рабските събития имат нобратим характер и неминуемо ще поставят света пред сериозна дилема, свързана с нещо много важно – с петрола.

ъншните сили

От края на ХVІІІ век насам, арабският свят е зона, в която се сблъскват интересите и си съперничат великите държави, а през периода на студената война той се превърна в едно от основните „бойни полета” на конфронтацията между Съветския съюз и САЩ. И днес Близкият изток и Северна Африка си остават сред ключовите направления на американската външна политика, както и тази на ЕС.

Ролята на основен стратегически съюзник на САЩ в региона вече над половин век се изпълнява от Израел, чиито отношения с Вашингтон са регламентирани от редица договори между двете държави, включително основополагащият Меморандум за разбирателство от 1975, Меморандумът за сигурността на Израел от 1979, или Меморандумът за взаимно разбирателство в сферата на стратегическото сътрудничество от 1981. Стремежът да се гарантира сигурността на Израел беше сред мотивите за американската военна интервенция в Ирак, през 2003, но също и за подкрепата на САЩ за сключването, през 1979, на египетско-израелския мирен договор и опитите да се тласнат напред преговорите между израелци и палестинци. Израел е основен партньор на Съединените щати в сферата на военно-техническото сътрудничество, като американците градят отношенията си с другите държави от региона в тази област така, че Израел да може да запази „аванса” от 5-6 години по отношение на качественото си военно превъзходство над тях.

В близкоизточната си геополитика, САЩ отделят специално внимание на района на Персийския залив, където американците продължават да поддържат мащабно военно присъствие, включително армията си в Ирак, военните бази в Кувейт, Бахрейн, Катар (основния команден пункт на Централното командване на американските въоръжени сили CENTCOM) и Обединените арабски емирства. Характерно за политиката им в тази зона е, от една страна, доминацията на военно-политическия компонент над чисто политическия, а от друга – стремежът да останат единствения гарант за стабилността, което предопределя и негативното отношение към идеите за изграждането на регионална система за сигурност.

Що се отнася до европейските държави, „центърът на тежестта” на арабската им политика традиционно е изместен към Средиземно море, нещо повече, от средата на 90-те години на миналия век насам, това направление стана едно от приоритетните за ЕС. Значението на региона за Съюза се обяснява с географската близост, тесните политически, търговско-икономически, културни и научни връзки, влиянието на емиграцията от района на Магреб върху социалната стабилност на западноевропейските държави, необходимостта от взаимодействие в борбата с тероризма и пресичането на нелегалната имиграция, както и засилващото се съперничество между ЕС и САЩ в Северна Африка.

Сътрудничеството между ЕС и държавите от Магреб и Леванта се реализира в контекста на Евро-средиземноморското партньорство, чието начало беше поставено на провелата се през ноември 1995, в Барселона, конференция с участието на 15 западноевропейски и 11 средиземноморски страни (плюс Палестинската национална администрация). По-късно в рамките на това партньорство се появиха и други организации, включително Западно-средиземноморският диалог (във формат „5+5”) и Барселонският процес: Съюз за Средиземноморието. Изграждането на партньорството обаче се развива по-бавно, отколкото се смяташе в началото. Форсирането му се препятства от големия разрив в нивото на развитие между ЕС и арабските държави, както и различните визии за приоритетните направления на партньорството (така, ако на Север акцентират върху сигурността и борбата с нелегалната имиграция, на Юг поставят ударението върху укрепването на икономическото взаимодействие) и, разбира се, нерешеният израелско-арабски конфликт (което, според някои високопоставени европейски чиновници, е превърнало Евро-Средиземноморското партньорство в заложник на мирния процес в Близкия изток).

Ако по време на студената война, държавите от Близкия изток и Северна Африка, включително и прозападно настроените, се отнасяха крайно отрицателно към опитите да бъдат интегрирани в едни или други военни блокове, съзнавайки, че тови би означавало директното им въвличане в съветско-американската конфронтация, днес те поддържат доста активни контакти с НАТО, която постепенно започна да запълва вакуума в Южното Средиземноморие, появил се след разпадането на СССР.

