Обърната: Облаците се разсейват. Нещата се изясняват. Депресията е зад гърба

Медитация (Не четете, ако имате намерение да медитирате, но още не сте го направили.)

Когато влязох в картата, наоколо беше тъмно, но не с гъсто-синия мрак на Отшелника, а със синьо-черен, застрашителен мрак, осветен единствено от флуоресцентната светлина на Луната. Бледите й лъчи огряваха тясната пътека към нея и образуваха лунен път върху езерото. Предстоеше ми да го прекося, за да изляза на сушата, и черната му вода ме гнусеше.

Езерото се оказа хладно и с меко дъно. Гигантският рак се появи тъкмо преди да изляза и щипките му защракаха като капани. Успя да хване десния ми крак и изпитах остра болка.

На сушата ме чакаха кучето и вълка. Нападнаха ме от двете страни на пътеката и докато се опитвах да отблъсна едното животно, другото впиваше зъбите си в мен. Успях да извия врата първо на кучето, после на вълка. Всичко това, макар и на сцената на въображението ми, никак не беше лесно. (Изглежда, че е трудно да се пребориш с мисъл, която упорито се връща да те ухапе.)

В крайна сметка продължих сама по пътеката, но не задълго. В кулите светнаха две тесни, високи амбразури. На фона на червената и жълтата им светлина се очертаха тъмните силуети на стрелци, наполовина скрити зад стените. Първо по мен стреля „червеният”. Стрелата му, горяща с червен огън, уцели крака ми и го прикова за пътеката. Този път болката беше режеща като от инжектирана киселина. Докато освобождавах крака си, „жълтият” пусна жълтата си огнена стрела, но поне нея успях да избегна. Опитах се да заобиколя пътеката между кулите, но встрани от нея затънах в гъсто блато, което влечеше надолу.

Продължих да напредвам, пълзейки по ръба, докато излязох вън от обсега на стрелите, но там се оказа, че пътеката пропада на места, които изглеждаха здрави. Земята хлътваше за известно време, а после ямите се затваряха с механичен звук.

Пътеката ставаше все по-светла и все по-светла с фосфоресциращото лъчение на Луната, което изтриваше всички други цветове освен синкавите очертания и черните сенки. Това сияние уж беше светлина, но не осветяваше и теглеше все по-силно нагоре към източника си.

Сега вече най-големият ми проблем беше да се задържа на земята. Около мен излитаха коренища, блатни късове, дребни камъни и се изгубваха в близката лунна гравитация. Косата ми летеше нагоре. Вече почти нямах за какво да се задържа.

Дрехите една след друга се откъснаха от тялото ми и изчезнаха към Луната.

Когато накрая минах под Луната, вихрушката на притеглянето й изчезна. Светът наоколо, макар и все така тъмен, вече бе напълно спокоен. Бях без дрехи, часовник, пръстени, обувки и всичко, което имах, когато влязох.

В този си вид (и надявам се, невидяна от други медитиращи) излязох от картата.

Погледни и луната, която е предтеча на

всички останали, инструмент на

природата, който променя ниската материя.

(...) Погледни какво е множеството на

безсмъртните и смъртни живи същества

и как луната преминава по средата

между смъртните и безсмъртните.

XI Умът към Хермес

* * *

Попитам от Александър Македонски

дали иска нещо:

- Отдръпни се от слънцето ми.

Диоген

в Животописи на Плутарх

Щастливите хора във всичко имат успех,

а нещастните във всичко търпят

неуспех.

Хуаншъ Гун

Книга на основите

Дреме гърмът между две затишия.

Колко просто: добър е той, и тя- добра.

Свързани като двустишие

брат и сестра.

Велизар Николов Брат и сестра

СЛЪНЦЕТО

1 + 9 = 10. За трети път се връщаме към единицата и можем да проследим еволюцията в трите й фази. Фокусникът (1) беше началото на всички начала, зачинателят, първото волеизявление, появило се да промени света според себе си. Колелото на съдбата (10) ни въведе в нов етап: от номерологична гледна точка в областта на двуцифрените числа, а от житейска - в осъзнаването, че всяко действие води до последствия, които човек трябва да е готов да посрещне. Дързостта на Фокусника се оказва вплетена в равновесните механизми на света, който за всичко търси сметка.

Слънцето е третата поява на единицата, този път отдавна чакана и благотворна. В Колелото на съдбата имахме вертикален кръг, който се върти нагоре, и, както може да се очаква, надолу. В деветнадесета карта той е разположен хоризонтално, без висоти и падения, амбиции и страхове.

