Континюитет и дисконтинюитет
В социологическата теория
Подобно на останалите занаятчии, историците, занимаващи се с историята на идеите, също се излагат на различни професионални рискове. Когато се опитват да установят историческия континюитет или дисконтинюитет на идеите ги дебне коварна опасност. Предприемането на подобен опит донякъде прилича на ходене по въже, защото и най-малкото отклонение от равновесното положение е достатъчно за да се изгуби баланс. В това начинание историкът на идеи е изложен на опасността да прекали в една от двете посоки: или да констатира континюитет на идеите там, където той не съществува, или обратно, да не успее да забележи съществуващ континюитет.[16] Ако се наблюдава поведението на историците на идеи, се създава впечатление, че – ако изобщо грешат – техните грешки са предимно от първия тип: прибързано решават, че са установили постоянен поток от предшественици, предугаждания и загатвания, само че в такива случаи, в които по-прецизни изследвания биха ги представили като измислица.
Това че тази тенденция е обща както за социолозите, така и за историците на науката, е разбираемо. Защото и едните, и другите работят обикновено с модели на историческо развитие на науката, чрез които напредъкът се схваща преди всичко като натрупване на знание. От такава гледна точка причините за възможните разриви в континюитета биха се отчели само като резултат от трудности при осигуряването на необходимата информация от писмените документи на миналото. Непознавайки минали произведения, по-късните поколения учени правят открития, които се оказват повторни открития (става дума за понятия или находки, които във всяко функционално важно отношение вече са били направени по-рано). Но за един историк, който има достъп както до по-ранната, но така също и до по-късната версия на откритието, подобен случай е индикация за интелектуален, макар и не исторически континюитет, за който по-късният откривател не е знаел. Това допускане за континюитет се поддържа от обстоятелството, че в науките често се сре-щат успоредни независими открития и идеи, както може да се види от богатия доказателствен материал.[17]
Ако някои научни идеи са били напълно антиципирани, не следва, че това се отнася и за всички останали. Историческият континюитет на знанието включва също нови приноси към предходното знание, които не са били предугадени в миналото. Следователно, налице е съществуването на известна степен действителен дисконтинюитет, нещо като квантови скокове при формулирането на идеи и откриването на емпирични сходства. В последна сметка усилията към разрешаване на проблеми, произтичащи от идентифицирането на конкретните условия и процеси, довеждащи до континюитет или дисконтинюитет в науката, допринасят за напредъка на социологията на науката.
Реконструкцията на степента на континюитет и дисконтинюитет е основен проблем пред цялата история на науката. Той обаче приема особена форма в случаите на такива реконструкции на историята, представляващи по същество хронологична подредба на резюметата на идеи, каквато се оказва типичната история на социологията. В такива текстове, които изключват детайлно изследване на взаимодействията между идеи и социална структура, в центъра на интереса се поставя аргу-ментирането и отстояването на връзката между по-ранни и по-късни идеи. Историкът на идеи е задължен, независимо дали го признава експлицитно или не, да определи: от една страна – степента на сходство между по-ранни и по-късни идеи; от друга страна – сферата на разликите, съдържащи се в понятията ‘преоткриване’, ‘предугаждане’, ‘загатване’ [adumbration], в по-крайния случай дори и преакцентирането на феномените на загатването [adumbration ism ].
1 Повторно откритие [ rediscovery ] и първооткритие [ prediscovery ]
Строго погледнато, независимите многократни открития в науката разкриват субстанциално идентични или функционално еквивалентни идеи и емпирични открития на двама или повече учени, без обаче те да познават взаимно работата си. Ако се случват горе-долу по едно и също време те се наричат ‘едно-временни’ независими открития. Историците не са формулирали общоприет критерий за ‘едновременност’, но в практиката успоредните открития се описват като едновременни тогава, когато са се състояли в рамките на няколко години. Ако функционално еквивалентни открития се правят в голям интервал от време, по-късното от тях се описва като повторно откритие. Тъй като историците на науката не са си конструирали понятие
за по-ранното откритие, ние ще го наричаме първооткритие.
