Среднощен разговор с един мистик 6 страница

Садгуру

 

Точно излизахме от колата, когато фаровете на минивана „Тойота" на Лийла осветиха пътеката. Кой казва, че йогите нямат усет за времето?

Въпреки че Лийла няма тридесет години, у нея има нещо мъдро и неподвластно на времето. Тя е красива жена, с дълга смолисто черна коса, блестящи черни очи и великолепна кожа. Изглежда, не се интересуваше от нещата, които обичайно вълнуват младите жени. Забелязах, че често носи изключително свободни дрехи; когато я попитах, тя ми отговори по присъщия си непретенциозен начин, че предпочита удобството пред модата. Когато веднъж коментирах пред Садгуру, че Лийла изглежда абсолютно безразлична към красотата, която притежава, той се засмя и каза:

- Хората не осъзнават колко са красиви, така че имат непрекъсната нужда да получават потвърждение отвън. За нея е добре, че не изпитва такава потребност.

Много пъти вродената логика на Лийла ме е карала да подлагам на съмнение собственото си мислене. Тя има доста сух, остър и често забавен начин да казва точно това, което има предвид. Определено не се страхува да изрича на глас мислите си.

Когато отначало започнах да работя по малко като доброволка в Иша, открих, че там има някои хора, които определено не харесвам. Мислех ги за ексцентрици и скучни хора, които правят нещата по-трудни и объркани. Откакто започнах собствен бизнес, се бях разглезила, като работех само с хора, които харесвам, уважавам и считам за приятни. Когато споделих с Лийла, че не съм свикнала да работя и дори да съм заобиколена от хора като тези, тя просто попита:

- Стар човек или нов човек?

- Какво означава това? - зададох въпрос на свой ред.

Тя спокойно обясни:

- Те нови ли са за Иша, или са били известно време със Садгуру? Реших, че това е интересно разграничение. За краткото време, в което бях ученичка на Садгуру, вече можех да забележа истински промени в себе си. Като имах това предвид, започнах да схващам, че много от хората, които не харесвах, бяха съвсем нови за Иша; и обратно, тези, които ме впечатляваха най-много, бяха прекарали доста време със Садгуру.

Когато се замислих за това, осъзнах, че дори за краткото време, в което ги познавах, самата аз можех да видя настъпилите промени у хората от Иша. Бях чувала да казват, че не бива да се съди за Буда по будистите, но когато видях какви бяха някои хора и какви станаха след известно време, реших, че това е благодарение на Садгуру и йога техниките, които той преподава. Веднъж чух Садгуру да казва, че не го интересува какъв е бил някой, преди да дойде при него, защото, както той се изрази: „след като са били тук, те определено се променят. Без значение какви идват, ако имат желание, тук те ще станат красиви същества". В този контекст Садгуру беше казал също, че добрият градинар няма да се оплаква от почвата или от лошите семена, а ще направи най-доброто, за да отгледа цвете. На преден план идва умението на градинаря.

Лийла ми каза, че когато за първи път е започнала доброволната си работа в Иша фондацията, намирала хората, които най-малко харесвала, и работела с тях.

- Защо? - попитах аз.

Тя отговори:

- Исках да се освободя от ограниченията си и те ми показаха докъде се простират те.

Това беше съвсем различен подход от начина, по който бях живяла през последните тридесет години. Странно, въпреки че се учех как да развивам човешкия си потенциал, никога не ми беше хрумвало, че тези граници ни правят по-незначителни човешки същества. Бях свикнала да браня толкова упорито своята зона на комфорт. На няколко пъти по различни поводи Лийла ми каза, че малко дискомфорт е за добро.

Лийла има прекрасно чувство за хумор и ние непрекъснато се смеем, когато сме заедно. Все още не зная как следва темпото на Садгуру. Ритъмът му е абсолютно свръхчовешки. Не мога да си представя как друго човешко същество може да спазва неговата програма. Ако има човек, който няма предел на възможностите си, то това е Садгуру. Той прескача по земното кълбо с по-голяма лекота, отколкото хората се придвижват из града.

Веднъж пътувах с тях с кола из Индия, Садгуру шофираше, разбира се. Педалът на газта беше залепнал за пода, а километражът остана над 120 км в час. Когато попитах Садгуру не се ли приближаваме твърде много до камиона пред нас, той ми каза, че имаме още „десет сантиметра“.

