Предговор от доктор Сулема Леонор Саславски 5 страница

От друга страна, понятията за всичко и нищо, отнесени към тази идея, са равностойни. И двете понятия са еднакво неопределени. Някъде в нас всичко и нищо, всички и никой са едно и също нещо: неразличима мъгла, която — в зависимост от обстоятелствата — ми служи да конкретизирам онова, което не знам, не дръзвам или не искам да определя.

Преди няколко дни Лидия ми каза:

— Откакто те познавам, все по-малко неща имат значение за теб.

Понечих да се съглася. След това да отрека. След това си казах: да и не. Какво значение има?

Лидия е права.

В същото време не е права.

Все по-малко неща имат значение за мен и въпреки че не са много, значението им не спира да расте.

Как трябва да се разбира това?

Или не се разбира?

Разбира ли се?…

 

Какво значение има!

Писмо 23.

 

Мила моя,

 

Повтарям: не. Ни най-малко. Не съм противник на психоанализата, стига да приемеш следното ограничение: говорим за откровени и истински психоаналитици, не за импровизатори и не за дребнави хорица. Говорим за терапевти, които са избрали техниката на психоанализата.

Смятам, че подобно на други помощни техники, тази също има специфични показания, общи показания и разбира се, противопоказания.

Също така смятам, че става дума за остаряла техника, която в повечето случаи е била подобрявана с нови елементи.

Някой може да реши, че говоря така, понеже не ставам за психоаналитик. На такъв човек бих отговорил:

— Имате право!

Сигурен съм, че от мен би излязъл ужасен психоаналитик. Преди време, докато участвах в учебна група по психоанализа, положих една от жертвите — искам да кажа, пациентите — на дивана… Последният ни сеанс се състоя в деня, в който пациентът ми каза:

— Докторе… Да не задрямахте?

Тогава се събудих.

Вярвам, че ако не съществуваше нищо друго, освен психоанализата, бих имал само два пътя:

 

1) Да създам гещалта.

2) Да се посветя на друго поприще, което най-вероятно нямаше да бъде свързано с медицината (откога си мечтая да имам дърводелско ателие).

 

Уилям Шутц[17]казва, че „ако терапевтът се затруднява да гледа хората в очите, ще развие теория, която изисква пациентът да бъде поставен извън неговото визуално поле; ако се чувства неловко при поемането на инициативата, ще изгради теория, според която терапевтът трябва единствено да отговаря; ако лесно се отегчава, ще следва теория, която кара субектите да крещят, да се оплакват и да се препират… (имайки предвид психоанализата, клиентоцентрираната терапия на Карл Роджърс[18]и гещалттерапията)“.

Неумението, когато се използва мъдро, може да бъде чудесен стимул за постигане на напредък и поощряване на креативността. Нека не забравяме, че самият Фройд дължи успеха си на това, че навреме е успял да осъзнае ограничените си способности в областта на хипнозата.

 

 

В подкрепа на всичко това мога да ти кажа, че нерядко съм предлагал на мои пациенти да се обърнат към психоаналитик; няколко пъти аз самият съм предписвал психоаналитична терапия. Ерик Берн има една мисъл, която ми се струва гениална:

 

ПЪРВО СЕ ИЗЛЕКУВАЙТЕ И ЧАК СЛЕД ТОВА ИДЕТЕ НА ПСИХОАНАЛИТИК!

 

Понякога, след като пациентът и аз сме изминали дълъг път заедно и той е намерил разрешение на по-голямата част от своите невротични проблеми, когато се чувства цялостен и се е избавил от чувството за натиск, ми споменава, че би искал да се опознае по-добре, да проникне по-дълбоко във вътрешния си свят и да разбере механизмите на поведението си — тогава му предлагам да посети психоаналитик и издавам съответното направление.

Има случаи, когато още при първата или втората среща пациентът ми казва, че иска да знае защо, че търси обяснение за действията си, че желае да запълни празнините в паметта си… Обикновено отговарям, че това, което търси, може да бъде намерено в лечението чрез психоанализа.