Степента на сходство между идеи, развити независимо една от друга, никак не е лесно да бъде установена. Дори в точни дисциплини, като математиката например, често се водят оже-сточени спорове относно претенциите за независими успоредни открития. Въпросът е: какво точно припокриване и от какъв порядък е необходимо, за да се формулира ‘идентичност’?
Например, внимателното сравнение на неевклидовите гео-метрии на Болей и Лобачевски показва, че Лобачевски е развил по-систематично, по-плодотворно и по-детайлно пет от основните девет компонента, припокриващи се в техните концепции.[18] Друго показателно наблюдение е, че от дванадесетте учени, които “претендират за авторство върху съществени части от понятието за енергия и закона за запазване на енергията”[19], няма дори двама, чийто представи да съвпадат напълно. Въпреки това, с помощта на не толкова строго формулирани критерии, тези случаи обобщено могат да се опишат като успоредни независими открития. За далеч по-малко прецизните формулировки, в повечето социални науки, е още по-трудно да се установи субстанциалната идентичност или функционалната еквивалентност на развивани независимо една от друга представи.
На мястото на прецизно провежданото сравняване между по-ранни и по-късни версии на ‘едно и също’ откритие, може да се използва и друг тип доказателство, което, макар и не неопровержимо, е индикатор за идентичност или еквивалентност: сведенията на самия по-късен откривател за някой друг преди него, който вече е бил близо до целта. Предполага се, че такива сведения отговарят на истината; откакто модерната научна епоха адмирира оригиналността (за разлика от по-рано, когато за легитимирането на новаторски идеи съзнателно са привличани достопочтени авторитети), е малко вероятно откривателите сами да отричат оригиналността на своите произведения. Примери за това, как по-късни откриватели докладват за дадено първооткритие, се срещат във всички науки. Изключително изобретателният физик Томас Йънг например признава: “тогава имаше някои отделни моменти, които английските математици не познаваха и за които аз бях уверен, че съм открил първи; междувременно обаче се натъкнах на факт, че те вече са открити и дори се използват като доказателства от чуждестранни математици”. На свой ред Йънг получава писмо пък от Фрезнел с извинение, че без да иска е повторил работата му върху вълновата теория на светлината.[20] Б. Ръсел също впоследствие установява относно някои раздели написани с Уайтхед в Principia Mathematica, че “голяма част от работата била свършена от друг, от Фреге, но ние в началото не знаехме нищо за това”.[21]
Всяка област на хуманитаристиката и на социалните науки има свой набор от случаи, в които по-късни автори са заявявали, че техния принос е бил предугаден. Това е красноречиво доказателство за наличието на многократни открития в тези дисциплини. Нека посочим някои примери: Павлов бърза да признае, че “честта да направи първата крачка по новия път [новия изследователски метод на Павлов] трябва да бъде отдадена на Торндайк ”.[22] Фройд, който в публикациите си на повече от 150 места засвидетелства интерес към въпросите, свързани с първенството на откритията, признава: “Открих повторно най-своеобразната и значима част от моята теория за съня – обяснението на нарушението на съня с вътрешен конфликт, един вид вътрешна неискреност – при автор, който не е разбирал от медицина, но за сметка на това пък достатъчно от философия, инженерът Дж. Попър, който през 1899 г. публикува своята книга Phantasien eines Realisten * под псевдонима Линкойс”.[23]
Алън и Хикс доразвиват през 1934 г. независимо един от друг
модерната икономическа теория за стойността до нейния връх, после полагат неимоверни усилия да насочат публичното внимание към по-късното им разкритие за първооткритието на руския икономист Евгений Слутцки. Той публикува същата концепция още през 1915 г. в едно италианско списание, но тогава Първата световна война възпрепятства бързото разпространение на идеи. Алън посвещава статия на теорията на Слутцки, а Хикс дава име на фундаменталното уравнение в теорията за стойността: “уравнението на Слутцки”.[24]