Предпоставките за задълбочаването на сътрудничеството на арабските държави с НАТО се базират на общата им заинтересованост от борбата с екстремизма. Както е известно, пактът лансира т.нар. Средиземноморска инициатива, в чиито рамки, от 1994 насам, се води активен диалог с Йордания, Мароко, Тунис и Мавритания по въпросите на сигурността и сътрудничеството във военната сфера. През 2000, към тази програма се присъедини и Алжир. През 1995, САЩ, Франция, Германия и Италия разработиха план, предвиждащ (в случай, че ислямските интегристи овладеят властта в някоя от държавите от Магреб) стоварването на десанти и използване на военната инфраструктура на Мароко и Тунис за „бърза реакция на събитията в Северна Африка”. През 2004, НАТО одобри Истанбулската инициатива за сътрудничество, в чиито рамки алиансът установи тесни връзки с редица държави от Персийския залив. Държавите-членки на НАТО провеждат съвместни военни учения с въоръжените сили на някои арабски страни, включително и мащабни учения от типа на „Брайт стар”, в което участват САЩ, Франция, Великобритания, Египет и държави от Залива (ОАЕ).

Реализират се и съвместни антитерористични операции. Така, през 2004, американски специални части бяха изпратени в Сахара за да помогнат на алжирската армия в действията и срещу т.нар. „Салафитска група за проповеди и джихад”. През април 2007, в Алжир бяха прехвърлени части на морската пехота и група експерти на военното разузнаване на САЩ, които да обучат алжирските си колеги да проследяват и елиминират терористите. През следващите пет години, американците планират да изразходват 125 млн. долара за осъществяването на антитерористични операции по границата между Алжир и Мали. Но макар че са склонни да си сътрудничат с Вашингтон, алжирските власти засега отклоняват опитите на американците да си осигурят постоянно военно присъствие в страната под предлог за „борба с тероризма”. Така, те не приеха предложението за създаването на военни бази на алжирска територия, тъй като това „поставя под въпрос националния суверенитет и независимостта на страната”, а през юни 2007 се обявиха против разполагането, в една от държавите от Черния континент, на новото Африканско командване на САЩ (AFRICOM).

На свой ред, НАТО се опитва (при това невинаги безуспешно) да ангажира африканските държави в своите операции. Във всеки случай, Египет и Мароко (както и Йордания) взеха участие в многонационалните стабилизационни сили (ЕСФОР), действащи в Босна и Херцеговина под командването на Северноатлантическия алианс.

Позицията на Русия и Китай

Като цяло, така очерталата се геополитическа ситуация в Близкия изток и Северна Африка се формира под въздействието на три основни фактора – местните „играчи”, тези от Средния изток и външните „играчи”.

Що се отнася до последните, сред тях са и Русия и Китай. За разлика от Китай, чиято бързо развиваща се икономика е все повече зависима от сигурния и стабилен внос на петрол и природен газ, и поради това достъпът до арабските и африкански енергоносители е от жизнено значение за Пекин, Русия сама изнася петрол и природен газ и засега не се нуждае особено от подобен достъп. Освен това, заради географското положение на Русия, Близкият изток не представлява кой знае какъв интерес за Москва и като транспортен възел, свързващ Европа и Азия. Накрая, в ерата след студената война, регионът престана да играе ролята на една от основните зони на конфронтация със Запада. В същото време, за разлика от някогашния Съветски съюз, Русия едва ли е в състояние да претендира за ключова роля в развитието на събитията в арабския свят.

Но, макар че след разпадането на СССР руските граници се изместиха далеч на север, страната продължава да е част от зоната, която в геополитически план е тясно свързана с Близкия изток и Средиземноморието. Русия поддържа тесни политически, търговско-икономически, военно-технически, научни, културни и хуманитарни връзки с арабските държави, играе активна самостоятелна роля в опитите за разрешаване на близкоизточния въпрос и участва в усилията за нормализиране на ситуацията в Южен Судан, Дарфур и Западна Сахара.

И за Русия, и за Китай е от голямо значение стабилността и предсказуемостта в развитието на ситуацията в Близкия изток и Северна Африка. Не по-малко важно е този регион да не превърне в генератор на ислямистката заплаха за двете държави, в които живеят и значителни мюсюлмански малцинство (особено в Русия). Москва и, особено, Пекин са заинтересовани от гарантиране свободата и сигурността на корабоплаването в Средиземно, Червено и Арабско море, Суецкия канал, Гибралтарския и Баб-ел-Мандебския проливи. Голямо значение и за двете държави има запазването на достъпа на техни стоки (включително с военно предназначение) на пазарите на арабските държави и укрепването на икономическото сътрудничество с тях. Освен това, не бива да се забравя, че Арабският Изток е съставна (може би дори най-важната) част от един далеч по-обширен регион – Ислямския свят, връзките с който са оказвали и ще продължат да оказват сериозно влиание върху съдбата на Русия и (в по-малка степен) Китай, включително и в цивилизационен контекст.