Понякога ме питат защо не мога аз да помогна в намирането на тези отговори… Почти винаги казвам, че не мога поради шест причини: първата е, че не искам, а останалите пет… Нима имат някакво значение?

 

Писмо 24.

 

Клаудия,

 

Днес ми се ще да поработя малко със себе си и ми се иска ти също да участваш.

Спомням си упражненията по осъзнаване на Джон Стивънс[19]: външното осъзнаване и вътрешното осъзнаване …

 

 

Извън мен са моравата, розовият храст, жълтите цветя, дървото…

Представям си, че аз съм това дърво…

Сега съм висок, разлистен, с тъмнозелена корона, която се откроява на фона на ясното небе.

Намирам се върху един хълм в полето… По-нататък има други дървета, но никое не е като мен. Оттук не виждам дървета, които приличат на мен. (Предполагам, че такива съществуват… Може би хиляди… Понякога ми се иска някое от тях да беше по-близо… Друг път, да си призная, ми харесва да се чувствам единствен.)

Стъблото ми е силно и здраво, то е опората ми. Благодарение на него стоя изправен, но не и напълно неподвижен. Клоните ми са разперени във висините… Обсипани са с листа и чрез тях мога да се свързвам със света с всяка моя частица…

През този сезон съм обсипан с цвят и плод — те са израз на желанието ми да давам живот и са част от притегателната ми сила.

Осъзнавам, че се перча с тях толкова, колкото и със сянката си… Сянката ми е плътна, уютна и прохладна, неустоима за почти всеки, който мине оттук, и ценена от онези, които се нуждаят от моята закрила и грижа…

Клоните ми са покрити с хиляди бодли. Те ме защитават, не позволяват на враговете ми да отмъкват части от мен без мое разрешение. Знам още, че бодлите са белег на лошотията ми. Разбира се! Не съм целият красив и добър. Дълбоко в себе си съм враждебен, тъмен, саможив…

Всичко това живее на повърхността, но същността ми далеч не се изчерпва с очевидното…

На няколко сантиметра под земята стъблото ми се разклонява в два големи корена, които се протягат встрани и надолу.

Корените ми… Те ми осигуряват прехрана, от тях зависят оцеляването и стабилността ми. Така и не успях да разбера как човешките същества, които понякога виждам наоколо, успяват да оцелеят без корени, толкова нестабилни и крехки, без да има откъде да се хранят…

Обичам всяка своя част…

От крайчеца на най-дълбокия ми корен до последния лист в короната ми…

Обичам цветовете си, обичам и бодлите си… Но това, което най-много обичам от същността си на дърво, е, че във всеки миг осъзнавам…

Че съм жив!

 

Писмо 25.

 

Клаудия,

 

Най-после се случи! Продадохме апартамента, в който живеехме, и купихме вила в покрайнините на Буенос Айрес.

Струва ми се невероятно, че след толкова години се сдобихме с тази къща. Едва сега за първи път видях какво представляваше апартаментът ми: триста и петдесет кубически метра, разположени в някаква точка в пространството, на около петнайсет метра над земята.

Живеехме във въздуха…

Днес осъзнавам, че в продължение на толкова много години не съм имал нито собствена земя, нито собствено небе.

 

 

Всичко се случи така, както аз самият бих избрал да се случи: когато видяхме къщата (Перла я нарича „парк с къща“), разбрах, че сме търсили точно нея. С чувството, че отдавна я познавам, говорих със собственика:

— Къщата ми харесва, искам да я купя.

— Твоя е.

— Чакай, първо трябва да продам апартамента.

— Колко време ти е необходимо?

— Не знам, може би две седмици…

— Добре, давам ти месец. През това време няма да търся друг купувач, ще те чакам.

 

 

Не стана точно така. Отне ни повече от месец да намерим купувач за апартамента и собственикът на къщата ни чака през цялото време; каза, че иска тя да бъде наша.

Когато я описвам на приятели, казвам: „Красива е и е много голяма. Отпред е широка десет метра, отстрани — четиридесет и пет, но нагоре и надолу е безкрайна!“.

 

Писмо 26.