О, помислих си, какво облекчение!

По време на това пътуване той спираше два пъти за сатсанги (духовни срещи) в два града, където повече от няколко хиляди души дойдоха да го посрещнат. Той седеше абсолютно неподвижно и говореше в продължение на два часа. След това сядахме обратно в колата и политахме отново по пътя. Целият ден протичаше така - лудо шофиране, белязано от абсолютно спокойствие по време на сатсангите. Най-накрая пристигнахме - в два сутринта. Четири часа по-късно той беше станал и играеше футбол.

Садгуру поддържаше този ритъм ден след ден, година след година. Колкото и много да се беше повишило нивото на енергията ми след практикуването на Иша йога, не можех да си представя ритъма на Садгуру. Само след няколко дни с него (да не говорим за цяла седмица) и следване на неговото разписание, с най-много три или четири часа спане през нощта, аз съм напълно лишена от сън и имам проблеми да свържа думите в смислено изречение. А Лийла е непрекъснато с него в продължение на седмици, без някакъв видим проблем и с много малко сън.

След като пристигнахме в къщата, Лийла и аз разтоварихме колата. Садгуру изчезна в стаята, където щеше да се настани. Неговата стая, както и цялата къща, беше обзаведена с прости дървени мебели, с дървена ламперия и окачени по стените индиански одеяла. Камината в дневната допринасяше за чувството на топлота, уют и удобство. Запалих огън, докато Лийла приготвяше кухнята, за да се настани в нея през тази седмица. След няколко часа, точно преди полунощ, тя сервира първото от седмичната поредица невероятни индийски ястия - без да разчита на рецепти и без да повтори дори и едно блюдо.

Садгуру се присъедини към нас за вечеря и ние се настанихме в очакване на една дълга, опияняваща и тайнствена нощ.

Сложих чайник с вода за чай. Точно когато чайникът засвири, Садгуру попита:

- Кажи ми, Шерил, все още ли имаш онази лодка?

По начина, по който блестяха очите му, усещах, че е готов на мига да излезе и да седне в нея. Усмихнах се. Нямаше значение, че беше пътувал повече от ден, една среднощна разходка с лодка, изглежда, беше точно това, което желаеше. Въпреки че имах лодката от години, никога не ми беше хрумвало да я извадя в тъмното, а да не говорим за среднощна разходка. Нетърпението му отново да излезе ме накара да се удивя на количеството физическа енергия, което притежаваше.

Полунощ е обичайното ми време за лягане, но тази вечер необикновената молба на Садгуру повиши моята собствена енергия. Скочих и поведох него и Лийла през плъзгащата се стъклена врата надолу по пътеката към кея.

- Готова е и ни очаква - похвалих се аз, благодарна, че лодката беше заредена с гориво и готова за плаване.

Тогава се сетих, че бях забравила няколко важни неща - като ключовете за лодката! Изтичах обратно към къщата и заедно с ключовете награбих и няколко одеяла, голям фенер, кибрит и чифт очила за нощно виждане.

Нощта беше прекрасна, съвършена лятна вечер в Северна Каролина: приятна температура поради височината - беше топло, но по-прохладно от летните дни. Когато се появих навън с пълни ръце, за миг се поспрях, за да забележа и оценя колко свеж беше въздухът и с колко много звезди беше обсипано ясното небе. Щурците и жътварките изпълняваха монотонна симфония, а въздухът благоухаеше от ароматите, довявани от езерото, земята и планинската гора.

Докато се върна на кея, Садгуру вече се беше настанил на щурвала. Лийла и аз седнахме отпред, той обърна лодката и потеглихме през дълбоката индигова тъмнина по езерото Гленвю. Също както управляваше колата ми, Садгуру насочваше лодката, все едно я познава. Водата нежно заливаше гладките сребристи понтони, които ни държаха стабилно над повърхността, докато усмивката на Садгуру като че ли в действителност правеше по-светла дълбоката тъмнина, която ни заобикаляше. С тръпки на удоволствие забелязах, че сме единствените хора на езерото. Беше невероятно.

