

— В гърдите ми е зейнала дупка, през която се вижда какво има от другата страна. Виждам как дупката става все по-голяма. Ставам все по-лек. Нося се. Уж съм, а не съм.

— Остави се на течението.

— Оставям се. Така или иначе, не мога да направя нищо, за да му се противопоставя.

— Не става дума дали можеш, или не можеш да му се противопоставиш, а за това да се съобразиш със собственото си състояние. Става дума да не се противопоставяш на днешната си действителност. Става дума да не прекъсваш процес, който е започнал. Да позволиш на тази депресия да излезе: ако наистина е в теб, най-доброто решение е да се прояви и да се изчерпи, за да можеш след това да преминеш към следващия етап.

— Да…

 

Писмо 39.

 

Клаудия,

 

Казваш, че си се затруднила да разбереш предишното писмо?

Човекът от предишното писмо пак съм аз. Поне засега. Невероятно е, че на моята възраст мога да позная едно напълно ново усещане, и то толкова силно.

— Мина ли? — чувам те да питаш.

— Да.

— Как успя да излезеш?

Истината е, че не съм излязъл: депресията просто си отиде.

Напълно съзнавам, че не съм направил нищо, за да се избавя от нея. Просто последвах съвета на Фриц и се отпуснах.

Днес, когато пътуването е приключило, чувствам, че се е случило нещо важно, забележително, ценно.

Чувствам, че съм различен от времето преди това да се случи. Сега съм по-спокоен, по-малко забързан.

Днес за първи път чувствам, че съм в състояние да разбирам пациентите си, когато изпаднат в депресия. Преди можех само да си представям какво чувстват, когато са потиснати. Сега знам. Благодарение на собствения ми опит и спомена за него мога да се свързвам с пациентите си — това е много важно за мен. Освен това, през тези месеци намалих работата — нещо, което исках да направя от години и все не смогвах. За сметка на това, в последните две седмици отново започнах да играя бридж, който бях изоставил преди много време заради „ангажиментите“ си. Отново намалих цигарите. И върви, че разбери защо, в резултат от целия този процес отслабнах с девет килограма (както знаеш, имах нужда, и то голяма).

— Аха, появил се е непоправимият оптимист, както те нарича Алдо!

— Знаеш ли, ако ми се удаде възможността да изтрия този мой житейски опит, ще трябва да се откажа и от всичко положително, което ми е донесъл той — от всичко, което съм постигнал.

 

* * *

 

Бари Стивънс: „Ако цената на всичко хубаво, което съм преживяла, се изразява във всичко лошо, което ми се е случило, не се отказвам от лошото, за да не загубя нищо от хубавото“.

Преди много време една от пациентките ми — Дида, ми каза:

— Докторе, в един английски вестник прочетох фраза, която сигурно сте написали вие; ако не сте вие, то тогава е някой, който ви познава и я е написал под ваше влияние.

Подаде ми късче хартия, на което пишеше:

 

ХУБАВОТО НА ЛОШОТО Е, ЧЕ НЕ Е НАЙ-ЛОШОТО.

 

 

Писмо 40.

 

 

Боли ме от гнева ти,

от тъгата ти,

от огорчението.

Това, от което ме боли най-много,

е твоето мълчание,

криенето ти от мен,

всичките неистински „не знам“.

Като в онова танго,

„аз те търся и не те намирам“

Претекст ли търсиш, за да си далеч от мен?

Забрави ли, че аз изкачвам най-високи върхове

само с мисълта за теб?

Когато теб те няма,

игрите на жмичка

и препятствията,

и споренето с гордостта ти

така ме изморяват.

Не ми се хлопа по вратата, която

и двамата жадуваме да се отвори,

но ти, не знам защо, подпираш.

 

Смущението ти е лъжа, но не и задръжките ти.

„Времето“ ти е лъжа, но не и гордостта ти.

Омразата ти е лъжа, но не и твоето безсилие.

Постъпките ти са лъжа, но не и чувствата ти.

 

Аз съм като слепеца

от поемата на Рафаел Леон,

„разплакано размахал кърпа,

без да знае, че влакът

отпътувал е отдавна…“

Ела! Отвори ми! Говори! Гневи се!

Аз съм тук!

 

 

Писмо 41.

 

Клодет,

 

Единственото, което ме изненадва в самоубийството на Г., е твоята изненада.

Съдейки по това, което ми разказваш, Г. не е правил нищо друго, освен да се подчинява на заповедите, които е получил от родителите си в първите години на своя живот.

Темата за родителските заповеди и разрешения е една от най-изследваните променливи в съвременната психология.

Тези заповеди (които са чиста проба обуславящи норми) стигат до детето по различни начини. В повечето случаи са имплицитни и се предават под формата на невербални послания.

Ерик Берн, за когото Азът е съставен от три състояния (Родител, Зрял индивид и Детето във вас), казва, че тези съпровождащи възпитанието ни повели остават закодирани в нашия вътрешен Родител (който не е нищо друго, освен интроекция на фигурите на бащата и майката) и че те моделират поведението ни в определени ситуации.

Берн предлага списък на тринайсетте „основни“ заповеди, от които произтичат всички останали. Заповедите на Берн са следните:

 

1. Не бъди. Тази заповед се издава, когато детето се роди в „неподходящ момент“. Родителите му са пред раздяла или са твърде възрастни, твърде млади, твърде бедни, твърде необвързани. Невинаги детето е плод на нежелана бременност — по-скоро е резултат от нежелано раждане.