 

Точно така е, мила моя.

 

След като човек напусне дома си, преживява своеобразен траур. Траурът е свързан с болка и представлява период, в който вътрешно приемам загубата, причинена от раздялата с някого или нещо. От това колко съм обичал този някой или нещо, ще зависят интензитетът и продължителността на траура, но не и самото му съществуване.

Всяка раздяла е съпроводена с болка. Възпитанието ни обаче възпира осъзнаването на загубата и приемането на болката.

Спомни си какво ни казваха нашите родители и учители, когато бяхме деца и ни сполетеше някаква загуба: „Е, вече мина…“, „Спри да плачеш!“, „Не беше кой знае какво“, „Ще имаш друго“, „Не мисли за това“ и прочее.

Страхуваме се от скръбта.

Възприемаме болката като ужасна заплаха за целостта ни.

И тогава се защитаваме.

 

 

Най-разпространеният подход се състои в това да не изграждаме емоционална зависимост от нищо и никого (или тази зависимост да е колкото се може по-незначителна и към възможно най-малко хора) със заблудата, че „ако не обичам никого и нищо, няма да ме боли при загубата им“.

Предупреждавам:

 

НЯМА ЕФЕКТ.

 

Няма ефект не само защото този довод ми пречи да живея пълноценно и да изграждам отношения и близост с околните, но и защото — както вече ти казах — скръбта не зависи от това колко сме обичали онова, което сме загубили.

 

 

Вторият подход е още по-страшен. Състои се от тайното решение НИКОГА да не се разделям с НИЩО. Така натрупвам предмети и отношения, които никога не приключват, не се обновяват, остават статични.

Събирам книги, които никога не чета, плочи, които никога не слушам, безброй кутии с писма от хора, които не съм виждал от години, шкафове, пълни с предмети, напомнящи за минали моменти, които искам да обезсмъртя.

Бари Стивънс казва: „Когато живеех със семейството си, имах навика два пъти в годината да обхождам къщата и да се спирам за няколко минути пред всеки предмет… Ако се окажеше, че през последните няколко месеца нито го бяхме използвали, нито му се бяхме радвали, го изхвърляхме…“

(Как й завиждам!) Повечето от нас се страхуват да се разделят с вещите, защото се опасяват, че утре ще имат нужда от тях.

По-малко драстичният вариант на този подход е да стоим на разстояние от нещата и хората, вместо да се отделяме напълно от тях. Този модел е добре познат на двойките, които не успяват да устоят на идеята да скъсат, но и не могат да останат заедно. Тогава „казват“, че се разделят.

Използвам кавички за „казват“, тъй като става дума само за привидност. В действителност продължават да се виждат както преди, дори по-често; живо ги интересува какво прави, казва, мисли и иска другият. В много от случаите излизат заедно и срещата завършва в леглото.

Целта е ясна: да не преживеят болката, която би им донесла раздялата.

След време тези ситуации водят до повтарящ се цикъл, при който всеки път, когато единият от двамата понечи да провокира раздяла и да преживее собствения си траур, другият се появява, за да напомни за себе си, да противодейства и да прекъсне траура.

 

 

Последният, трети механизъм за бягство от болката се свежда до нейното отричане.

Загубата, раздялата, смъртта — те просто не съществуват.

 

„Това, което загубих, сигурно е все още някъде и аз ще го открия“.

 

Или…

 

„Той сега е много объркан, но ще се върне при мен“.

 

Или…

 

„Някой му е напълнил главата с глупости, но едва ли говори сериозно“.

 

Или…

 

„Само тялото му е мъртво, духът му все още е с мен…“

 

При този последен тип поведение на отрицание много често се наблюдава намесата на моите колеги, които допринасят за отхвърлянето на реалността.

Правят го, когато обезценяват загубата.

Правят го, когато упражняват натиск за прекъсване на процеса.

Правят го най-вече, когато в процеса на нормален, разумен, предвидим и здравословен траур предписват антидепресанти на пациента, „за да излезе от кризата“…

Това поведение на отрицанието спомага за удължаването на траура, но не и за избягването му.