Не след дълго стигнахме до малък необитаем остров. Садгуру умело насочи лодката към една песъчлива зона с паднало дърво, което използвахме като импровизиран док до гористия бряг. Докато Лийла и аз завързвахме лодката, той тръгна напред към едно открито място и набързо запали буен огън. Присъединихме се към него и седнахме около пламтящия кръг, наслаждавайки се на топлината и светлината му, която блестеше като самотен лъч сред огромен свят от тъмнина. Минаха няколко минути в мълчание и тогава Садгуру започна да напява една трептяща от живот, дълбоко проникваща мантра. Има нещо толкова вълнуващо в неговото пеене, което действа почти като хипноза.

Надха Брсшха Вишвасвароопа

Иадха Хи Сакат Жийвароопа

Надха Хи Карма Надха Хи Дхарма

 

Надха Хи Бандхана Надха Хи Муктхи

Надха Хи Шанкара Надха Хи Щакти

Надхам Надхам Сарвам Надхам

Надхам Надхам Надхам Надхам

Гласът му затихна във величествената тишина, която като че ли обгръщаше всички ни. За известно време тримата седяхме в безмълвно, блажено спокойствие, преди да попитам Садгуру за значението на тази красива мантра.

- В свободен превод - каза той - ето какво означава: „Звукът е Брахман, проявлението на вселената. Звукът се проявява във формата на целия живот, звукът е робство, звукът е свобода, звукът е това, което свързва, звукът е това, което освобождава, звукът дарява всичко, звукът е силата, отвъд всичко, звукът е всичко".

Замислих се какво би могло да означава това и се сетих, че и в Библията има места, където също се говори за „словото" и за неговото всеобхватно значение: „В началото беше Словото и Словото беше у Бога и Бог беше Словото“[2]. Реших, че има един огромен кръг, свързващ всички отделни духовни традиции.

С напредването на времето Лийла започна да обяснява на Садгуру за млада двойка, която е помолила той да ги венчае. Когато разговорът им поспря, попитах Садгуру дали съществува такова нещо като сродна душа. Не смятах, че е възможно, но въпросът беше в главата ми, защото по-рано същата седмица обсъждахме със сина ми дали съществува съвършеният партньор за всеки. Когато се омъжих на деветнадесет, наистина вярвах, че за всеки има сродна душа, и по това време бях убедена, че съм намерила моята, но след развода много бързо се отказах от тази идея. Въпреки че някои от приятелите ми, дори и на моята възраст, все още търсеха съвършените си половинки. Чудех се дали изобщо такава идеална ситуация може да съществува. Вероятно, като се има предвид провалът ми в брака, просто бях станала скептик спрямо тази възможност, въпреки че по-късно, след развода, попаднах на наистина щастлива връзка, втората в живота ми. Колкото и да ценях мъжа до мен и да му бях благодарна, никога не натоварвах връзката ни с очакването да бъдем сродни души един за друг.

Садгуру попита:

- Питаш ме дали има сродна душа за всеки от нас?

- Да - отговорих, - това е въпросът ми.

- Сега, трябва да разбереш това. - Садгуру започна да обяснява, очите му играеха живо и блестяха от танцуващото по лицето му отражение на огъня. - Партнирането се отнася винаги до тялото. Това е нужда на тялото. Може би също на ума и на емоциите. Така че процесът на партньорството принадлежи до известна степен на тялото и до известна степен на ума. Душата не може да си партнира с нищо, нито пък има някаква нужда от партньор, защото е абсолютна и безкрайна. Само ограничените неща имат нужда от партньор, за да се чувстват малко по-добре.

Тази линия на разсъждения, въпреки логиката си, звучеше твърде сухо и още по-малко романтично или забавно.

- Защо си избирате другар? - запита той.

- Предполагам, за да намерим удовлетворение - отговорих аз.

- Искате вашето тяло да се чувства малко по-добре - усмихна се той. - Ние го наричаме сексуалност и това може да бъде много красиво. Искаме умът ни да се чувства малко по-добре. Наричаме го приятелство. Искаме да усещаме емоциите си по-добре, като наричаме това любов. Емоционалната съвместимост е много мило и прекрасно нещо, но само дотук. Добрата физическа съвместимост, приятелството и силната любов могат по много начини да направят живота ни чудесен, но ако имате желание да погледнете на всичко това много внимателно и искрено, не може да отречете ограниченията, в които то съществува, и напрежението, което естествено следва такава една подредба. Въпреки че е голям късмет дадено човешко същество да намери някого, с когото е физически, умствено и емоционално съвместимо, това ограничение неизменно се превръща в задушаващо, ако не може да се примирите с него. Да ви се подредят така приятно нещата е като да живеете в красива градина. Всяко човешко същество има такова желание, но това няма нищо общо с душата.