3. “Арабска пролет” или края на петролната епоха

„Арабска пролет” е бунта на арабските народи – бунт, който става все по-ожесточен и борбата за сваляне на диктаторските режими все по-непримирима и често кървава.

Вече има и успехи – ликвидиран е либийският жесток диктатор Кадафи, свален e дългогодишният ръководител на военния режим и президент на Египет Мубарак, също и президента на Тунис Зин Ел Абидин Бен Али, а други диктаторски режими едва се крепят на власт.За значението на „Арабска пролет” можем да съдим по това, че районът е обект на особено внимание от страна на много разузнавателни служби.В потвърждение на това е и фактът, че сериозните арабски процеси са обект на внимателно изучаване от агенция „Стратфор”.Агенция „Стратфор” е една от най-влиятелните разузнавателни агенция за глобални анализи известна и с добрите си връзки в американската разузнавателна общност.

Кое налага този особен интерес?

Анализът на арабските събития позволява да се направи определен извод, че по-лесно е да се свали един диктаторски режим от власт, отколкото след това да се изгради нормално демократично управление.

Това се отнася най-вече за страни, в които диктаторските режими са били дълго време на власт – десетилетия или такива, в които има сложни национални или рилигиозни противоречия.

Еуфорията на народа след падането на диктаторите и желанието за бързо постигане на дълго чаканата свобода са прекомерно големи. След падането на режимите идва дълъг период на борба за власт, а след това и разочарованието от псевдо-демократичните управления и управници, които взели веднаж властта, бързо забравят какво са обещавали.

рабските събития имат нобратим характер и неминуемо ще поставят света пред сериозна дилема, свързана с нещо много важно – с петрола.

Природната суровина, на която се крепи не само цялата световна икономика, но и просперитета на човечеството.

Доскоро се твърдеше, че наближава края на петролната епоха поради изчерпване на петролните запаси.

По всичко изглежда обаче, че ако не краят на петролната епоха, то поне сериозни промени ще настъпят именно в резултат на политическите събития в арабските страни, богати на петрол.

Сериозни промени на световната икономика ще донесе „Арабската пролет”.

Диктатурските режими в страните от Близкия Изток в продължение на десетилетия осигуряваха сравнително евтин петрол, чийто цена се определяше от диктаторите.

Сега, когато тези режими започнаха един след друг да падат, арабските страни навлизат в продължителен период на неясни политически промени и нестабилни режими.

Не се знае от кого, кога и как ще се определят новите цени на петрола, но почти със сигурност може да се предполага, че ще са по-високи от сегашните.

„Арабска пролет” сигурно ще предизвика значително намаляване на производството и съответно доставките на петрол за световната икономика.

Този процес неминуемо ще се зедълбочава, а това означава, че е възможно да се стигне и до кирза в производството и търговията с петрол. А Близкият Изток е най-богатия регион на тази жизнена важна суровина.

От политическа гледна точка, последствията от събития в Близкия Изток сами по себе си са много значими и е крайно необходмо да се следят внимателно и анализират.

Ако „Арабска пролет” доведе до рязко намаляване на производството и търговията с петрол, най-вероятно в световен мащаб ще настъпят серозни геополитически промени. Това ще се наложи от принудителната производствена и търговска размяна на местата на петрола и природния газ.

Ще настъпи и сериозно разместване в местата, ролята и значението на отделните страни производителки и износителки на петрол и на природен газ.Ще настъпят и сериозни геостратегически промени.

Страните богати на природен газ, ще изместят по значимост досегашните облагодетелствани нации, богати на петролни находища и големи износители на петрол. А това са предимно страните от Близкия изток.

В зависимост от това доколко е глобален този процес, ще бъде и неговото отражение върху цялата световна икономика.

На първо място ще се засегне автомобилната индустрия. Ще започнат да се произвеждат серийно предимно газови двигатели за превозните средства, а петролът ще се използва за производство на потребителски стоки.

Изполването на газ като основен енергиен източник ще намери широка подкрепа от световната екологична общност.