Това уточнение е изключително важно. Напоследък с ужас виждам етикета „нежелано дете“ в медицинските документи, в които би трябвало най-много да присъства фразата „непланирана бременност“, чието значение е съвсем различно.

 

2. Не бъди това, което си. В този случай родителите са искали дете с различен пол, с различен цвят на кожата, дете, което е напълно здраво, или — както често се случва — са искали дете, което да заеме мястото на друг човек (неговия баща, неговата майка или братче, което наскоро е починало).

 

3. Не се приближавай твърде много. Това послание е свързано със способността или неспособността на родителите да се справят със собствената си болка. Когато детето има насреща си неспирно кървяща рана, причинена от семейна загуба, за него няма нищо по-нормално от това да си изгради съответното поведение. Има случаи, в които тази заповед е израз на затруднението, което самите родители изпитват при физически контакт. (Сесилия ми разказа за едно нейно пътуване до Германия, когато с ужас видяла как пред една детска градина родителите посрещали децата си с официално ръкостискане.)

 

4. Стой настрана. Това послание е донякъде свързано с предишното. Възможно е да е продиктувано от подсъзнателния защитен механизъм на родителите срещу страха от загуба, но нерядко детето го интерпретира в контекста на социалната изолация на семейството. Родителите нямат приятели, не посещават роднини, не принадлежат към никаква група, клуб или политическо ядро. Се-мейството представлява единица, която е изолирана от заобикалящата я среда.

 

5. Не пораствай. Тази заповед се дава от родители, които имат нужда от някого, за когото да се грижат — с други думи, искат дете, върху което да проектират собствената си нужда от грижа и защита. Понякога се наблюдава при родители, които се ужасяват например от мисълта как ще се справят с кипящата сексуалност на подрастващото си дете. Най-общо казано, родителите, които дават такава заповед, използват детето си, за да внесат смисъл в собствения си живот.

 

6. Не бъди дете. Тази заповед е противоположна на предишната (двете не са непременно несъвместими и съвкупността им се изразява в повелята не съществувай). Тази заповед се дава от родители, неприемащи отговорността да имат дете, което се нуждае от тях. Понякога целта е да принудят детето да поеме грижата за по-малките си братчета или сестрички, или дори за родителите си, които се държат като деца.

 

7. Не умееш. Тук родителите подценяват постиженията на децата си, като неспирно ги сравняват с тези на други деца, с постиженията на възрастните и понякога дори с постигнатото от самите тях. С този механизъм те омаловажават егото на детето.

 

8. Бъди нещастен. Тази заповед се дава от родители, които обръщат внимание на децата си само когато децата имат проблеми или са болни. От съвсем ранна възраст децата биват възпитавани, че когато не са добре, това може да им донесе странични ползи.

 

9. Не! Това нареждане най-често се дава от родители, които са твърде плашливи. Детето се научава, че животът е опасен и че всичко, което прави, носи риск за него (особено нещата, които му доставят удоволствие).

 

10. Ти не си важен. Тази заповед идва от родители, които „нямат време“ да се занимават с училището на децата си, с приятелчетата им, с нуждите им. Тези отговорности са прехвърлени върху домашни помощници, баби или просто биват пренебрегвани. Понякога тази заповед се проявява в изключване на детето от семейната действителност („…трябва да говорим за нещо важно, ти върви да си играеш“).

 

11. Бъди съвършен. Тази заповед е последица от суетността на родителите. Те изискват от децата си високи оценки, успехи в спорта или артистичен талант, за да се гордеят „със самите себе си“ за това, че детето им е толкова добро, способно или интелигентно. В образованието на децата си обръщат внимание или само на отличните бележки, или само на двойките. Първите се награждават, последните се наказват. Всички останали оценки са напълно пренебрегвани. „Какво означава ’много добър’? Голяма работа, ’много добър’ могат да пишат на всеки…“

 

12. Не мисли. Възможно е тази заповед да е разновидност на „не пораствай“. Тук скритата заплаха е свързана с това детето да има собствени идеи. Различните убеждения са опасни, да се мисли за „определени неща“ (секс, наркотици, свобода) е зловредно. Тази заповед има няколко нива: като се започне от „не мисли за онова, за което мислиш, а за това, което би трябвало да мислиш“, и се стигне до „не мисли за нищо“.

 

13. Не чувствай. Родителите дават тази заповед, когато се страхуват от собствените си чувства или когато определено чувство е изкоренено от емоционалния им регистър: често това са тъгата или болката, понякога е радостта.

Тази заповед също има разновидности:

„Не чувствай нищо“.

„Не чувствай болка“.

„Не чувствай онова, което чувстваш, а което аз ти кажа да чувстваш“.

Намирам тази последна заповед — дали заради професионална деформация, или защото се среща най-често — за най-непоносима. Боря се срещу нея всеки ден в кабинета.

Сигурен съм, че този списък е непълен и че зверствата, които сме в състояние да причиним на децата, са безгранични; въпреки това, ще дам само един пример, за да онагледя мнението си за възможните сценарии.