Всички връзки, които създавате по този начин, се отнасят до тялото, ума или емоциите. Нищо друго не може да свържете така. Може би ако разширите съзнанието си и придобиете известен контрол над енергиите си, ще може да вържете своите енергии. Много е важно да разберем ограниченията, с които живеем, да се опитаме да се възползваме от тях по най-добрия начин днес и да видим как можем да ги преодолеем утре. Ако не виждате ограниченията на вашата връзка, тя изглежда много красива, но когато се провали, става толкова неприятна, че дори не може да излезете от нея с достойнство. Тя става грозна, защото вие изричате много лъжи пред себе си и пред другия човек. По-добре е да бъдете искрени, поне пред себе си - дори ако партньорът ви не е достатъчно зрял, за да бъдете 100 процента искрени и с него. Поне към себе си трябва да сте честни. Това е много важно. Ако искате да живеете разумно и щастливо, изключително важно е да не се залъгвате. Няма нищо лошо, ако лъжете другия човек. Вие вече знаете, че той е глупав, защото е представил достатъчно доказателства за това, след като е дошъл при вас - каза Садгуру и избухна в смях.

- Много благодаря - отговорих аз също през смях, въпреки че харесвах повече хумора му, когато беше насочен предимно към други, а не към мен.

- Само ако сте искрени към себе си, ще знаете цената на това, което предлагате на друго човешко същество. Така че това няма значение. С него правете каквото намерите за добре. Не е моя работа какво вие правите с някой друг. Постъпките ви с другите са само социални. Моята работа е с вас, основно с вас. Със себе си вие трябва да сте искрени. Много, много важно е човек да е искрен със себе си; иначе животът ви няма да върви в правилната посока. Ако сте искрени със себе си, много лесно ще прозирате отвъд привидностите. Има редица неща, които хората считат за важни, а за вас нямат значение или дори достатъчно смисъл. Колкото по-искрени сте със себе си, толкова по-ясно ще виждате нещата и толкова по-малко мелодрама ще добавяте към всичко, за да стане животът ви по-наситен и по-интересен. Без цялата мелодрама ще ставате все по-свободни и по-свободни и скоро ще бъдете по-малко обвързани. Едно по едно ще режете теглещите ви надолу въжета. След това ще се издигате все по-високо и по-високо към висши реалности. Ако не станете абсолютно искрени със себе си, може да ви е необходим един цял живот, за да се занимавате с всяко дребно нещо, което ви притеснява, преди да разберете, че вашите притеснения не са ви до вели доникъде. Имате нужда от пълноценен живот. Всичко останало е загуба на време - и на живота ви. Ако сте много искрени със себе си, ще видите, че повечето от нещата в света, на които е придаден твърде романтичен характер, в действителност не означават нищо. Съвсем нищо. Всички те са лишени от смисъл. Животът е пълен такъв, какъвто е. Няма нужда от декорация. Само тези, на които им липсва пълнотата на житейския процес - тези, които не усещат величието на вътрешния живот, - само те имат инфантилната идея, че трябва да повишават качеството и стойността на живота. Процесът на живота няма нужда от вашата помощ, за да стане красив - трябва само да имате желание да се слеете с него и да опознаете красотата му - каза Садгуру и вдигна един клон, за да намести няколко дънера в огъня. Прибави и още един пън и скоро пламъците се разраснаха и отново се превърнаха в пращяща танцуваща клада. Той продължи: - Това означава ли, че не трябва да се радвате на обикновените неща в живота? Не. Нека приложим това към този момент. Ако изядеш вечерята си, ще постигнеш ли просветление? Не, но това не означава, че не трябва да вечеряме: ние се храним. Защо да не можем да се радваме на обикновения живот? Ядем, защото сме гладни. Въпреки че вечерята не ни води до крайната цел, ние й се наслаждаваме. Нашите тела са гладни. По същия начин, ако сте гладни за емоции, ако вашето тяло и ум са гладни за някои неща, вие се жените.

Но много добре знаете, че това не е крайната цел. Това е добър и разумен начин да се справяте с женитбата. Ако вярвате в твърде много измислени неща за нея, разочарованието няма да ви подмине. Определено един ден то ще се стовари върху вас. Дори и да сте се оженили за най-прекрасния човек на света, това ще се случи, защото не може вечно да се самозаблуждавате. Това подреждане на нещата се прави, за да стане житейският ни път приятен за самите нас и за хората около нас. Това, което вие наричате спокойствие, радост и любов, са различни нива на удоволствие.