 

 

За мен е важно да изживявам болката в нейната пълнота — болката от загубата, от промяната, от смъртта.

 

 

Ако не мога да се отделя от онова, което днес го няма, няма да се почувствам свободен да се свържа с другото, което в този момент продължава да е с мен.

 

Писмо 27.

 

Клаудия,

 

Знаех си, че отговорът ти на предишното ми писмо ще повдигне въпроса за двойките.

Дали защото интуитивно те познавам, или защото е проекция на собственото ми желание да говоря по темата?

 

 

Темата за неразделните двойки винаги ми напомня за едно разграничение, което не пропускам да посоча на пациентите си при всеки удобен случай: да бъдем заедно с другия и да бъдем вкопчени в него са две съвсем различни неща.

Това разграничение е жизненоважно.

Да сме заедно — означава да стоим редом до другия, в съприкосновение, рамо до рамо, и разбира се, приемайки възможността, че може да се разделим.

Съвсем различно е, когато сме се вкопчили в другия. Както показва думата, тогава здраво сме се хванали и притиснали към другия.

Какво означава това?

Означава, че някаква част от единия запълва празнина у другия — и обратно.

Аз отговарям за глупавата ти страна, в замяна, на което ти приемаш да се грижиш за отвратителните промени в настроението ми. Докато сме заедно, аз ще съм глупакът, а ти — лудият. Но да внимаваме с раздялата, защото, ако се разделим, ти отново ще трябва да станеш толкова глупав, колкото си бил, преди да се запознаем, а аз — толкова безотговорен, колкото винаги съм бил.

Възможността за раздяла не съществува, понеже, ако се разделим, всеки от нас ще трябва да приеме собствената си празнина и да я запълни сам (нещо, което очевидно не сме били склонни да направим, когато сме предпочели да се вкопчим в другия).

Само когато сме заедно, можем да постигнем близост.

Само когато съществува възможността за раздяла, оценяваме факта, че сме заедно.

 

 

Нека сега отнеса всичко това към собственото ми разбиране за същността на двойките.

Вярвам, че една двойка не е съставена от двама души, нито е едно цяло, а три различни индивида: той, тя и двойката.

Някои двойки осъществяват съжителство, основано на тезата за двойката като едно цяло: ходят навсякъде заедно, имат една и съща професия, приятелите им също са двойки, всичко е в единение. Всичко! И всичко тръгва на зле, когато установят, че не се произвеждат тоалетни с две седалки. Краят идва, когато единият от двамата (най-често с помощта на терапия) установи, че е изчезнал като личност, и реши да възвърне индивидуалността си.

 

 

Има двойки, които са по-„модерни“ и използват подхода на двамата индивиди: Той и Тя. Всеки от тях допринася с нещо към връзката, но без да престава да пази собствената си територия и да дозира прецизно моментите, които прекарва с другия.

Това може да е чудесен модел за връзка, но не и за двойка, защото двойката като такава не съществува — няма общи планове, няма общи отправни точки. В резултат на своето не-съществуване този индивид-двойка нито може да расте, нито да се развива.

Докато не дойде ден, в който се срутва последният от многото мостове, свързвали някога тези два острова. Тогава островите отново стават острови — независими, но и самотни.

Последно ще се спра на най-рафинирания и може би най-често използвания похват, който е и най-прикрит: „Двойката е съставена от два индивида -_аз и двойката_“. Какво ще кажеш? Зловещо, нали? Най-страшното е, че съществуват връзки, в които този подход бива наложен от единия и безропотно приеман от другия, който е зависим от партньора си и е лишен (но само той) от собствен живот.

 

Когато някой терапевт успее да накара пациента сам да види тези ситуации, му излиза име на „разводаджия“.

 

* * *

 

Целта на тази пледоария е да се опитам да разбера защо съжителството в двойка е толкова трудно. Защото трябва да се съвместят интересите на трима!

Прекрасно е, когато се появи хармонията между тримата… Аз, ти и ние…

Вълнуващо!

Това ми напомня за стихотворение, което написах преди години.