 

 

Както ти казах, тези заповеди се „програмират“ в децата по начин, който е малко или много неуловим — посредством жестове, движения на тялото, чрез актовете на поощрение или отхвърляне, които упражняваме още преди раждането на детето и които със сигурност материализираме в първата заповед, свързана с избора на името на новороденото.

Всички тези заповеди са причина детето да излезе от детството си (на осемгодишна възраст) с ясна идея за това какво се очаква от него. Детето (и зрелият човек) има нужда да се харесва, да се чувства обичано и приемано. Ето защо чувства, че е най-добре приемано от родителите си, когато изпълнява тези заповеди.

Въз основата на тези заповеди и на собствения си опит детето изгражда сценарий и сюжет за живота си, представляващ неговия собствен отговор на първите години от живота му.

Тези сценарии, разбира се, биват най-различни по продължителност, детайли, жанр, дълбочина и прочее.

Някои сценарии са драматични — с чудовища, преследвания и убийства.

Други са стандартни — със сватба, добра работа, две деца (момче и момиче) и спокойна смърт.

Има и трагични сценарии — със страдание, болка, крушение, лудост и самоубийство (в отговор на заповедта не съществувай).

И така, излизам от детството си с готов сюжет, запознат с всички необходими подробности, след което се захващам да търся останалите герои, необходими за сценария (спомняш ли си за психологическите игри?).

 

 

Но нима сме толкова могъщи, че сме в състояние да определим нещата, които ще ни се случат?

Разбира се, че не!

Въпреки това съм сигурен, че наличието на готов сценарий може да зададе определена тенденция. Това, което задейства сюжета, е механизмът на съзидателното предсказание.

Какво представлява съзидателното предсказание?

 

* * *

 

Една сутрин Хуан се събужда и застава до прозореца, гледащ към улицата. Отсреща се намира модерната сграда на банка „Рога и копита“, където Хуан има сметка. С изненада забелязва някакво петно върху стъклената фасада и мигом си казва: „Тази банка ще фалира“.

Обезпокоен, излиза от дома си, прекосява улицата и застава пред входа на банката в очакване да отворят, за да изтегли парите си.

Минава Пепе, който работи в близката бакалия.

— Как си, Хуан?

— Добре, при теб как е?

— Какво правиш тук?

— Чакам да отворят банката.

— Данъци ли ще плащаш?

— Не, ще си закривам сметката.

— Защо?

— Как да ти кажа, няма конкретна причина, но имам едно предчувствие заради мръсното стъкло, нали разбираш. И си казах: за какво ми е да рискувам?

Пепе, който също има сметка в „Рога и копита“, си мисли: „Прав е. Кому е нужно да се поемат рискове?“. След което застава зад Хуан и също зачаква да отворят банката.

Минава доня Мария.

— Какво става, дон Пепе, как сте?

— Нали виждате, доня Мария… Чакам да отворят банката.

— Че защо толкова рано?

— Хуан и аз смятаме да си изтеглим парите. Рискът е твърде голям, нали разбирате. Заради петното.

Доня Мария дори не пита за какво петно става дума. Чула е само думата „риск“. На опашката вече стоят трима души.

Няма нужда да продължавам. В десет сутринта, когато отварят банката, опашката се извива две пресечки по-надолу. Всички жители на квартала чакат да закрият сметките си.

Банката естествено не разполага с необходимите средства в наличност, за да удовлетвори молбата на всички. В дванайсет часа директорът излиза на улицата и казва:

— Ще се наложи да почакаме до два следобед, защото поръчах да донесат още пари от централното управление. Моля, успокойте се.

Хората чуват: „…почакаме, да донесат още пари, успокойте се…“ Тогава започват да протестират. Искат парите си веднага, отказват да чакат. Идват репортери от телевизията, фотографи. Правят снимки на „горките старци“, които не могат да изтеглят спестяванията си.

На следващия ден новината е публикувана, излъчена и разпространена: „Скандал пред вратите на банка «Рога и копита»“. Медиите предават фактите с необходимата доза сензационност. Пред всички клонове на банката се образуват дълги опашки от възмутени хора, които настояват да получат парите си „веднага!“.

Последиците са неизбежни…

Минали са два дни. Хуан се събужда и прочита във вестника: „Наложен е запор върху «Рога и копита». Има опасения, че банката е пред фалит“. Хуан оставя вестника, усмихва се и си казва: „Знаех си аз…“

Ето това е съзидателното предсказание — пророкуване, което моделира обстоятелствата така, че да се сбъднат. В резултат на това цял куп необясними факти добиват значение. Някаква астроложка ме предупреждава, че русокос мъж ще ми стори някаква злина. Аз излизам на улицата, въоръжен с това предсказание, и търся русия мъж, който ми мисли злото. И ще го намеря, със сигурност ще го намеря. Ако случайно мине известно време, а аз още не съм го открил, ще започна да преследвам всички руси мъже, които познавам, докато един от тях не ми каже:

— Омръзна ми от теб. Защо не се разкараш?

— Аха! Ето го русия!

Съзидателното предсказание работи в две насоки. Нищо не ми дава по-големи шансове да постигна това, което вярвам, че е възможно. Нищо не ми ограбва повече шансовете от убеждението, че никога няма да го постигна.

Да се върнем на сценариите.

Разрешението се състои в това да осъзная собствените си сценарии: да ги потърся и открия; да видя кои постъпки от всекидневието ми не са в действителност резултат от моя избор, а принадлежат на сюжет, който се опитвам да сбъдна.