Съществува навсякъде и никъде, като очертания върху земята магически кръг, в който на човек не може да му се случи нищо лошо. Тук, след неизвестностите на Смъртта, капаните на Дявола, драмата на Кулата и унинието на Луната, идва щастливата нова цялост. Слънцето е вътрешната хармония, до която пътникът заслужено се е добрал; благоденствието на живота, духа и сърцето. Не случайно двете фигури, хванати за ръце под топлите му лъчи, са деца, сякаш животът отново се е превъртял в началото си. Децата означават чистота, радост и искреност, които някои хора може би никога не са загубвали, но повечето изкупуват обратно с опит и страдания. Исус казва: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно” (Матей, 18:3).

Слънцето е сбъдната мечта на Звездата, защото то и без това си е най-близката до Земята звезда. Следващата по съседство е чак на 4,3 светлинни години. Неговото електромагнитно излъчване доставя почти цялата енергия за живота на нашата планета, защото както храната, така и повечето горива, са от органичен произход. Човечеството винаги е било наясно с първенстващото значение на дневното светило, което си личи от прости изрази като „слънце мое” до свързването на слънцето с всичко най-важно. Сред частите от тялото му е отредено съответствие със сърцето, а сред дните на седмицата - с неделята.

Може да се каже, че Слънцето е божието присъствие на земята. В Иран то е окото на Ормузд, в Индия - окото на Варуна, според скандинавците - окото на Один, за мюсюлманите е всевиждащото око на Аллах, а за християните - Бог Отец. Буда също е наричан Слънце.

Древните египтяни са почитали небесното светило в различни божествени въплъщения. „Аз съм Хепри по изгрев, Ра по пладне и Атум по залез”, говори Слънцето само за себе си в един древен текст. Хепри, скарабеят, се въздига сутрин от света на мъртвите и носи „вселенската сила на зараждането”. Ра, който денем прекосява небето с ладията си, е бил смятан за видимото тяло на небесния бог, а Атум, нощното слънце, е този, който отвежда душите на умрелите. Лесно е да се предположи, че Хепри е и възкресението.

В картите Таро Слънцето е с истинския си жълт цвят, който от своя страна символично го отъждествява с космическия разум. То грее с разнообразните си енергии над двете деца и пръска пламъчета, които много напомнят лунните, но острите им върхове са обърнати нагоре. Оформени като капки, те падат към земята по обичайния начин, което показва, че светът си е наред и е такъв, какъвто го познаваме, Пламъчетата са 13, което се редуцира до 4 и разкрива устойчивостта на слънчевата щедрост, както и връзката й с материалното, осезаемото. В „Държавата” Платон казва, че слънцето е образът на Доброто - такова, каквото се проявява в сферата на видимите неща. И действително, картата се отнася най-вече до житейската реализация. Видяна като вътрешно изживяване, тя няма крайно сложен регистър. Просто щастието, разбирателството и вътрешната хармония не притежават двойно дъно.

Както знаем, числото на пламъчетата - 13, може и да не се редуцира, и така стигаме до друго свойство на Слънцето. То се отнася колкото до въздействието на лъчите му над Земята, толкова и до посланието на картата. Слънцето дава живот, но също и убива. Храни зеленината, но създава и пустините. Не случайно двете играещи фигурки са обкръжени от стена, отвъд която светът не е толкова щастливо място. Оградата е жълта, обрамчена с червено, което подсказва за разум, съчетан с действие. Според Тарото това е начинът, по който човек може да отдели за себе си периметър, неприкосновен за външната пустиня. Уви, не може всичко да е еднакво добро за всички. Швейцарският окултист Освалд Вирт (1860-1943) отбелязва, че децата на Слънцето представляват елит, побратимен под „закрилата на иззиданата ограда”. И действително - хората, които умеят да ползват световното знание, които не познават финансовите лишения, които се радват на любовта на близките си, които се изявяват блестящо в работата си или просто се чувстват добре, са малцинство. Добрата новина е, че Слънцето е достижимо за всички.

Златното Слънце символизира не само интелекта, но и самото злато. В алхимията металите си съответстват с небесните светила в следния възходящ ред: олово - Сатурн, калай - Юпитер, желязо - Марс, мед - Венера, живак - Меркурий, сребро - Луна, и злато - Слънце. Деветнадесета карта показва, че целта на Великото дело е постигната! Материалното й проявление е златото, а духовната й същност - удовлетворението. Откриването на алхимичното злато е неразривно свързано с просветлението и безсмъртието, които ще видим в следващите аркани. Градината под Слънцето е вълшебно място вън от времето и пространството. Там има обич, доверие, спокойствие, защита, храна и подслон. Сам Бог се грижи нищо да не липсва.