Същия процес може да се проследи и при философите. Principia Ethica на Мур, може би най-влиятелната книга в етическата теория на 20 в., включва познато признание: “Когато тази книга беше вече завършена, открих в Произходът на познанието за правилно и грешно на Брентано възгледи, които бяха много по-близки до собствените ми, отколкото възгледите на който и да е друг автор, познат в областта на моралната философия”. По-нататък Мур продължава с обобщението на четири основни идеи, за които не пропуска да отбележи с намек: “Брентано изглежда е напълно съгласен с мен...”[25]
Някои доклади за първооткрития се разпростират до такива детайли като въвеждането на нови изрази. Дейвид Ризман например въвежда образа на психологическия ‘жироскоп’ и признава: “След като вече го бях написал, аз открих, че Гарднър Мърфи употребява същата метафора в своята книга Personality (Harper, New York 1947)”.[26]
Да бъде разпознато първооткритието на една собствена идея е очевидно също така обезпокояващо, както внезапната среща с двойник в тълпата. Изразът на икономистката Едит Пенроуз без съмнение е валиден за безброй други учени: “Често се е случвало, след като съм разработила с усилие дадена идея и съм я смятала за важна и ‘оригинална’ после да я открия също и
други автори, при това много по-добре формулирана”.[27]
Друг тип доказателствен материал за повторни преоткрития са случаите с учени, прекъснали реализацията на свой проект, научавайки, че са били изпреварили. По-късните откриватели вероятно възприемат и най-финните разлики между по-ранни работи и своята собствена; прекъсването на реализацията на изследователска програма показва, че по тяхна преценка някой преди тях е стигнал до сериозен и значим резултат. Карл Спиърман например разказва как развива една сложна теория за ‘корелационния коефициент’, за да установи след това, че “голямата част от моята корелационна теория вече е формулирана – при това много по-добре – от автори като Галтън и Адни Юли. Отново много труд бе хвърлен на вятъра и оригиналното откритие, в което бях така убеден, за съжаление се бракува.”[28]
Предугаждането на изследователски резултати се проявява и в детайлите. В своеобразния си естествен и открит стил историкът Дж. Х. Хекстър например признава, че почти е приключвал едно приложение, в което се поставя под въпрос твърдението, “че в Утопия Мор се разграничава от изразените от Хитлодей възгледи за частната собственост, когато колегата професор Дж. Паркс ме насочи към една великолепна статия от Едуард Л. Сарц, доказваща същата теза... Тази статия обезсмисли моето приложение.”[29] Разбира се, подобни публично документирани случаи за предугадени повторни открития в никакъв случай не изчерпват без съмнение огромния брой недокументирани подобни случаи. Много учени не намират сили да признаят публично, че са били изпреварени и случаите остават
познати само в ограничен кръг от близки сътрудници.[30]
2 Предугаждане [anticipation] и загатване [adumbtation]
В Структура на научните революции през 1962 г. историкът на науката Томас Кун разграничава ‘нормална наука’ и ‘научни революции’ като фази в развитието на науката. Повечето публикувани реакции към тази книга, както впрочем и самият Кун, се концентрират върху онези скокове напред, характеризиращи научните революции. Въпреки че тези революции са най-драматичните моменти в развитието на науката, през по-голямата част от своето време повечето учени са заети с работа върху ‘нормалната наука’ и развиват чрез кумулативни приноси онова знание, което се основава на общосподелени парадигми (повече или по-малко взаимно свързани предпоставки и представи). С това Кун не отхвърля утвърдилата се концепция, че науката се развива постъпателно, стремежът му е да покаже, че това е само едната страна на историята. Обаче един по-краен прочит на неговото произведение, според който акумулирането на гарантирано от научната общност знание, е само мит влиза в очевидно противоречие с историческите факти.