Тази е първата крачка.

Втората е да унищожа сценария, да се откажа от него от начало до край. След това, ако все още искам да имам сюжет (нека го наречем проект), мога да напиша нов, който ще се основава на моята действителност, моите вкусове и желания тук и сега.

Ако е възможно, бих го написал с молив, за да мога да трия каквото искам и когато поискам.

И най-вече, нека винаги да съм готов да отхвърля сюжета и да го заменя с друг, който да отговаря по-добре на живота ми, на личността ми, на това, което чувствам днес.

 

Писмо 42.

 

Скъпа моя приятелко,

 

Не, не вярвам в целите.

Чувството, което ме обзема, когато чуя думата „цел“, е на пристигане, на… И след това какво? Чувство за край…

Аз предпочитам да говоря за намерения.

Намерението — ако не го използвам, за да организирам живота си, и ако мога да го променям непрестанно — ми помага да постигна онова, което искам — което наистина искам. И това не е всичко: някои от проблемите ми се появяват, когато изпусна намерението си от поглед, когато забравя какво искам, когато изгубя способността си да осъзнавам причините за собствените ми действия.

Всяко наше действие съдържа едно от следните намерения:

 

1. Да провокира промяна в другия.

2. Да провокира промяна в самия мен.

3. Да породи описание на факт или ситуация.

 

 

Повтарям: поведението ми винаги е алопластично, автопластично или описателно. Няма друга възможност. Не искам да мислиш, че говоря за поведение, което е „по-положително“ или „по-нездравословно“. Единственото положително действие е да осъзная истинското намерение, стоящо зад поведението ми.

Алопластичното поведение върви ръка за ръка с темата за манипулацията — манипулацията на околните, разбира се!

Всеки мой опит да провокирам у теб определена промяна, реакция или модификация — без да ти го кажа открито — е равнозначен на манипулация.

 

Манипулация е да ти кажа: „Студено ми е“, когато искам да те помоля да ми подадеш пуловера.

Манипулация е да вярвам, че ти ме караш да се чувствам зле, вместо да осъзная, че причината да се чувствам така съм аз самият.

Манипулация е да ти казвам, че те обичам, ако единствената ми цел е да те накарам да потвърдиш, че ти също ме обичаш.

Манипулация е да ти задавам въпрос, ако няма да се, доверя на отговора ти.

Манипулация е да продължавам да очаквам, че ще се промениш, вместо да нагодя поведението си към моето собствено недоволство и сам да се отдалеча.

Манипулация е да те обвинявам, че ме манипулираш, вместо да приема, че аз се поддавам на манипулация, че аз позволявам да ме манипулираш.

Манипулация е да общувам с хората, когато им представям друго лице, а не собствения си, истински лик.

 

 

В такъв случай… Излиза, че да се манипулира е лошо?

Не става дума за това дали е добро или лошо, а дали служи за нещо.

Според мен всичко зависи от това с кого съм в момента.

Ако говорим за връзка, която се основава на истинска близост, която подхранва съществото ми и е важна за мен, тогава за какво ми е да манипулирам?

За какво би ми послужило (с изключение на това да се почувствам „могъщ“) да правиш това, което искам аз, само защото съм „успял“ да те накарам?

Ако днес си тук с мен и не искам да си тръгнеш, мога да направя ужасна сцена и да заявя, че ми е зле, в резултат на което ти решаваш да останеш. За какво ми е да оставаш по този начин?

Ако си любимата ми жена и аз се държа като истеричен ревнивец, за да ти попреча да общуваш с други хора, за какво ми е твоята „вярност“?

Въпреки това, ние нямаме отношения на близост с всички, които ни заобикалят. Има и нещо друго — в този свят, в който живеем ти и аз, дали е за предпочитане да проявяваме същата абсолютна неподправеност към всеки индивид, който се изпречи на пътя ни?

Не, разбира се!

 

 

В една петъчна вечер преди няколко години Перла и аз седяхме в едно заведение на улица „Кориентес“.

Изведнъж забелязах, че е станало девет, и си спомних, че бях обещал на един пациент да му се обадя в този час. Попитах келнера:

— Извинете, има ли обществен телефон в заведението?

— Не, господине.

— Къде наоколо мога да намеря телефон?

— Има един четири пресечки по-надолу, но не знам дали работи.

— На бара няма ли?

— Има, но собственикът не позволява на никого да го използва.

— Благодаря.

Станах и се запътих към бара, докато обмислях как да направя така, че да мога да използвам телефона. Тогава ми хрумна нещо. Извадих лекарската си карта.

— Добър вечер, господине. Вижте, аз съм лекар — показах картата си на човека зад бара — и трябва да телефонирам на пациент. Важно е. Моля ви да ми позволите да се обадя по телефона. (Манипулация!)

— Не работи.

— Имате ли нещо против да опитам?

Ядосан, собственикът извади апарата изпод бара и ми го подаде, докато с другата си ръка (осъзнах това едва по-късно) премести някаква ръчка, за да прехвърли линията към друг апарат.

Вдигнах слушалката и разбира се, не работеше.

Погледнах го с омраза, промърморих саркастично: „Много любезно от ваша страна“ (от което, разбира се, не му мигна окото), обърнах се и тръгнах към масата си…

Едва направил няколко крачки, чух иззвъняването на телефона и се досетих, че собственикът ми бе погодил номер. Обърнах се и се запътих отново към бара.