През II в. роденият в Египет философ Валенции се оттегля от църквата, напуска Рим и става едно от основополагащите имена на гностицизма. Той въвежда понятието „плерома”. Това е някакво светло място на духа, което се населява от еони - висши създания или, казано по друг начин, аспекти на Бога. Юнг заимства плеромата на Валенции, за да обозначи място отвъд категориите време и пространство, където напреженията между противоположностите не съществуват. За разлика от индивидуацията, за която трябва да се работи, плеромата е даденост. Тя е мистично изживяване на единството на личността, а не събиране на отломъците й. Плеромата е хармоничният ред на нещата отвъд паравана на реалността, каквато обикновено я възприемаме. Плеромата в Тарото грее за всеки, който проникне зад оградата на Слънцето.

На гръцкия Олимп има две двойки братя и сестри - също като децата на картата, - които персонифицират Луната и Слънцето. Първата и по-древна двойка е тази на Селена и Хелиос, децата на титаните Хиперион и Тея. Селена представлявала светлата луна, а Хелиос карал слънчевата си колесница в небето и подозрително напомнял на Ра. (Тук всъщност близнаците са трима. Има още една сестра - Еос, зората, която в момента не включваме, защото не отговаря пряко за небесно светило.) Властта над Луната и Слънцето постепенно преминава в ръцете на по-младата родствена двойка - Артемида и Аполон, деца на Зевс и Лета. Те поемат покровителството над двете светила, заедно с още много други функции. Освен над Слънцето, Аполон трябвало да бди и над пророчествата, музиката, спорта, земеделието, светлината, истината и лечението. Може да се каже, че в картата на Слънцето чудодействата на Аполон са у дома си.

Как можем да проникнем зад дебелите стени на Слънцето? Понякога са нужни усилията на цял живот. Има обаче и по-преки пътища. Например да направим неочакван подарък, защото щедростта е божествен атрибут. Или пък просто да се усмихнем.

Слънцето в литературата: Тук процъфтяват утопиите „Градът на Слънцето” на Томазо Кампанела. Написан по време на 27-годишния престой на автора в неаполския затвор, трактатът рисува идеалния град. „Държавата” на Платон, „Остров Утопия” на Томас Мор. Те всички са замислени като препоръчителни места за живеене, колкото и днес да не ни се иска да се преселим в някой от тях. Селските идилии в българската литература. Трудно се прави сюжет от Слънцето, защото в него няма конфликти. „Кентърбърийски разкази” на Чосър и „Декамерон” на Бокачо като основна канава: група хора, събрали се с обща цел и неуязвими пред беди и болести, си разказват остроумни истории. Като детска литература Слънцето е в стихията си: „Незнайко в слънчевия град” на Николай Носов, „Небивалици” на Доналд Бисет, „Торта в небето” на Джани Родари, „Карлсон, който живее на покрива” на Астрид Линдгрен, „Зайчето Питър” на Биатрикс Потър и т.н.

Слънцето в киното: „Фантазия” на Уолт Дисни, „Гринч”, „Барбароните”. Размах на симпатичните сериали: „Бар Наздраве”, „Приятели”, „Двама мъже и половина”.

Слънцето в историята: Кралят Слънце Луи XIV, царувал най-дълго в историята на Европа - от 1643 до 1715 г. По негово време Франция, бележи небивал културен разцвет. Кралят основава Академията по живопис и скулптура, Академията на науките, Академията на архитектурата и Комеди Франсез. Планира Шан-з-Елизе, реставрира Нотр Дам и прави дом на инвалидите-ветерани.

Цигарите „Слънце” от 32 ст. като символ на постоянството и устойчивостта на социализма в България, както и грижата на последния за достъпните удоволствия на народа.

Ключ към психологическото състояние на Пътуващия през картите: След депресии и трудности, Пътуващият прекрачва в мечтания свят на Слънцето. Там получава любов, сигурност и защита и вече е достатъчно зрял, за да ги оцени.

Тълкуване при гадаене: Щастие, успех, постижение. Финансов комфорт, сигурност. Ниша на неуязвимост. Там, където за другите няма, за вас има. Влизане в кръга на избраните. Разгръщане на талантите. Имате време и място за това, което обичате. Признание, разцвет. Радост и удовлетворение. Отлично здраве. Приятелство, любов, разбирателство, прекрасни отношения в колектив. Годеж, предложение за женитба.

Обърната: Перспективите са заоблачени. Успехът се отлага, което не означава, че се губи. Струпване на неблагоприятни фактори. В кацата мед има лъжица катран. Несподелени чувства, празни уверения, неизпълнени обещания. Самотност. Незащитеност.

Медитация (Не четете, ако имате намерение да медитирате, но още не сте го направили.)