 

В началото съм аз, със себе си,

после идваш ти…

Приближавам се и казвам нещо,

и те докосвам, слушам, вдъхвам…

Двама сме.

Още повече се приближавам и те чувствам,

сливаме се, ставаме едно,

и ти оставаш ти, а аз оставам аз —

сега сме общо трима,

и тримата вибрираме с еднаква честота…

Когато сме трима,

имам моите и твоите ръце,

и две усти,

и пенис, и вагина,

и моята брада, и твоите гърди,

и оргазмът ми е троен —

твоят, моят, нашият…

 

Прекрасно е,

така прекрасно е,

когато ти и аз се любим.

 

 

Писмо 28.

 

Клаудия,

 

Задаваш ми все по-трудни въпроси.

Любовта… Какво е любов?

 

 

Нека започнем от очевидното.

Любовта е чувство и като такова, е свързана с усещането… С усещането за какво?

Нека първо ти припомня, че нищо не е абсолютно, и след това да ти кажа, че това, което наричам любов, е радостта от самото съществуване на другия; или може би трябваше да кажа: на онова, което обичаме (човек или не).

С други думи, любовта не зависи от това какво прави, казва или притежава обектът. За любовта ми няма значение дали това, което обичам, е до мен, или ме е напуснало; когато обичам, не се вкопчвам, не манипулирам, не оказвам натиск. Любовта е пълното приемане на другия.

Спомням си един цитат на Карл Роджърс: „Когато усетя, че ме приемаш напълно, тогава — и само тогава — мога да ти покажа най-нежното си аз, най-крехкото си аз, най-любовното си аз и най-вече — само тогава — мога да ти покажа най-уязвимото си аз “.

 

* * *

 

Всичко, казано дотук, ми помага да отделя любовта от три други преживявания, които хората често бъркат с нея:

• Влюбване

• Желание

• Нужда

 

 

За нуждата вече стана въпрос и ти казах, че тя представлява жизненоважната потребност от нещо (например кислород, помниш ли?). Лично аз се съмнявам, че е възможно да се изпитва нужда от друго същество. Да, знам, че понякога мога да убедя сам себе си, че „имам нужда“ от някого. Въпреки това ми е напълно ясно, че тази мисъл ми служи единствено да се самозаблуждавам.

Чувствам, че когато „имам нужда от теб“, поставям собственото си оцеляване в зависимост от теб, негласно те принуждавам да поемеш отговорност за моята привързаност, изчезвам като личност и се опитвам да те превърна в насъщна потребност.

 

 

Желанието, от друга страна, знае, че такава нужда не съществува. Думата произхожда от латинското quaerere, чието значение е „опитвам се да получа“.

Желанието е синоним на жажда и апетит.

Когато желая нещо, аз го желая за себе си.

С желанието си аз те въвличам в своеобразно притежание и очакване; с желанието си не ти позволявам да бъдеш, да съществуваш, да даваш, да ме оцениш.

„С желанието си аз подрязвам крилете ти и така оставаш завинаги край мен. Но ако това, което изпитвам към теб, е любов, аз се радвам, че ти порастват криле, и се радвам, когато видя, че политаш“.

Първия път, когато чух тези думи, ги произнасяше някакъв говорител по радиото. Все още усещам завистта, която в онзи ден изпитах към човека, съумял да изрази тази идея така красиво.

 

 

Влюбването няма нищо общо с казаното дотук, защото според мен влюбването не е чувство, а страст.

Ще се опитам да го изразя графично:

 

 

Плътната линия съответства на страстта — много силен афект, до който се стига бързо (за седмици, часове, дори минути) и който изчезва също толкова бързо.

Пунктираната линия представлява чувството — то расте бавно и неусетно, задържа се продължително на пиковата си позиция, след което постепенно отмира. (Дали винаги става така? Не знам.)

Тълковният речник определя страстта като: 1. Неудържимо увлечение. 2. Желание, чувство, което трудно се контролира. 3. Разпаленост. 4. Предмет на дълбоко увлечение.