Когато се приближих, собственикът не се виждаше никъде. Надникнах зад бара. Беше се скрил отдолу и говореше по телефона!

Подпрях се и зачаках…

Идваше ми да го наругая.

Идваше ми да счупя някой стол в главата му.

Исках да го накарам да разбере, че е идиот.

И тогава, в мига, в който той се измъкваше от скривалището и ме гледаше с нещо средно между изненада и страх, аз си спомних, че намерението ми, моето най-важно намерение, беше да използвам телефона…

Гневната ми гримаса изчезна и с най-убедителното си изражение на глупак, казах:

— Какъв късмет! Телефонът май се оправи. Сега може ли да го ползвам?

Нямаше къде да се скрие…

— Ама разбира се, докторе. Заповядайте…

 

 

Манипулация ли беше това?

Да, чиста манипулация!

Това наричам аз да не изпускат, намерението си от поглед.

 

Писмо 43.

 

Клаудия,

 

Всички имаме някаква трагична история.

В нея са включени „ужасните“ неща, които е трябвало да преживеем — грижливо подредени, уголемени и архивирани, за да оправдаят най-неприятните ни недостатъци.

Както казва Ерик Берн, трагичната история на живота ни е един тежък „дървен крак“.

Играта на „дървен крак“ е ясно представена от човек с унило лице и жално изражение, на чиито гърди се мъдри следният надпис: „Какво може да се очаква от мен, след като имам дървен крак?“. Кой не е играл понякога на тази игра? Кой не разполага с поне един „дървен крак“, приготвен като удобно извинение, обясняващо това, за което няма друго обяснение освен собствената ни отговорност?

Често ролята ми на терапевт се състои в това да отстранявам дървените крака.

— Какво може да се очаква от мен, след като…

… съм изгубил майка си, когато съм бил съвсем малък?

… никога не съм познавал моите баба и дядо?

… баща ми е алкохолик?

… имам толкова лош късмет?

… съм се родил в толкова бедно семейство?

… родителите ми са били неграмотни?

… съм толкова слаб?

… съм толкова своенравен?

… съм такъв невротик?

… имам толкова трагичен живот?

 

 

Научих се да изслушвам „трагичните истории“, докато наблюдавах работата на Алма.

Алма (блестяща, проницателна, ученолюбива, постоянна, грижовна, нежна, чувствителна, находчива) е най-добрият котерапевт, с когото съм работил. Откакто се запознахме (и се избрахме), се събираме два или три пъти в годината, за да провеждаме съвместни съботно-неделни лабораторни групи.

По време на една такава сбирка видях за първи път Алма да използва този подход с един пациент.

Оттогава съм изслушвал и съм работил със стотици трагични истории, първата, от които, разбира се, беше моята. Моята собствена „трагична история“.

Да ти я разкажа ли?

 

 

Аз съм по-малкият от двете деца на скромно семейство. Когато съм се родил, семейството ми се е намирало в сериозна парична криза, която продължи през цялото ми детство. Винаги съм подозирал, че родителите ми биха предпочели да имат дъщеря, вместо син. Брат ми, който е роден четири години преди мен, беше много злояд и затова мен ме хранеха от сутрин до вечер. Бях „чудесно“, дебело дете и разбира се, се превърнах в „дебеланкото“ на началното училище, в горния курс и така нататък. На четири- или петгодишна възраст започнах да страдам от еластичен бронхит. Често пъти пристъпите на задух не ми позволяваха нито да спортувам, нито да излизам да играя със съседските деца. Откакто се помня, баща ми работеше без почивен ден, от сутрин до вечер, от януари до декември. Не помня той и аз някога да сме излизали — само двамата. Никога не сме играли футбол, не сме карали велосипеди, не сме ходили на дълги разходки. Спомням си, че веднъж ни заведе на цирк и два-три пъти на въртележка… и толкова. Когато имахме време, нямахме пари. Мама винаги ни е отрупвала с грижи — повече, отколкото бе необходимо. Гледаше да е в течение на всичко и през ум не й минаваше, че човек може да иска да пази тайни от майка си. Когато не ни контролираше, тя готвеше, ходеше пеш до пазара, където стоките бяха по-евтини с едно песо, или колосваше дантелените покривчици, които украсяваха кухненските шкафове. Родителите ми никога не са имали време да седнат и да разговарят с нас за секса, за трудностите в живота или за тайнството на смъртта. Заради прекалената грижовност на майка ми и крехкото здраве на брат ми от съвсем ранна възраст чувствах, че ограбват мястото ми на малкото братче. Винаги съм се чувствал задължен да бъда силният — този, който може всичко, който понася всичко, бунтарят и лудата глава. Домашните наказания се изразяваха във виковете и силните думи на баща ми и в манипулациите на майка ми, които ми насаждаха чувство за вина. Когато станах на четиринайсет години, започнах да работя, за да мога да печеля собствени пари. Докато учех, бях момче за всичко в една канцелария, продавач в магазин за платове и шофьор на такси. Продавал съм чорапи на улицата, обикалял съм от врата на врата, за да предлагам абонаментни карти за санаториум. Бил съм клоун, фокусник, продавач в бакалия и застрахователен агент. Продавал съм записки в университета, чанти, мъжка конфекция и индустриални химически продукти. Бил съм дежурен лекар в спешното и интернист в психиатрична клиника. Преглеждал съм пациенти по домовете, а когато парите не стигаха, напуснах болницата, за да се захвана с продажбата на спортни стоки. Когато бях на петнайсет…

Мога да продължа така до безкрай.