По специална поръчка на американското правителство Масачузетския технологичен институт в САЩ – водещият американски университет, две години е разработвал специален доклад за определяне бъдещето на природния газ, от гледна точка на технологиите, икономиката, политиката, националната безопасност и околната среда. В доклада се подчертава необходимостта от преимуществено използване на природния газ, като се посочват и трите най-богати източници – Северна Америка, Русия и Близкия Изток. Американците отдават голямо значение и на големите находища на шистовия газ, с който разполагат.

Стратегическите насоки на доклада до голяма степен определят и големия интереса на САЩ за изучавне на политическите и най-вече енергийните промени, които ще наложи “Арабска пролет” както в страните от Близкия Изток, така и в световен план.

Това вероятно е една от основните задачи на разузнавателната агенция“Стратфор”.

Според налична информация, шистовият газ е в по-големи количества от петрола и най-вече по-равномерно разпределен по планетата, според геолозите. Това може да направи шистовия газ предпочитан енергиен източник за световната икономика.

Използването му ще се предпочита и поради факта, че е безвреден и не замърсява околната среда, което го прави силно конкурентен.

Възможно е някои нации, които имат големи въглищни запаси да предпочитат синтетичния бензин от въглища макар, че ще трябва да преодоляват серозни екологични изисквания и оскъпяването на такова производство.

САЩ и Канада са богати на битумни пясъци, а това е суровината, от която могат да се добиват петролни продукти, чрез които да покриват нуждите на тяхната икономика. Те могат да постигнат балансиране на собственото си петролно производство и консумация и така да поддържат лидерска позиция в икономиката.

По всичко личи, че производството на шистовия природен газ, вероятно ще се приеме като подходящата алтернатива за бъдещето на световната икономика.

Възможно е Русия да загуби някои от своите газови пазари, но пък може да компенсира газовото си влияние върху Европа и с петролно такова.

Европа от своя страна ще трябва да предприеме значителни енергийни реформи, тъй като в момента, голямата тяжест на социалните функции на европейските бюджети (във Франция са между 30 – 40%) и скъпо струващите програми на Брюксел – всичките те се финансират предимно от високите акцизи върху горивата. И всяко намаляване на акцизите води до свиване и съкращаване на европейските икономики.

Вероятно, Европа ще стане зависима не само от руския газ, но и от руския петрол, ако не успее да си осигури алтернативни доставчици.

България също трябва спешното да предприеме енергийни реформи, за да подобри енергийната си ефективност.

На първо място това означава да си осигури и други доставчици на газ и атомно гориво, освен руските. Може би е рано да се твърди, че започва краят на “петролната епоха”, но едно е сигурно, че арабските събития поставят нейното начало.

Икономическите предизвикателства пред арабския свят

 

Не е тайна, че събитията в арабските страни оказват сериозно отражение върху регионалната и световна икономика. Още през първите дни на протестите в Египет започна да се наблюдава ръст в цените на петрола. Положението ескалира до степен, че се наложи борсата в Кайро да затвори врати, след като търговията с ценни книжа регистрира

В началото на тази година в Бейрут се състоя Arab Net, където участниците бяха над 1000 представители на фирми като Yahoo!,Google и др. сериозен спад (16% само за първите два дни от протестите). Туристическата индустрия на Египет губеше ежедневно по 310 милиона долара. Даже след падането на Мубарак и Бен Али икономиките на Тунис и Египет продължават да срещат затруднения. Появи се нова вълна от локални синдикални протести. Междувременно туризмът, основно перо и за двете държави, дава минимални признаци на съживяване, след като бе колабирал по време на протестите. Говори се, че значителни капитали се изтеглят от региона. И двете страни са принудени да се справят с хуманитарната криза по либийските си граници, където са се формирали бежански лагери от бягащи от размириците чуждестранни работници. Десетки хиляди тунизийци и египтяни работеха в джамахирията и спомагаха за вливането на свежи пари в икономиките на своите страни. Гражданската война и унищожението на петролни съоръжения стимулира допълнително цените на черното злато до 126 щатски долара за барел брент, като общото повишение от началото на кризата надвишава 20%. Това вече е достатъчно сериозен сигнал за глобална тревога. Световната икономика едва възстановила се от финансовата криза е изправена пред нови предизвикателства. Арабската криза съчетана с последиците от аварията във Фокушима и високите лихви в глобален мащаб ще забавят растежа, твърдят анализатори. Засега намалените добиви от Либия се компенсират от други производители. Саудитска Арабия е страната с най-големи резервни мощности и би могла да покрие евентуален недостиг на пазара. Опасенията са, че растящите цени на петрола ще доведат до рязко повишение на цените на храните. В развиващите се страни и третия свят горивата и храните образуват над 60% от общото потребление и тяхното поскъпване може да доведе до ускоряване на инфлацията, която в комбинация със забавения растеж води до стагфлация. Стагфлацията от своя страна може да доведе до „нова глобална рецесия”, казва Нуриел Рубини, като отбелязва, че „Сериозните вълнения в Близкия изток исторически са ставали причина за пикове в цената на петрола, които са предизвикали три от последните пет глобални рецесии.” Затова се смята, че шиитско-сунитското противопоставяне е източник на дългосрочна икономическа дестабилизация.