 

 

Аз лично не се съмнявам ни най-малко, че страстта се контролира трудно. Но това в никакъв случай не означава, че е неприятна.

Истината е, че когато ми се случи да се влюбя в някого или в нещо, това ми се струва едно от най-прекрасните преживявания…

Бих ти казал, че обичам страстите си, особено когато осъзная, че нито имам нужда от тях, нито искам да ме съпровождат безкрайно. Чисто и просто се радвам всеки път, когато успея да се влюбя.

Всеки ден се срещам с хора, които се страхуват от страстите си, които толкова се боят от опасността да ги връхлети вътрешно безредие, че никога не си позволяват да се влюбят и още по-малко — страстно да намразят нещо.

Познавам и хора, изпаднали в другата крайност: за които чувствата са само преходни и безсъдържателни страсти, понеже се страхуват от дълбочината, която носят емоциите. Впускат се възторжено във връзки и няколко дни или няколко месеца по-късно се оплакват, че връзката им вече не е такава, каквато е била преди. Тогава я захвърлят като лишена от стойност, защото страстта си е отишла.

Напоследък ми се струва, че този тип човек — ще го нарека „страстотърсач“ — се среща все по-често. В света, в който живеем, много хора като че ли не намират ясен смисъл на живота си и посредством наркотици и подобни вещества се опитват да избягат в света на измамните удоволствия…

Човек може да бъде зависим от външни наркотици, каквито са марихуаната, кокаинът, различни анксиолитици[20], болкоуспокояващи, въглехидратите (към които са пристрастени затлъстелите хора), никотинът или алкохолът. Човек може да бъде зависим и от ендогенни наркотици — моят случай е точно такъв.

Когато попадне в опасна ситуация или е под силно напрежение, организмът отделя голямо количество силен стимулант. Тази субстанция, чиято цел е да подготви организма за действие и която се синтезира в гигантската лаборатория на тялото — по-конкретно в надбъбречната жлеза, — е адреналинът.

Всеки ден през кабинета ми минават хора, които са истински пристрастени към адреналина. Тези хора не могат да се наслаждават на нищо, ако то не се случва в ситуация на високо напрежение. През целия си живот са вървели по острието на бръснача и неспирно провокират и поддържат около себе си екстремни ситуации, за да могат да ги преживяват интензивно.

Няма нужда да ти пояснявам, че подобно на всички наркомании, тази също е опасна и колкото и невероятно да звучи, може да бъде смъртоносна (инфаркт на миокарда, перфорация на язвата, астма, улцерозен колит и т.н.). Между другото, винаги съм вярвал, че точно тази е първопричината за редица случаи на хипертиреоидизъм: пристрастяване към ефекта на тиреоидните хормони.

Както виждаш, понякога миналото ми на лекар надделява… Но да се върна на думата си.

 

* * *

 

Ако можех да избирам чувствата си към околните, бих избрал да съм влюбен в тях — от цялото си сърце.

 

Докато тази страст отмира, бих избрал изпод нея да се заражда чувството.

 

Бих избрал аз и човекът срещу мен да не се плашим от изчезването на страстта и да съумеем да се справим с промяната, която ще настъпи, когато силата на чувството се превърне в дълбочина…

 

Бих избрал това чувство да бъде любов, не просто желание.

 

И най-накрая, бих избрал възможността понякога да се влюбвам отново в човека, когото обичам.

 

Писмо 29.

 

Скъпа моя приятелко,

 

Казваш, че писмото ми, посветено на любовта, ти е харесало, че ти е помогнало да си изясниш някои неща и че ти е трудно да осъзнаеш дали някой те обича, или само те желае, или се нуждае от теб…

Нека първо те попитам: защо ти е да знаеш какво точно изпитва другият?

Мисля, че това е свързано с желанието ти да получиш допълнителна сигурност. Така или иначе, единственото истинско нещо е онова, което чувстваш ти. Запитай се по-скоро дали ТИ се чувстваш желана, нужна, обичана — и бъди вярна на това свое чувство.

Да си представим, че някой те обича. Обича те силно, но ти не се чувстваш ни най-малко обичана. За какво тогава ти е обичта му?