Какво може да се очаква от мен с такава история зад гърба ми?

Въпреки това, макар тези подробности що-годе да отговарят на моите спомени, аз не съм жалката жертва, която може да се очаква при подобно минало. Да, всичко, което ти разказах, наистина ми се е случило, както и много други неща, но това не ми пречи да съм този, който съм, и да имам това, което имам. Нека не пропускаме най-важното: фактът, че не съм станал жертва на трагичната си история, не се дължи на това, че съм преживял и други, не толкова трагични неща. Различният резултат е пряка последица от тези преживявания, които току-що ти разказах. Трагичната ми история, по някакъв начин, успя да ме превърне в това, което съм днес.

Това не е всичко. Днес аз се отказвам от тази трагична история, която често съм разказвал и на други, която разказвам понякога на себе си и в която вярвам, когато ми отърва… Тази „трагична история“ не е нито цялата история, нито е толкова трагична, колкото изглежда (в края на краищата трагизмът в собствената ми история е нещо, което зависи само от мен самия).

Коя е другата страна на историята?

Другата страна е това, което обичам да наричам „поводите ми за щастие“.

Ще попиташ защо вярвам, че съм щастливец.

Днес, за първи път, имам желание да отговоря на едно от твоите „защо“-та.

 

 

Щастливец съм, защото съм син на две прекрасни човешки същества.

Щастливец съм, защото съм плод на любов, каквато не съм виждал никъде другаде и се съмнявам, че някога ще видя.

Щастливец съм, защото родителите ми са компенсирали с безмерна любов всеки недоимък, който съм преживял.

Щастливец съм, защото знам, че както баща ми, така и майка ми са ми дали най-доброто, което са имали.

Щастливец съм, защото — без да съм направил каквото и да е — съм се родил с интелигентността, чувствителността и интуицията, необходими за това, с което се занимавам и обичам.

Щастливец съм, защото никога не съм страдал от глад, студ или сериозно заболяване.

Щастливец съм, защото живея в къщата, която винаги съм мечтал да имам.

Щастливец съм, защото неотдавна „срещнах“ по-големия си брат и двамата решихме никога повече да не се разделяме.

Щастливец съм, защото се занимавам с това, което най-много обичам, и ми плащат да върша нещо, което ми доставя истинско удоволствие.

Щастливец съм, защото съм само на трийсет и шест години, а съм спечелил любовта на милиони хора и преживявам с цялото си същество отношенията си с околните.

Щастливец съм, защото имам почти всичко, което някога съм искал, и то без да полагам усилия да го постигна.

Щастливец съм, защото все още съм способен да се влюбвам.

Щастливец съм, защото обичам и съм обичан.

Щастливец съм, защото — макар да не правя всичко, което искам — никога не правя онова, което не искам.

Щастливец съм най-вече, защото съм баща на двете си деца.

Аз съм аз.

Щастливец!

 

Писмо 44.

 

Клаудия,

 

Не знам.

Как да опиша едно толкова интимно преживяване, каквото е лабораторната група?

Може би най-точното описание, което мога да ти дам, е преживяване, способно да промени живота ти. Ако трябва да се изразя по-технически, това е група, в която влизат между десет и трийсет души, и двама или повече терапевти (обикновено са трима или четирима), готови да работят заедно в рамките на един уикенд, с цел да опознаят себе си и начина, по който общуват с околните.

Какво правим? Как го правим?

Всяка група е уникална, затова най-добрият съвет, който мога да ти дам, е: участвай.

По време на гещалтсеансите се работи върху всичко: от думите до жестовете. От конкретното до мечтите. От действителността до отиграването на чувства и ситуации.

Целта е да се повиши способността ни да осъзнаваме (да чувстваме, преживяваме, предусещаме, да си представяме).

Преди горе-долу година Патрисия, която вече е психоложка, участва в една такава група и описа преживяването в дипломната си работа.

Може би, вместо да ти го разказвам с мои думи, е по-добре да чуеш нейния разказ за това, което е преживяла.

 

 

Приготвих си чантата, следвайки заръките на Хорхе: удобни дрехи, възглавница и одеяло. Чувствах се така, все едно тръгвах на път. Групата за срещи се събираше в дома на Хорхе, нашия терапевт.

Когато пристигнах, всички се бяха събрали (поне аз така помислих) и седяха на пода върху донесените от тях възглавници и одеяла. Още пазя спомена за стотици цветове, форми, лица и очи, както и за топлотата, която ме обгърна и започна да измества тревогата ми. Когато седнах, тя вече бе изчезнала, заместена от усещане за спокойствие. Преживяването беше почти мистично. Музиката се усили и ни възложиха първата задача: „Огледайте околните и позволете те също да ви огледат“.

Изглеждаше толкова просто…

Въпреки това, докато се изучавахме взаимно с поглед, се оказа, че далеч не е толкова просто. Понякога очите ми срещаха нечий поглед, а понякога сякаш тичаха подир други очи, които се опитваха да избегнат моите. Дали аз също не бягах от околните?