Когато влязох, попаднах в средата на оградената от зид градина. Вън от нея беше пустиня, изпепелена от слънчевите лъчи. Вътрешността всъщност не можеше да се нарече точно градина, защото нямаше някаква особена растителност - две-три ниски топлолюбиви дървета с криви, разклонени стволове. Останалото приличаше на прекрасен плаж. Тук слънчевите лъчи грееха ласкаво. Земята беше покрита със ситен пясък, а плиткото, прозрачно езеро в центъра беше синьо и живо като море. Две деца - момче и момиче - играеха голи в пясъка. Косата на момчето беше руса, а на момичето - бяла.

Увлечени в заниманията си, те не ме забелязваха. Отидоха до брега и започнаха да си правят фигури от пясък.

- Деца, какво правите? - попитах ги аз.

Те вдигнаха очи и като че ли за пръв път ме забелязаха.

- Аз - замък - каза момчето.

- А аз - къща - каза момичето. И после допълни:

- В пясъка има и замък, и къща.

Момчето направи топка от мокър пясък и ми я подаде. В протегнатата му ръка тя се превърна в червена ябълка.

Взех я и ми направи впечатление, че е хладна и сочна. Вгледах се за пръв път в пясъка наоколо. Беше златен.

Излязох от картата.

Слънцето, най-великият от небесните

богове, комуто всички те отстъпват

като на цар и владетел, то, което е

толкова огромно, по-голямо от земята и

морето, то понася да има над себе си

по-малки движещи се звезди, защото се

страхува и почита някого - а кого, сине?

V Слово НА Хермес към СИНА Тат -

за това, че скритият бог е най-явен

* * *

Разсъмва се в мрачевината,

скрита зад очите, от

полюсите в черепа и стъпалата руква

на бурна кръв морето...

Дилън Томас

Развиделява там,

където слънце не изгрява

Възкръсването е мъчителен процес.

Няма гаранции, че след пречистването няма да се

окажеш някой трети, защото нещо в теб е

мутирало. Момее да се окаже, че

само външно наподобяваш онова, което си бил

преди. Прилича на пътуване, на изгубване на

посоката.

Константин Павлов Записки

Вече искам друго тяло, което да знае как

времето се променя отвътре и вятърът как

образува вълните...

Силвия Чолева

Скелет от музея в Анкара

СТРАШНИЯТ СЪД

Номерологично, Страшният съд е третата поява на двойката в Таро. (Всъщност в очите на християните той е неизменно свързан с Второто пришествие.) Жрицата, или първата карта с цифра 2, беше отражението на активната воля на единицата в тъмните води на интуицията. Творецът разцепваше своето единство, за да създаде противоположностите: мъж - жена, дух - материя, слънце - луна, небе - земя, огън - вода. Вторият носител на цифра 2, Силата, противопоставяше двете равновесни единици в 11, или полюсите на човешкото и животинското, за да удържи победа в полза на добродетелта. Страшният съд отново вещае конфликт на раздвоението - между тяло и дух, тление и вечност, - но като трети по ред той носи окончателното му разрешаване.

На картата виждаме три фигури, които се събуждат от смъртния си сън. Те са призовани от архангелската тръба да се вдигнат за нов живот и в позите им личи възхита и изумление. Гробницата в предния план на картата, която по принцип би трябвало да напомня за телесната смърт, сега е отворена и при това зелена - цветът на възраждащата се природа. Полуизправените хора са оцветени с телесен цвят, което означава, че са запазили човешката си същност, но това е всичко: те са без дрехи и каквито и да било атрибути на суетата, ранга, обществения престиж. Нищо от предишния им живот не е устояло на разложението в гроба освен безсмъртното им родство с Бога.

Голотата всъщност идва още от Слънцето. В сънищата психоаналитиците я тълкуват като стремеж към истината, безкомпромисна искреност, откровеност. Тъй като човек идва гол на света, събличането е всъщност завръщане към целостта на началото, към времето, когато не е имало какво и защо да се крие. Един от ритуалите на масонското посвещение се нарича „събличане на металите”. Кандидатът е подканен да свали от себе си всички пръстени, часовници, верижки, копчета за ръкавели и монети, за да покаже, че е обърнал гръб на досегашните си ценности. Според легендата вавилонската богиня Ищар трябвало на седем пъти да сваля от накитите си, за да преодолее седемте препятствия по пътя към царството на мъртвите. Накрая се явила пред сестра си, господарката на подземното царство, чисто гола. Или пречистена поради голотата си. Ако се върнем назад в картите, ще видим, че събличането става още в Луната. Тя стапя значението на всички вещи, защото те не носят сигурност в несигурния свят.