Нека сега си представим обратното: някой те обича съвсем малко, а ти се чувстваш безпределно обичана. Нима ще го напуснеш заради това, което казва, че чувства?

Винаги съм вярвал, че най-прекрасният отговор на думите „много те обичам“ е „аз също чувствам, че много ме обичаш“.

Другото, което казваш — за демонстрирането на чувството, — според мен няма нищо общо със самото чувство.

Всъщност „правя“, „показвам“ и „демонстрирам“ са три съвсем различни неща.

Преди да продължиш да четеш, отдели няколко минути, за да си отговориш на следните въпроси:

1. Какво означава „показвам“? С каква цел ти показвам?

2. Какво означава „демонстрирам“? С каква цел ти демонстрирам?

 

 

Сигурен съм, че си забелязала следното:

Когато „показвам“, правя така, че нещо да стане очевидно, за да можеш да го видиш.

„Демонстрирането“, от друга страна, е съвсем различно — това е действие, целящо да докаже нещо, така че ти да го повярваш.

 

Всичко това означава, че когато „показвам“, изхождам от мисълта, че ти не виждаш, а когато „демонстрирам“ — от мисълта, че ти не вярваш.

Когато връзката ми с теб е лишена от предразсъдъци, когато съм самият аз и ти позволявам ти също да си истинска, тогава действам без предубеждения. Затова не ти показвам нищо и не ти демонстрирам любовта си. Чисто и просто съм аз самият и правя това, което чувствам, без да се тревожа какво виждаш или на какво вярваш ти.

Това мое убеждение е толкова силно, че когато се уловя в опит да показвам или да демонстрирам това, което съм или което чувствам, си давам сметка, че манипулирам, че не съм искрен със себе си, че влизам в условности и налагам условности. Накратко, когато показвам и демонстрирам, се чувствам смешен.

Имаш пълното право да не виждаш и най-вече, пълното право да не вярваш. Кой съм аз, че да изисквам от теб да виждаш и вярваш във всичко, което виждам или в което вярвам самият аз?

В случай че всички тези аргументи не са ми достатъчни, си задавам следния въпрос: Откъде знам, че няма да видиш нещо, ако не ти го покажа аз? Няма ли да повярваш в нещо, ако не ти го демонстрирам?

Очевидно е, че единственият ми аргумент е: на твое място аз не бих видял; на твое място аз не бих повярвал…

Проекция! Ако това не е проекция, здраве му кажи!

Антонио Поркия[21]пише: „Ако аз съм аз, защото ти си ти, а ти си ти, защото аз съм аз, тогава нито аз съм аз, нито ти си ти. Но ако аз съм аз, защото аз съм аз, а ти си ти, защото ти си ти, тогава ти си ти и аз съм аз“.

 

Писмо 30.

 

Ах, Клаудия…

 

Най-накрая ми задаваш лесен въпрос.

Оргазмът не е нищо друго, освен неизбежната последица от правенето на любов.

В случай че горното не е ясно:

НЕИЗБЕЖНАТА ПОСЛЕДИЦА ОТ ПРАВЕНЕТО НА ЛЮБОВ

 

Писмо 31.

 

Клаудия,

 

Не искам да тичам, нито да се спра на едно място. Искам да вървя.

Каква е разликата между тичането и вървенето?

Скоростта?

Не, сигурен съм, че не е това. Възможно е да вървим бързо и да тичаме бавно.

Не, не е това!

 

 

Преди малко бях на улицата… Тичах и вървях, бързо и бавно. И тогава разбрах: когато вървя, единият ми крак винаги е в контакт със земята. Винаги! Когато тичам, има един миг — съвсем кратък, — в който се намирам във въздуха, без въобще да докосвам земята.

Сега ми става ясно защо, когато тичам, съществува по-голям риск да падна.

 

 

Не искам да тичам, искам да вървя.

— Да вървиш? Накъде?

— Напред.

— Къде е „напред“?

— Не знам. Напред е там, където отивам аз.

— Как така? Нима „назад“ не съществува?