Шиитските малцинства (мнозинства в Бахрейн и Ирак) в страните от залива и Ливан са тлеещи огнища готови да се възпламенят от най-слабия полъх на пустинния вятър. Тези малцинства освен геополитичски инструмент на ислямската република представляват и чувствителна емоционална струна за населението на Иран, което е съставено от над 90% шиити. Иран обтегна взаимоотношенията със съседите си, членки на Съвета за сътрудничество в Персийския залив покрай решението на Съвета да подкрепи с военна сила властите в Бахрейн за потушаване на шиитското въстание там. Иран и Бахрейн оттеглиха взаимно посланиците си. Шпионски скандал предизвика изгонването на ирански дипломат от Кувейт. Колкото и хипотетичен да изглежда днес един военен сблъсък на Иран с арабските съседи, рискът не бива да се подценява. Първо, защото това противопоставяне исторически погледнато е традиционно, и второ, заради своя потенциал да срине световната икономика – твърде голям залог за пренебрегване. За любителите на черни сценарии само ще споменем, че Иран освен, че добива 10% от световния петрол и притежава втория по обем запас от природен газ, но разполага и с ядрени мощности. Ядрената централа „Бушер” се намира на брега на Персийския залив, буквално под носа на своите западни съседи, и според доклад на фондация Heinrich Böll Stiftung (Iran-Report, 2011) е построена върху опасна земетръсна зона. Голяма е вероятността Иран вече да притежава и ядрено оръжие.

Преход от неопатриархализъм към неолиберализъм?!!

Нахед Тахер, изп. директор на Gulf One Investment Bank засегна важни теми за икономиката на икономическия форум в Джета през март т.г.

„Промяна искам да ям”* изпя една култова личност у нас в края на осемдесетте. Спокойно можем да употребим тази фраза, за да опишем метафорично въжделенията на протестиращите в Египет и Тунис. Въпреки чисто социалната първопричина за протестите, свързана с цените на храните и най-вече на хляба. Днес, образно казано първа, втора и трета точка от дневния ред са политическите промени. Въодушевени от успехите си, но и основателно притеснени за необратимостта на процеса, протестиращите наблягат на исканията си за: промяна на конституцията, съдебно преследване на досега управлявалите и организирането на избори. Икономическите искания се изчерпват с романтичното искане десетките милиарди от задграничните авоари на бившите диктатори да бъдат „върнати на народа”. Чуват се гласове за либерални реформи и свобода на пазара, но не толкова като лозунги на площада, колкото като мнения на експерти и изказвания на някои политици, присъединили се към протестите. И тук трябва да отбележим основния порок на тези въстания.

Както отбелязахме по-горе, генезисът на вълненията (особено в Тунис и Алжир) са социалните искания за контрол над цените и намаляване на безработицата. От друга страна, исканията за демокрация, свобода и сваляне на режимите надделяха. Освен това като говорители и организатори на протеста изпъкнаха младежи, свързани със западните филантропски фондации, голяма част от които лобират за утвърждаването на неолиберални възгледи. Като прибавим и очертаващото се обвързване с МВФ и Световната банка, можем да предвидим една не до там социална перспектива, която „може да доведе до силно разочарование от промените сред голяма част от населението.” Такова разочарование ще е неминуемо ако не се намали безработицата и не се подсигури устойчивост на продоволствието.