Косата на архангела е жълта, докато тази на възкръсващите е синя. Оттук става ясно, че архангелът е вестител на висшия разум, а хората под него могат да чуят тръбата му само с интуицията си. След поучителното слизане до най-низшите слоеве на мирозданието, носителите на божията искра са призовани да се върнат при Създателя си и да заживеят с нови разбирания за живот и смърт. Двадесета карта не означава просто съживяване, обратно на Смъртта. Тя е алхимичната трансмутация, просветлението, възкресението на ново ниво. Очите са широко отворени, този път наистина. След чутата тръба, след видяната светлина, никой повече не може да бъде същият.

Предходният аркан, Слънцето, беше кътче на щастието, където човек изоставя грижите си. В него обаче не откриваме катарзис, така както и в постигнатото злато не можем да съзрем усилията на алхимичната сублимация. Страшният съд показва истинската драма на обновлението. То е пряко свързано със Смъртта, като превъзмогването на властта й не е задължително. Не е сигурно, че човек мечтае за новия си вид. Не е сигурно, че желае да се раздели с познатите си грижи.

Не е сигурно, че не се е отклонил по пътя си. Пък и възкресението става единствено по Божия милост.

Древните египтяни вярвали, че след смъртта си човек се среща с четиридесет и двамата съдници, разпределени по 21 от двете страни на Съдебната зала. Всеки от тях имал специално име, направлявал една от 42-те области на Египет и имал правото да се произнася по определен вид престъпление. Изправен пред отвъдните си съдебни заседатели, покойният трябвало да отговори отрицателно на всеки от 42-та им въпроса съобразно делата си приживе. Не четиридесет и двамата обаче осъждали разпитвания, а той сам го правел, защото съдът всъщност се провеждал в сърцето му. А то после трябвало да бъде претеглено на везните срещу перото на Маат (истината, закона, справедливостта) и да не излезе нито по-леко, нито по-тежко. Неиздържалите изпитанието падали в устата на чудовището Аммит. Интересното в случая е, че дори Озирис не съдел, а участвал единствено като свидетел на равносметката.

Архангел Гавраил, вестителят, зове бившите мъртъвци с тръба, така както някога се е свиквал сбор или войските са били изпращани в атака. Тръбата е сигнал за действие, отправен от по-висшестоящия. Червените ръкави на вестителя също призовават към нова активност. Сините облаци скриват небесните пътища и подсказват, че ставащото горе е достъпно само за интуицията.

Страшният съд показва самия процес на посвещаването, когато човек е преминал през най-страшните за природните му инстинкти изпитания и вече навлиза в нова осъзнатост. Често пъти в живота това се ознаменува от някаква церемония, която има за цел да отклони психичната енергия от установените навици и да я вкара в непривична активност. Такива са не само мистичните ритуали, но и в по-обичаен план посрещанията на първокурсниците, войнишката клетва, женитбата. Важното е, че след това има ясна, видима промяна. Според Юнг, когато една психологическа нагласа изчерпи полезността си, тя започва да гние и да трови целия организъм. Тогава изцелението може да дойде единствено от инициация, която ще постави индивида пред качествено нови перспективи.

В житейски план Страшният съд може да се сравни само с пробуждане от предишния живот. Това, което ви е засягало, може изведнъж да се окаже, че не ви засяга. Това, което ви се е струвало особено важно, може внезапно да бъде издухано от вятъра като купчина ненужни парцали. Метаморфозата не означава, че не можете вече да се познаете, а че най-сетне ще разберете какъв сте наистина. Срещата с Бога е среща с истинската същност.

Картата вещае празненство на духа, завръщане към изначалните стойности, радост, непомрачена от егоистични съображения. Освобождаване от последните сковаващи предразсъдъци, които не принадлежат на духа ви. Разгръщане на спящите досега таланти. В това тържество при завръщането към оня, който ви е изпратил на път, няма да сте сами. Ще разпознавате стари приятели, с които житейските грижи са ви разделили, и ще се прегръщате в радост. В Страшния съд има оргиастичен екстаз, който трябва да се разбира не само в дионисиевия смисъл на думата, но и в психоаналитичен план, като щастие от сливане с единомишленици. Страшният съд дава перспектива на действието, защото вече знаете какво искате и виждате къде отивате.

Ще намерите отново себе си и този път ще се заобичате.

Страшният съд в литературата: „Властелинът на пръстените”, в който малките хобити стават големи герои; „Джейн Еър”, където житейското проглеждане на мистър Рочестър е свързано с физическото му ослепяване. „Метаморфозата” на Кафка е пример за въздействието на обърнатата карта.