- Садгуру, мислите ли, че някои хора трябва напълно да отхвърлят брака, ако мислят, че той не е подходящ за тях? - попитах аз.

- Защо не? Ако нямате такава нужда, защо трябва да го правите. Ако не сте гладни, не вечеряте само защото всички други вечерят. Същото се отнася и за всяко друго нещо в живота ви. Ако имате нужда, правите определени неща. Ако не изпитвате нужда, защо трябва да правите нещо само защото и другите го правят.

Докато той говореше, аз се чудех колко много все още позволявах на хората да ми влияят. В този момент бях абсолютно убедена, че съм напълно наясно със себе си, но човек никога не може да знае по какъв скрит начин би му въздействало мнението на другите. Имам ярък спомен за времето, когато станах наясно със себе си. Една студена, дъждовна нощ, малко след развода ми, колата ми закъса на едно натоварено шосе. Беше три часът сутринта и отивах да взема Крис от дома на детегледачката. Докато вървях под поройния дъжд, за да търся телефонна кабина и да се обадя, си мислех, че в действителност няма на кого да се обадя. Наистина осъзнах суровата реалност, че съм абсолютно сама. По онова време се бях изолирала и от семейството, и от приятелите си. Както бях започнала да потъвам в дълбоко самосъжаление, нещо в мен заговори: „Ти си дошла в този живот сама и ще си отидеш сама; какво правиш по средата - зависи само от теб".

Когато се оказах обгърната от самотата, осъзнах, че съм на ръба на живота. Вече не чувствах, че съм изолирана от семейството си и дори от близките си приятели. Осъзнах, че изолацията, която изпитвах преди, е само някакво фалшиво чувство за сигурност. В действителност на всеки можеше да се случи всичко, със или без семейство, със или без приятели.

По някакъв начин това ме накара да се сприятеля със себе си. Преди това много повече се поддавах на въздействието на другите хора. Сприятеляването беше акт на внезапна и изключителна честност към самата мен. Беше решаващ момент и оттук нататък се опитвах да казвам пред себе си само неподправената истина. Това, което открих, откакто практикувах Иша йога на Садгуру, беше, че човек започва да възприема себе си по-ясно. Повечето от онова, което правите, стават осъзнати действия. Много от нещата, като его-центризма например, е неприятно да се видят. Колкото по-ясно се виждате, толкова по-малко драматизъм влагате в живота си и толкова повече личните ви нужди започват да се изпаряват. Притеснително или не, да се променяте съзнателно наистина има смисъл и значение.

Докато тези мисли танцуваха из главата ми, хвърлих един поглед към часовника. Изненадах се, като видях, че е почти 2 часът и 20 минути сутринта. Изглежда, времето летеше, докато седяхме заедно на усамотения остров около топлия, горящ огън.

Докато Садгуру говореше, всеки от нас помагаше в поддържането на огъня. Съвсем съзнателно попивах всичко наоколо: лекия бриз, който танцуваше по лицата ни, миризмите от езерото и огъня, толкова земни и упойващи. Огънят беше така топъл и успокояващ, както си седяхме на острова. Погледнах Садгуру и той, изглежда, знаеше, че все още не сме готови да тръгнем. Осмелих се да му задам още един въпрос:

- Садгуру - обърнах се към него, - винаги съм мислила, че любовта е крайната цел, но вие казвате, че има нещо повече. - Имах предвид загадката, която ми беше отправил по-рано същата вечер. - Какво е това повече? Има ли такова нещо като божествена любов? След няколко мига той каза:

- Любовта е човешка емоция. Тя е едно от най-красивите неща, на които човек е способен. Много култури или така наречени цивилизации са потискали любовта. Много хора са направили огромното усилие да издигнат любовта до небесата. Любовта е на земята, на сърцето, което сте вие. Твърде много се говори, че любовта е Бог. Вие не знаете дали Бог е любов или не, но ако имате желание, вие може да сте любовта. Любовта е човешка емоция. Човешките същества са способни на невероятна любов. Няма нужда да стигате до рая, за да го научите. Това е нежността на сърцето, която вие наричате любов. Знаете ли, дори кучето ви е любов. Като учим хората, че любовта идва отгоре, ние ги правим все по-неспособни да изпитват това чувство. Любовта идва отвътре, не отгоре. Ако освободите съзнанието си от сложните предразсъдъци, които сте развили, като се отъждествявате с едно или друго нещо, ще видите колко е естествено и спонтанно човек да обича. В мига, в който разделите света на правилно и грешно, на ваше и чуждо, на Бог и дявол, любовта ви става условна. Тя става роб на външните ситуации и вече не е ваше качество, а нещо, което ще се случи само защото някой друг или нещо друго е прекрасно. Казано просто, като човешко същество ти си само тези четири неща: тяло, ум, емоции и енергия. Точно сега комбинацията от тези четири е това, което наричаш „аз самата". Най доброто, което тялото ти може да постигне, е здраве и удоволствие. Най-доброто постижение на ума ти е радост и спокойствие. Върхът на емоциите ти е любовта. Енергиите ти могат да вибрират или с ежедневна посредственост, или с огромната сила на възторга. Това са единствените сфери на преживяване, достъпни за теб в момента. Като цяло хората не познават голямата сила на тялото, ума и енергията, но са способни на силни емоции, каквито и да са те – яд, омраза, ревност, любов или състрадание. За повечето хора емоцията е най-силната част от тях, тя доминира и определя общото качество на живота им. А любовта е най-сладката от тези емоции. Ако попитате някого дали би желал да бъде здрав или болен в тялото си, щастлив или нещастен в съзнанието си, знаете какъв ще бъде очевидният избор. Също така в сферата на емоциите бихте желали да обичате или да сте изпълнени с омраза или гняв? Ако използвате разума си, естествено е, че ще изберете любовта. Когато казвам думата „любов", вероятно си мислите, че това значи да обичаш някого, но любовта не е насочена към някой друг; тя е ваше качество. Точно както е здравето за тялото и щастието за ума, любовта е ваша емоция. Ако хората, които много обичате, не присъстват физически до вас, вие продължавате да ги обичате, нали? Ако хората, които обичате, престанат да съществуват, докато си седим тук, на този остров, вие може да си седите и да продължавате да ги обичате. Много хора изразяват любовта си само когато някой е мъртъв или умира. Ние винаги обичаме мъртвите, нали? - Той се засмя, преди да продължи: - Всяко човешко същество е способно на абсолютна любов, но всеки има разногласия с почти всичко или всички около себе си. Човек е приел в мисленето си, че никой в света, освен него, не е идеален. Селективното измерение на съзнанието му е станало неуправляемо. Погледнете искрено към себе си и ще разберете. Обърнете се към най-скъпия човек в живота ви и осъзнайте колко много съпротивителни пластове сте натрупали към него. В мига, в който умът ви каже, че някой или нещо не е наред, вие не можете да го обичате. Не може да обичате това. което не е добро. Тъй като хората стават все по-неспособни да обичат поради своите оценки и мнения, нуждата от принадлежност им налага непреодолимото и разрушително чувство на привързаност. Любовта е ваше качество. Вие само използвате нещата и хората около вас като стимули, чрез които да намери израз тази ви способност. Ако достатъчно добре осъзнаете и разберете селективния интелект, любовта се оказва единственият начин, по който може да съществувате. Любовта не е това, което правите. Любовта е това, което сте. Ако погледнете на любовта като на емоция, вгледайте се внимателно каква е нейната цел. Когато кажете.Обичам някого на емоционална основа, вие копнеете да станете едно с този човек, така че наистина търсите единството. Има нещо у вас, което се чувства непълно в състоянието, в което сте сега, и затова искате да включите и друг като част от себе си. Ако този копнеж намери физически израз, наричаме това секс. Ако намери мисловен израз, това се окачествява като амбиция или алчност. Когато намери емоционален израз, ние го наричаме любов или състрадание. Любовта е просто един копнеж на живота по самия себе си. Това е копнежът да станеш всеобхватен. А да станеш всеобхватен, означава да станеш безграничен. Но тези опити за безграничност или всеобхватност чрез физически, умствени и емоционални средства ще останат винаги само в сферата на копнежите. Много пъти любовта ви кара да си мислите, че сте достигнали безкрайното, но винаги падате обратно, за да осъзнаете, че не е така. Ако човек превъзмогне селективния интелект - продължи Садгуру, - тогава достига до състояние на самадхи. Сама означава „самообладание", а дхи - „интелект". Това е състояние на безграничност и екстаз, което е отвъд ограниченията на тялото, ума и емоциите. Без значение дали се стремите към секс, пари или любов, вашият стремеж е стремеж към безграничното. Когато голяма част от вас е все още неосъзната, копнежът остава и вие не намирате удовлетворение, крайната цел. Ако търсите безграничното, защо не се насочите към него направо?

