Бабата, която хранеше котките

Това е разказът, който се падна на седмокласниците на изпита за прием в гимназиите. Деян Енев

Едни от най-старите блокове на бул. „Гоце Делчев” са осеметажните трийсет и втори и двайсет и седми блок. Строени са преди близо петдесет години и това им личи. По челата им са протекли дълги ръждиви сълзи, стълбищните прозорци там, където не са сменени, тънат в половинвековен пещерен мрак. Някои от балконите на фасадата са задръстени със стари печки и шкафове, а прозорците до тях са облепени с хартия. Явно в тези жилища никой не живее. Зад двайсет и седми блок има още три блока, които образуват с него вътрешно каре. Това е спасило градината в карето от застрояване, от появата на няколко „кокетни” кооперацийки. Засадените на шега дръвчета преди половин век вече са огромни дървеса, стигащи до петия етаж. До най-голямото дърво в центъра някой е сковал пейка и я е боядисал в ярко червено. А горе на един клон е сковал къщичка за птици, също яркочервена. Около тази пейка преди време редовно в следобедните часове се появяваше една бабичка. Тя носеше в найлонова торбичка храна. Сядаше уморено на пейката, започваше да бърка в торбичката и да хвърля храната наоколо. И да зове: „Пис, пис, пис”. Около бабата веднага се образуваше кръг от двайсетина най-различни котки – големи, малки, мъжки, женски, черни, оранжеви, тигрови. Те бяха свикнали с бабата и някои дори се катереха по коленете й. Бабата беше с черна забрадка и закопчана до горе черна вълнена жилетка. Веднъж минавах през градинката, тъкмо когато бабата хранеше котките. Извадих кутията с цигари, запалих и седнах до нея на пейката. - Много те слушат котките – казах. - Трябва да разбираш езика им – каза бабата. Едното й око беше кафяво, а другото – черно. Помълча малко, разгледа ме внимателно с различните си очи и продължи: - Всяко движение на котката означава нещо. И всеки звук, който издават. Трябва да разбираш езика им. Когато се търкат с глава по крака, това означава желание за общуване. Когато изправят нагоре ушите си, показват любопитство. Но ако ги свият назад, означава, че се страхуват. Разширените зеници също издават страх. Ако притиснат ушите си до главата, пази се! Ще те нападнат. Съскането означава, че са готови за отбрана. Присвитите очи показват спокойствие. Мъркането – също. Ако драскат шумно с нокти, просят внимание. Ако цялата опашка трепти нервно, това е гняв. Но ако се движи само връхчето на опашката, това означава интерес. А вирнатата право нагоре като знаме опашка показва възторг. - Откъде знаеш всичко това? - Наблюдавам ги. - Сама ли си? - Сама съм. - Деца, внуци нямаш ли? - Имам. Тази пейка я скова внукът ми. И къщичката за птиците горе. Боядиса ги в червено, радваше им се. Беше в пети клас. Викаше, бабо, какво ли птиче ще се засели в къщичката. - Къде е внук ти? - В Америка. - А родителите му? - Майка му, дъщеря ми, е в Гърция. Там гледа стари хора. А зет ми почина. От инфаркт. Извадих още една цигара. Запалих. Котките се бяха нахранили, бяха се дръпнали на метър разстояние и почистваха с лапи муцунките си. - Е, хайде тогава – казах, като изпуших цигарата. – Довиждане. Понякога се случва да минавам през градинката за по-пряко. Напоследък не съм виждал бабата. Пейката още си стои, и къщичката за птици си стои. В зеленото наоколо червеният им цвят прилича на ням вик.

*Разказът е публикуван първо в сп. „Мениджър”, а след това в най-новата книга на автора „Българчето от Аляска” ------------------ Деян Енев е сред постоянните автори на OFFNews.bg. Новите му разкази, които той пише специално за нас, можете да прочетете

ръжд и в ржавый, заржавленный

ст ъ лбище лестничная клетка, лестница

задр ъ ствам засорять, засорять; загромождать

клон ветка, ветвь

се кат е ря, ~ и х лезть (вверх), карабкаться

се т ъ ркам тереться обо что-то

м ъ ркам мурлыкать

се др ъ пна, ~ах дернуться, отпрянуть; отойти в сторону, отступить

Къде бабата нахрани котките

Разказът “Бабата, която хранеше котките” на Деян Енев се падна на седмокласниците на изпита им за гимназиите днес. Това е вторият разказ на писателя, който се пада на изпит на седмокласниците в последните 4 години. Неслучайно наричат Деян Енев "живият класик на българската литература". Но в разказа има още нещо знаменателно. За пръв път в историята на българското образование се говори за творба, в която действието се развива под носа ни - в една градинка на няколко минути път от поне няколко училища, в които децата са се потили над изпита днес. И когато изпитът е свършил, просто могат да се разходят до там, за да видят дали правилно са описали мястото, където бабата храни котките. Бабата я няма. "Не съм я виждал от доста време", разказа самият Деян Енев пред OFFNews.bg. “Градинката, която е описана в разказа, обаче още съществува. Пейката стои и червената къщичка за птици още стои". Жилищната сграда с номер 27, за която говори в разказа си Деян Енев, се намира в столичния квартал “Гоце Делчев”, съвсем близо до булеварда със същото име. Зад блока растат дървета и образуват малка градинка. Пред самите входове има няколко пейки. Малко по-нататък се вижда и неподдържана детска площадка. Блокът има три входа, но мястото е сравнително пусто. Високи дървета забулват допълнително сградата. Тук-там по терасите за застанали възрастни хора, които наблюдават ставащото в далечината. До блока има и детска площадка с олющена пързалка и няколко не дотам здрави пейки. Вижда се, че преди е имало и люлки, но в момента вече ги няма. Въпреки това то е любимо място за игра на децата в района. Те най-много обичали да се катерят по дървото на площадката, разказа жена, която живее в блок 27 от пет години. “Дървото е много красиво през пролетта. Цялото се покрива с цветове. А през лятото ражда някакви плодове, подобни на ябълки. Те не стават за ядене, но пък разкрасяват още повече двора”, добави тя. Минават забързани хора. Някои се спират и сядат на пейките. Повечето живеят в блока. Никой от тях обаче не знаеше, че техният блок е този, за който говори Деян Енев в разказа си и че за тяхната градинка са писали днес всички кандидат-гимназисти в България. Попитахме ги и дали познават възрастна жена, която живее сама, защото роднините й са в чужбина и която се грижи за бездомните котки около блока. Никой от тях не можа да си спомни за нея, въпреки че това, за което говори Деян Енев в разказа си, се е случило едва преди няколко години. Жена, която живее в жилищната сграда почти от началото на нейното съществуване, заяви, че си спомня за старица, която се е грижела за бездомните животни. Но единственото, което ни каза за нея е, че преди известно време живеела в съседния вход. Около блока все още живеят няколко котки. Някои са уплашени и бягат, когато ги приближи човек, други пък са свикнали с човешкото присъствие. Явно все още някой се грижи за тях.