Страшният съд в киното: „Боен клуб”, „Сбогом Ленин”, „Батман”, „Флашданс”, отново „Матрицата”. Тъй като Страшният съд е свързан с индивидуално прозрение, много често към тази категория спадат филми, озаглавени с името на главния герой. Те обикновено разказват за метаморфозата на характера му, за някакво събитие, след което той съзира истинската си същност: „Нострадамус”, „Роки”, „Ерин Брокович”, „Рейнман”, „Били Елиът”, „Халъм Фоу”.

Страшният съд в историята: Освобождението на България от османско владичество през 1878 г. Думата „събуждане” е постоянен епитет на събитието: от народните „будители” до „Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди”.

Ренесансът и Възраждането като край на средновековното пренебрежение към отделния човек. Просвещението като събуждане за фактите.

В по-новата история, падането на Берлинската стена. Тя просъществува от 1961 до 1989 г., но в мъртвата хватка на студената война изглежда вечна. Всъщност смъртта я съпътства не само метафорично. Приблизително 70 човека са убити около нея в опит да я прескочат. Срутването на стената става международен символ на обновяването на света. Разделени семейства се прегръщат над премахнатата граница.

Ключ към психологическото състояние на Пътуващия през картите: Пътуващият е преминал през живот и смърт, за да получи просветление пред извора на вечността.

Тълкуване при гадаене: Просветление. Възраждане. Равносметка и събуждане за нов живот. Посвещение. Дълъг път напред. Прилив на жизнени сили. Вдъхновение, откликване на Божия повик. Изясняване. Завръщане към корените. Среща със стари приятели. Сдобряване и ново щастие. Дионисиев възторг от единството. Митинг, справедлив бунт, революция. Излизане от анонимност; влизане във фокуса на общественото внимание; публичност. Успешно приключване на съдебно дело; на период от тежък труд. Излизане от затвора. Оздравяване. Нищо не може да ви попречи да следвате мисията на живота си.

Обърната: Погледът не вижда перспектива. Проспани възможности, липса на инициативност. Сляп сте за истината. Излишна шумотевица около безстойностни продукти. Предстоят още усилия до признанието.

Медитация (Не четете, ако имате намерение да медитирате, но още не сте го направили.)

Не влязох напълно в картата, а останах в рамката й, защото нямаше къде да стъпя. Цялата земя пред мен беше превърната в океан. Из него плуваха ковчези. Изведнъж небето порозовя. Слънцето изгря и от него излетяха бели птици. После настана затишие. След това от слънцето се появи голяма колкото точица човешка фигура на огромни криле. Приближаваше се със смайваща бързина и надуваше тръбата си.

Ковчезите започнаха да се разковават и от тях заизлизаха скелети като измътени от яйца. По скованите им тела започна да полепва плът и накрая те се превърнаха в живи хора. Близки и приятели започнаха да се разпознават, да гребат с ковчезите си един към друг и да се прегръщат. Постепенно водата започна да спада и дъските се удариха в земята. Високи червени и сини цветя израснаха с голяма бързина и покриха всяко кътче пред погледа.

Отвсякъде заприиждаха животни и започнаха да пасат. Бяха разнообразни, несвързани с който и да е конкретен географски пояс: жирафи, крави, слонове, зайци. По-скоро напомняха за пътниците в Ноевия ковчег. Постепенно се наредиха едно зад друго и тръгнаха на групи заедно е хората към хоризонта. Безкрайната им криволичеща върволица стигаше до слънцето и изчезваше в него като в светъл вход.

Скочих в картата и откъснах едно синьо цвете. От стеблото му потече някакво мляко и аз се наведох да го опитам.

- Не пий! - чух глас над себе си.

- Защо? Това не е ли мляко?

- Това е кръвта на цветето - отвърна ми архангелът. Много се смутих.

- Аз просто го откъснах, защото ми се стори, че е красиво.

- Нищо мъртво не е красиво. Красиви са само живите неща.

Взрях се в лицето му, но не можех да възприема конкретните му черти. Дори за момент ми се стори, че е череп.

- Ти да не си Смъртта?

- Не - засмя се той, - не съм.

И втренчи в мене ясните си сини очи. Първо ми се виждаха като звезди. Внезапно осъзнах, че в тях има и бели облаци. Очите му бяха дупки, през които се виждаше небето зад гърба му.

Той отлетя, а аз излязох.

Но първо трябва да разкъсаш хитона,

който си облякъл, тъканта на незнанието,

опората на злото, веригата на

унищожението, мрачното заграждане,

живата смърт, осезаемия труп, преносимия

гроб, крадеца, обитаващ дома,

който те мрази чрез нещата, които

обича, и ти завижда за нещата, които

мрази.