Въпреки сравнително добре развитото аграрно стопанство, Тунис и Египет внасят не малка част от нужните им хранителните стоки. Миналогодишните пожари в Русия предизвикаха по-малки добиви на зърнените култури и повишение в цените на международните пазари. Над 50% от разходите на едно домакинство в Египет отиват за прехрана, докато за сравнение в България този процент е около 30, а в западна Европа около 10-15. Безработицата сред младите е голяма, като 60% от населението е под 30 годишна възраст.

Обществени нагласи

В един кратък но много красноречив анализ публикуван във в-к „Die Zeit” Надине Крайтмаиер и Оливър Шлумбергер описват структурата на авторитарните ражими в арабския свят. Авторите смятат, че дългогодишната устойчивост на режимите се дължи на четири специфични за тези страни фактора:

(1) Особености на икономическата система, които ще разгледаме по-долу; (2) Патримониална политическа система в смисъла на описаните от Макс Вебер вертикални властови структури, отделящи масата от елита чрез бюрокрация;

(3) Обществени фактори, свързани с патриархалните форми и ролята на авторитета и;

(4) Международните фактори подкрепящи статуквото.(Kreitmayer, Schumberger 2011)

Под особености на икономическите системи, авторите имат предвид симптомите на икономическо рентиерство, характерно за арабския свят. Богатите на природни ресурси държави разчитат на доходите си от продажба на петрол и газ – вид икономическа рента, която директно се прехвърля в държавния бюджет. Обикновено излишъкът се инвестира в дялови участия в глобалната икономика и рядко се инвестира в производствен процес. Даже държави, които разполагат с малко или въобще не разполагат с природни богатства, също успяват да привличат външни приходи (рентиери втора класа). Това става под формата на финансова и военна помощ от Запада (преди години и от Съветския съюз), транзитни такси от петролопроводите (в Египет от такси за преминаването на Суецкия канал) и регионално сътрудничество с богатите на петрол страни. Така богати и „бедни” съумяват да „издържат” къде частично, къде почти изцяло населението си. Подсигуряват се безплатни държавни услуги като образование и здравеопазване, субсидират се горива и дори храни. На определени групи от населението (военни, полиция, държавна администрация, близки до властта бизнеси) са предоставени привилегии за да се гарантира тяхната лоялност. С тези способи държавата „откупува” своята легитимност.

Спряхме се малко по-обстойно на този анализ, за да подчертаем стереотипа на отношенията държава-гражданин и какви очаквания би могъл да има последният. В условията на икономическа, социална и културна глобализация може да се очаква, че този архаичен модел ще бъде рано или късно изоставен. Въпросът е как да стане това с минимална социална цена, особено при по-бедните и необразовани слоеве, където патриархалните нагласи са силно изразени.

За разлика от източна Европа, където моделът на шоковата терапия обуславяше успехът на реформите, в арабските страни би било по-подходящо да се приложи опитът на Бразилия от последното десетилетие, където мащабни държавни и държавно-частни програми гарантираха развитието на икономиката и социалната стабилност в очертанията на една либерална рамка.

Близостта до европейските пазари, наличието на евтина работна рака и достъпът до енергийни ресурси са предпоставки за икономически растеж и развитие. Съществуват неизчерпани възможности за развитието на леката промишленост, селското стопанство и възобновяемите енергийни източници. Евентуални програми за микро кредитиране биха насърчили развитието на малкия и среден бизнес. Привличането на западни и арабски инвестиции също би допринесло за развитието на региона. Нужна е само още една предпоставка за просперитет – стабилност, условие, което за съжаление засега не се подава на хоризонта.

 

 

Източници:

 

1. Ambrust, W. (2011) A revolution against neoliberalism? Aljazeera.net публикувано на 24.2.2011http://english.aljazeera.net/indepth/opinion/2011/02/201122414315249621.html

2. Iran-Report. (2011) nr. 4 Iran-Report. Heinrich Böll Stiftunghttp://www.boell.de/weltweit/nahost/naher-mittlerer-osten-iran-report-4-2011-11697.html

3. Kretmayer, N. Schlumberger, O.(2011) Autoritäre Herrschaft in der arabischen Welt. Die Zeithttp://blog.zeit.de/schueler/2011/03/22/arabische-revolutionen/

4. Рубини, Н. (2011) Икономическото домино от арабската революция. в-к Дневни. Публикуванo на 17.3.2011http://www.dnevnik.bg/analizi/2011/03/17/1061183_ikonomicheskoto_domino_ot_arabskata_revoljuciia/