Втората задача беше да се представим: „Забравете за данните, чието място е върху личната ви карта. Не ни интересува как си вадите хляба, на колко години сте, какво е семейното ви положение и колко пари имате в банката. Искаме да разберем кои сте“.

Когато се представяхме, всеки трябваше да застане в средата на кръга. Нямаше установен ред. Редът зависеше от желанието на всеки участник.

Забелязах, че не ми достига смелост. „Сценичен страх“, както казва Пърлс. Дори си помислих, че няма да се справя. Цялата срамежливост, която понякога се опитвам да скрия от хората, сега се появи наведнъж. В един момент с изненада забелязах как — почти неволно — се изправям и се насочвам към средата на стаята. Успях. Собствените ми думи ми помогнаха да надвия нервността си: „Аз, по някакъв начин, съм всеки един от вас…“

Истина беше. Осъзнавах нещо, което вече знаех: това, което се случва с мен, се случваше и на останалите. Научих, че има нещо общо между нас — това, че сме хора (в буквалния смисъл на думата).

Днес се питам дали това, което помогна на групата да функционира, бяха нашите прилики или различията ни. Отговарям си, че беше съвкупност от двете.

По молба на терапевтите легнахме на пода. Отпуснахме се и направихме упражнение за изследване на възприятията. Първо трябваше да усетим как въздухът влиза и излиза от дробовете ни. Никога не бях се замисляла върху факта, че вдишвам и издишвам повече от хиляда и петстотин пъти на ден. В онзи момент ми се струваше, че никога преди това не бях усещала въздуха, преминаващ през бронхите и дробовете ми! По същия начин преоткрих слуха, обонянието, вкуса и най-накрая — осезанието си: с помощта на съзнанието обходих цялото си тяло, като се спирах на всичките му издатини и вдлъбнатини, на всяка промяна в температурата и консистенцията му…

Бях много изненадана и много объркана. Настъпи краят на първата среща. Казаха ни да се приберем у дома и да отдъхнем. Заръката беше „да се говори колкото се може по-малко до следващия ден“. Мисля, че целта на тази задача бе да позволи на всеки от нас да се свърже по-пълно със самия себе си; както би казал Пърлс: „…да увеличи способността за осъзнаване на вътрешния си свят“. Така и стана. Мисля, че никога преди това не бях усещала тялото и сетивата си толкова ясно.

Срещата на следващата сутрин бе много топла и открита. Започнахме работа с упражнение по двойки: единият участник трябваше да заеме поза на „затвореност“ по отношение на света, а другият — да му помогне да се отвори.

Все още помня колко прекрасен бе контактът между нас, с каква радост ме изпълниха допирът, топлината и мирисът на другия човек, щастието, което почувствах, докато му помагах да се отвори към света. Предобед направихме упражнение, което се състоеше в това да нападнем с думи всеки един от участниците в групата. Трябваше да се нападаме директно, лице в лице, като задачата бе да се свържем със собствената си способност за агресия. Възложиха ни да бъдем враждебни, да се гледаме с гняв, да се опитаме да осъзнаем всичко, което не харесваме у човека насреща.

Докато траеше упражнението, обстановката се нагорещяваше и много от участниците започнаха все по-малко да се стесняват да вземат думата. Междувременно терапевтите бяха раздали листове с имената ни, в които фигурираха думите, които бяхме използвали в агресията си.

След това, по време на обяда, всеки от нас трябваше да изиграе ролята, съставена от вербалните нападки, които бе отправил към околните и които не разпознаваше като собствени.

С немалка изненада опознавахме онези части от себе си, които бяхме отричали във фалшивото търсене на одобрение. Приемахме ги като свои и поемахме отговорността за тях.

Следващата задача се състоеше в упражнение с направлявана фантазия. Заведоха ме на посещение във въображаемия музей на живота ми. Върнах се към ситуации, които се бяха оказали важни за собствената ми история, и разбира се, към незавършени ситуации, за които гещалтизмът твърди, че са причина за неадекватните ни действия. С тези въображаеми ситуации се занимавахме през останалото време. Беше чудесно да присъствам на процеса на откриване на всеки един от участниците в групата.

Почувствах, че както аз, така и всички останали следят с внимание това, което се случваше. Ставахме свидетели на тласъка, усилието, откритието и най-вече на промяната, която настъпваше, когато един по един всички приключвахме своя гещалт и намирахме ново равновесие.

Последната задача в събота се състоеше в това да вървим със затворени очи и така да срещаме другите, без да знаем кои са. Стаята беше тъмна; в началото трябваше да търсим ръце. С ръцете си трябваше да опознаем, изследваме, докосваме и галим ръцете на другите. След това, седнали върху одеялата на пода, трябваше да търсим крака и тела и да посветим толкова време на опознаването на другите, колкото ни се иска. Имахме да опознаваме много хора. Тези контакти ми се сториха прекрасни, чувствах се жива и значима. Всичко се беше превърнало в лабиринт от крайници, които се търсеха. Получи се групова суматоха — весела, забавна и простичка. Желанието ми да давам и получавам ласки и признание се смесваше с това на околните.

Съботните занимания приключиха. Чувствах се изтощена, но щастлива и обичана. Усещах, че обичам всички около мен.