Слушах притихнала, но в тишина, в която умът ми продължаваше да работи. Мислех си, че ако безграничността е онова, към което наистина се стремим отвъд всяко друго желание и копнеж, как да я постигнем? Като гледах Садгуру, седнал абсолютно неподвижно, се чудех дали той не беше средството, което би могло да ни отведе отвъд. Без да погледне към мен, той каза:

- С тези многобройни въпроси в главата не можеш да поемеш на път. - И допълни: - Да кажем, че докато пътуваме с понтонната лодка, ни се прииска да отидем до луната. Ако направим опит с лодката, няма да стигнем доникъде. Или ще се блъснем в брега, или ще потънем във водата, обърквайки отражението с истинския обект. Трябва ни подходящо средство, за да отидем до луната. Да се опитваме да достигнем безграничното чрез физическите реалности, е равносилно да се опитаме да отидем до луната с понтонна лодка.

С превалянето на нощта тишината в мен растеше. Умът ми непрекъснато се връщаше към мантрата, която Садгуру напяваше, и докато мислех за нея, за огъня, за вечерта, за спокойствието, тишината и приятелството, всичко по естествен начин и с лекота ме унасяше в медитация. В това медитативно състояние се чувствах жива и у дома вероятно много повече откогато и да било преди. Усещах невероятното преживяване просто да съществувам: чисто, освободено съзнание, неподвластно навремето, безгранично, изпълнено с неописуема радост. Това по-голямо присъствие, изглежда, извираше дълбоко от мен.

- Садгуру - казах аз, - мантрата, която напявахте тази вечер, е толкова вълнуваща. Откъде идва? Древна ли е?

- Вълнението не е само мантра. Мантрата е само средството. В действителност тя не е древна - обясни той. - Яви ми се, когато бях в Хималаите, но това е дълга история.

- Ще ни разкажете ли историята? - попитах аз и така той започна.

- Над Кедарнат, където се изкачи ти миналата година, има едно място, наречено Канти Саровар. По принцип хората не ходят там. Изкачването е много опасно. Преди няколко години направих преход до там и просто седнах на една скала. Между другото, за ваша информация, това е мястото на първата йога програма на планетата. Легендата разказва, че преди четиридесет хиляди години Шива, първият йогин и първият гуру в йога традицията, представил йога системата - в нейното пълно величие, дълбочина и измерение - на седемте мъдреци, които са почитани в Индия като Салта Риши. Много е трудно да се обясни с думи, но след известно време, докато просто си седях там, всичко се превърна в звук. Тялото ми, планината, езерото пред мен - всичко стана звук, прие звукова форма. Знаете, че съвременната наука вече е доказала, че цялото съществуване е просто вибрация. Знаете ли това? Квантовата теория днес казва, че материята не съществува, има само вибрираща енергия. Щом има вибрация, трябва да има и звук. И винаги следва въпросът - ако има звук, защо не мога да го чуя? Не можете да го чуете, защото слухът ви е ограничен в малък честотен обхват. Честотите, които са отвъд слуха ни, са познати като ултразвукови честоти, а тези, които са под прага на чуваемостта ни, се наричат инфразвукови честоти. Транзисторът превръща честотите, които не можем да чуем, в такива, които са в нашия обсег. Така че вече знаем, че има много звуци, които не можем да чуем, и че цялото съществуване е звук. Докато седях там, над Кедарнат, всичко прие звукова форма и проникваше в мен по съвсем различен начин. Въпреки че дълбоко ценях санскрита, никога не се постарах да го науча, защото собственото ми вътрешно знание никога не ме е подвеждало и аз не исках да чета древни текстове, написани на санскрит, и да се натоварвам с традиционни вярвания. Така че си седях там, със затворена уста - много ясно си спомням това, - но гласът ми излизаше силно като от микрофон, пееше песен и тя беше на санскрит, и аз бях песента. Това именно беше песента, която напявах - Надха Брахма.