Такава е вражеската дреха, която си

облякъл, и тя те притиска надолу към

себе си, за да не погледнеш нагоре, та

като видиш красотата на истината и

обитаващото я добро, да намразиш

нейната лошота.

VII Затова, че най-голямото зло

МЕЖДУ ХОРАТА Е НЕЗНАНИЕТО ЗА БОГА

* * *

Като малък мислех, че планината е

планина, а реката е река. После

разбрах, че планината не е планина,

а реката не е река. Сега съм стар и

знам, че планината е планина,

а реката е река.

Дзен ПРИТЧА

С теб, здраво рамо в свят менлив,

намирам дирята си точна,

кръгът ми стана устойчив

и свършва там, където почна.

Джон Дън Пергелът

Той ме познава мен, Богът на световете,

който приема даровете на хората,

Богът, който е приятел на всички.

Той ме познава и постига мир.

Бхагавадгита

СВЕТЪТ

Ето че за трети и последен път се връщаме към тройката, синтез на противоположностите. Първата номерологична тройка, Императрицата, беше повелителка на природата и на нейното здраво, множащо се и възстановяващо се тяло. Втората „тройка”, Обесеният, жертваше тялото си, за да живее в духа. В Света, или третата номероло-гична тройка (2 + 1 = 3) от големия аркан, синтезът на опозицията не се разрешава нито в полза на тялото, нито в полза на духа. Светът е щастливото единение на божествения разум с природата. Духът, достигнал мистичния си извор, кара тялото да танцува; тялото вече не е затвор, а щит и убежище за духа. Жената, изобразена на картата, лежи в центъра на няколко групи от фигури. В четирите ъгъла се виждат бик (вол), лъв, орел и ангел - емблемите на четиримата евангелисти в християнската иконография.

Това са съответно Лука, който изтъква бремето на Христовата жертва, Марко, който набляга на царственото величие на Спасителя, Йоан, който говори за възнесението на духа, и Матей, пръв вестител на свещеното слово. Независимо че централната фигура не е християнска икона, присъствието на четиримата евангелисти говори за възкресение, след което идва вечен живот. Не е трудно да се забележи, че емблемите им съответстват и на четирите елемента - земя, огън, въздух и вода, - по равно участващи в направата на Света. Тук става ясно и защо по средата им стои жена. Тя е Атта Мшки или „душата на света” - живецът в материята; пресечната точка между времето и пространството.

Овалният венец около тържествуващата фигура е изплетен от лавър, чиито вечнозелени листа символизират безсмъртието. Тук обаче лавърът не е представен с обичайния си цвят, а е жълт на върха, червен по средата и син в долната си част, което балансира в хармонично съотношение разума, волята и интуицията. Поначало венецът притежава сложна символика. Когато се поднася на победител, той е знак за триумфа му; когато се полага върху покойник, той означава печал. Смята се, че булчинският венец (уви) заимства и от двете символики. Ако трябва да се обединят в едно изречение, то ще гласи, че венецът бележи края на един живот и началото на нов.

Възможно ли е в такъв случай картата на Света да означава края на пътя и смърт? Вземайки за пример планетите, които след огромни кръгове се връщат в изначалните си точки, Хермес заявява, че и останалите събития на земята се повтарят циклично. „По какъв начин душата е безсмъртна и какво е действието, което води до съставянето и разпадането на тялото? Смъртта не се отнася до никое от тях, а е понятие, появило се от думата за „безсмъртен”: но названието на смъртта е име, празно на дело, или думата за смърт се извлича от „безсмъртен” чрез лишеност от първата буква. Смъртта е някакъв вид гибел, а нищо от нещата в света не се губи. Защото ако светът е втори бог и безсмъртно същество, не е възможно някаква част от безсмъртното да умре”. Последните три аркана показват трите резултата от завършването на Великото дело на алхимика: Слънцето възвестяваше постигането на златото, Страшният съд - просветлението, а Вселената - вечния живот.

Танцуващата фигура на картата държи два жезъла в ръцете си, докато Фокусникът притежаваше само един. Другата му ръка държеше монета. Фокусникът играеше между вълшебството и материята, между личната воля и правилата на обществото. Двата жезъла на Света показват, че тук магическата мощ е реализирана до краен предел. „Играта” е между вълшебство и вълшебство, лична воля и лична воля. Светът е непрестанно превръщане от едно в друго, постоянно присъствие и загадка пред погледа - не просто фокус по празниците. Постигането на Света означава да се съединят двата образа - на създаденото от Бога и на възприетото от човека. Двата жезъла представляват положителният и отрицателният полюс във всичко. Те биха били противоположностите, които разпъват личността, ако сега личността не ги държеше.