В неделя се събудих с много особено чувство, тъй като знаех, че групата се събира за последно. Радвах се, че отново ще видя другите, и заедно с това се натъжавах от мисълта за предстоящата раздяла.

В осем вечерта пристъпихме към заключителната част. Прегърнати през раменете, всички застанахме в кръг, като се поклащахме леко. Хорхе говореше, подготвяйки ни за сбогуването. Повтори фразата, с която започна срещата ни, и каза да се разделим с всички така, все едно се разделяме завинаги, все едно никога повече нямаше да се видим; а ако някога се срещнехме отново, би било прекрасно.

Сбогувахме се… и аз си тръгнах.

Когато се прибрах у дома и си легнах, все още усещах прегръдките, погледите и гласовете на другарите ми.

Следващият ден беше много труден. Усещах, че хората, с които бях споделила толкова много неща, бяха по-различни от онези, които срещах на улицата, на работа, в действителния свят. Усещах, че щеше да ми е много трудно да общувам с други хора по онзи чист, прост и откровен начин, със същата сила и свобода на чувството.

Също така усещах, че не бях склонна да общувам с хората, ако това означаваше повърхностните и неистински отношения във всекидневното ни общуване.

След известно време осъзнах, че хората от групата също бяха истински, също принадлежаха към действителния свят. Единствената разлика беше в ситуацията и свободата, която си бяхме дали едни на други.

Осъзнавам, че този вид близост (в смисъла, който Берн дава на близостта) е моят избор в общуването с околните, и поемам отговорност за избора си…

 

 

Разбираш ли? Лабораторната група е начин да променим ракурса си за известно време, да видим себе си и своята действителност от друга гледна точка. Групата представлява възможността да видя собственото си отражение в безброй огледала.

Анибал Сабатини казва, че удовлетворението (или щастието, или най-желаната ни цел) се намира в една стая, пред чиято врата сме изправени. Знаем, че само трябва да отворим вратата и ще го намерим. Приближаваме се, хващаме бравата (знаем, че няма ключалка) и натискаме. В първия момент вратата не поддава. Сигурно заяжда, мислим ние и натискаме по-силно. Пак не става. Напъваме се, но без успех. Викаме на помощ приятели, близки и терапевти, за да ни помогнат да бутаме. Отзовават се, но вратата не поддава. Никога не спираме да опитваме. Никога, през целия си живот, не спираме да натискаме. И докато натискаме и натискаме, така и не осъзнаваме нещо съвсем просто.

Никога!

От нас се иска не да натискаме, а леко да приближим вратата към себе си.

С помощта на лабораторната група показваме как тази врата може да бъде открехната.

Сега разбираш ли какво представлява групата?

Предполагам, че не!

 

Писмо 45.

 

Вчера сънувах следния сън.

 

Намирам се на странно място (в някаква сауна). Отляво се виждат няколко шкафа. С мен са баща ми, майка ми и още някой, когото не помня. Ситуацията не е ясна, но, изглежда, търсим шкафчето на родителите ми. Баща ми е този, който познава мястото и знае номера на шкафчето. Той крачи напред, мама и аз го следваме. Баща ми върви, оглеждайки номерата, а аз не спирам да го питам:

— Тук ли е? Кой номер е? Къде е?

В един момент губя баща си от поглед, тъй като той минава през някаква врата. Тръгвам след него. Когато влизам в другото помещение, виждам, че се преоблича в обща съблекалня. Нищо не разбирам: нали майка ми и аз го чакаме от другата страна да намери шкафа. Започвам да му се карам:

— Какво правиш? Не знаеш ли, че те чакаме? Защо се преобличаш тук? Кой е номерът на нашето шкафче?

Гледам го. Баща ми поглежда нагоре, погледът му е празен.

— Не разбираш ли какво ти казвам? — продължавам аз. Тогава осъзнавам, че не ме разбира.

Обзема ме неописуема тъга, падам на колене и започвам да крещя:

— Не разбира, вече не разбира!

Заплаквам отчаяно и се събуждам.

До мен е жена ми, която се опитва да ме събуди. Изкрещявам й да не ме прекъсва. Не искам да изоставя тази емоция, докато не я изчерпя докрай, не искам да я прекъсвам.

Жена ми се опитва да ме успокои. Отблъсквам я, нападам я, плача. Тя не ме разбира, всичко е като в съня ми: не ме разбират. Обзема ме безкрайна тъга.

Плача безутешно. Плача.

 

* * *

 

Когато сълзите ми спират, се появяват два образа. Единият е на баща ми.

… Татко, остарял си. На колко години стана? Седемдесет и три? Как ми се иска да те бях срещнал по-рано, преди двайсет или трийсет години. Обичам те, татко! Обичам твоята маниакална отдаденост на работата ти, обичам начина, по който усложняваш живота си, обичам неумението ти да приемаш нищо от никого, обичам интелигентността, на която винаги съм се възхищавал и която днес знам, че никога не си притежавал… Обичам топлотата ти, величието, безграничната ти честност, обичам любовта ти към децата и към мама.

Така ми се иска да бях прекарал повече време с теб!

 

 

Образът на баща ми се разсейва. Остава другият: аз.

Не ме разбират — или аз не позволявам да ме разберат, или не се чувствам разбран, или не съм разбираем.

Никой не ме разбира. Фриц, помогни ми!

— Какво означава „никой“? Кой е „никой“?

— Родителите ми, ж