Вече виждаме, че в 21-ва карта има поредица от числови групи, обединени от общ център: четирима евангелисти, трицветен венец, два жезъла и човешка фигура в пресечната им точка. Очертава се мандала - комбинация от вписани една в друга фигури, най-често кръг и квадрат, с емблема в центъра. Не само тибетските монаси и индианците рисуват мандали. Индуистките храмове се строят в такава форма и олицетворяват вселената с различните й нива и порти към четирите посоки на света. Мандалата символизира пресечната точка между микрокосмоса и макрокосмоса. Тя огражда като в магичен кръг (всъщност „мандала” на санскрит означава именно „магичен кръг”) пространството на Аз-а и едновременно с това показва каналите, по които до него прониква вселенският дух. Ако трябва да се направи портрет на човешката личност в цялата й красота и хармония, без да се рисуват очи, нос и уста, вероятно ще се получи мандала.

Светът е повод да се върнем към всичко научено и преживяно досега, за да го осмислим. Поехме по пътя на картите, за да открием Света, а в крайна сметка открихме себе си. Двадесет и първи аркан е тържеството на личността като цяла, неделима и отделена от другите хора същност. Това е процесът, който Карл Густав Юнг нарича „индивидуация”. Всъщност Юнг заема термина от немския философ Артур Шопенхауер (1788-1860), но в действителност той принадлежи на алхимика от XVI в. Герард Дорн. Индивидуацията е вътрешно вградената цел на всеки. Това е моментът, в който личното несъзнавано се обединява с колективното и мъчителните противоречия се стапят. Юнг стига до извода, че всички проблеми, усложнения и драматични перипетии в личния живот са само колебания по пътя на човека към собствения му център. Този център е тайна за самия него, но го притегля към себе си като дъното на водовъртеж. Това беше пътят, който символично изминахме с 22-те големи аркани и реално изминаваме в живота.

След Света вече нищо не може да бъде същото, защото никой не иска да бъде същият. Страхът от най-големия враг е изчезнал, суетното желание да се спечели одобрението на другите е изчезнало, останала е само любовта - към другия, към себе си, към вечния дух в нас и извън нас, към това, което умеете да правите. Събуденият, видял красивото си вътрешно лице, повече не желае да го крие. Светът не е триумф пред ръкопляскащите като Колесницата. Не е и победа над съпротивляващото се зло като Силата. Не е топлещото щастие на Слънцето, нито драматичното измъкване от старата кожа като Страшния съд. Светът е разчитането на писмото, с което човек се ражда, и сливането на личното съзнание с космическото. 21-ви аркан принадлежи колкото на индивида, толкова и на Вселената, защото сега те са едно.

Жената в центъра на венеца прилича на ембрион в утробата. Последната от разглежданите карти сочи към първата. Духът е отново на път да се прероди, независимо дали в мъдреца, видял всичко, или в детето с ненаситен поглед, а може би и в двете. Нулевият аркан предстои. Светът е уроборосът, или змията, захапала опашката си. Вечността, през разпад и съединяване, възход и падение, смърт и възраждане, продължава кръговрата си единна и без да познава граници.

Светът в литературата: „Одисеята”, „Една одисея в 2001”.

Светът в киното: Тъй като двадесет и първи аркан в живота е по-скоро квинтесенция, към която вървим, отколкото постоянно състояние на духа, по-лесно могат да се цитират фантазии приближения до него: „Всемогъщият Брус”, „Магистрала 60”, „Щрак”. „Петият елемент” развива темата за четирите елемента, които се активират благодарение на човешка фигура в центъра. При това, точно както и в картата, тази фигура принадлежи на жена.

Светът се вижда във финала на всеки филм, който показва с какво героите са се променили, като са останали същите.

Светът в историята: Историята на света.

Ключ към психологическото състояние на Пътуващия през картите: Пътуващият е пристигнал. Той вече знае кой е и никой не може да му отнеме това щастие по пътя по-нататък.

Тълкуване при гадаене: Успех. Окончателна промяна към по-добро. Постижение, признание, окончателно утвърждаване. Достигане до заветната цел. Бляскаво завършване на започнатото. Заслужена награда за усилията. Научен или творчески принос. Преминаване към „висшата лига”. Нова работа, професия или държава, където предстои по-добра реализация. Отваряне на третото око. Синтез. Освобождение. Постигане на вътрешния мистичен център. Духовна цялост, съвършенство, свобода. Царството Божие.

Високопоставена длъжност.

Обърната: Облаците се разсейват. Нещата се изясня­ват. Депресията е зад гърба

Обърната: Облаците се разсейват. Нещата се изясняват. Депресията е зад гърба