Възгледът, че голяма част от науката се развива чрез акумулиране на знанието, при все че то в никакъв случай не е застраховано от грешни попадения, заобиколни пътища или временен регрес, насочва към това, че повечето нови идеи и открития вече са предугадени или са били по-рано загатнати. Във всяка епоха съществуват известни приближения към това, което по-късно вече е разработено експлицитно. Налага се необходимостта от подходящи понятия за обозначаването на различните степени на сходство между по-ранните и по-късните формулировки на научните идеи и открития. Досега разгледахме един краен случай: първооткритията и повторните открития, съдържащи субстанциална идентичност или функционална еквивалентност. Предугаждането се отнася до по-ниската степен на сходство: по-ранните формулировки се припокриват с по-късните, но като цяло техните акценти и изводите им не съвпадат. Загатването се отнася до още по-ниска степен на сходство: по-ранните формулировки в буквалния смисъл на думата сами хвърлят собствената си сянка пред себе си, т.е. само смътно и неясно се приближават до по-късните представи, така че на практика нито един от важните изводи не е доразвит.
Същностното различие между повторно откритие и предугаждане се съдържа в мисълта на Уайтхед, цитирана в началото на настоящото изложение като мото: “Но да се доближим до истинската теория и да схванем нейното най-точно значение са две много различни неща, както ни учи историята на науката. Всичко важно вече е било казано от някой, който не го е от-крил.” Уайтхед сигурно ще е първият – за да отдадем дължимото на иронията на историята – който е в ситуация някой да го е изпреварил в това наблюдение, без да обезсмисля собственото му изявление. Математикът, логикът и историкът на идеи Огюст де Морган, принадлежащ към предходното поколение, отбелязва, че “едва ли има голямо откритие в науката, чийто кълнове да не се съдържат в текстовете на съвременниците или предшествениците на онзи учен, който в крайна сметка го е направил”.[31] Нужен е следващ изкусен теоретик, служещ си с почти фройдистки език, който да формулира решаващата разлика между първооткритието и предугаждането: само едното от тях се характеризира с това, че наистина следва достатъчно сериозно една идея или откритие, в резултат на което прави техните импликации видими.[32]
Често обаче историците на идеите пренебрегват тези фундаментални разлики. Големият брой действителни повторни открития ги подвежда да отслабят стандартите за субстанциална идентичност и функционална еквивалентност; те са склонни да провъзгласят за “повторни открития” такива формулировки, които в миналото само смътно са били предугадени. В крайния случай историците изцяло снемат стандартите и започват навсякъде да намират “предугаждания” и “първооткрития”. Тази тенденция към преувеличаване на сходствата и пренебрегване на разликите между по-ранни и по-късни формулировки е нещо като професионално заболяване, на което се излагат много от историците на идеи.
Може и някои съвременни историци на науката – отрезвени от склонността на предшествениците си в точните науки да възкресяват предугаждания и загатвания – хладно да отхвърлят сравнителните оценки, когато започват повече да приличат на сравнителна диагноза; но изглежда това все още продължава да е разпространено сред историците на социалните науки. Не е трудно да се открият причини. Нека да вземем за пример историята на социологията, интересът ни към нея е разбираем. В продължение на поколения повечето социологически текстове (включително този) са написани в стила на социологическото есе. За разлика обаче от отдавна установения стандарт на научната статия във физиката и биологията, в социологията едва в последно време успя да се наложи правилото, когато се пише статия да бъде давано сбито описание на проблема, изследователските методи и емпирични находки, както и критичен анализ на това, в добавка с представяне на теоретичните изводи от резултатите.[33] В миналото социологическите изложения и цели книги са били писани по начин, по който рядко строго се дефинират основните понятия. Логиката на подхода и отношенията между променливите, както и особената теория, която се разработва, остават неизказани – в съответствие с една установена хуманитарна традиция. Този подход има две следствия: първо, основните идеи и понятия лесно могат да се изплъзнат от поглед, тъй като не са експлицитно посочени или строго дефинирани и по тази причина някои от тях дейстивително биват преоткривани в по-късен момент. Второ, неяснотата на по-ранните формулировки подвежда историците на идеи към твърде лесно идентифициране на ранни открития в такива случаи, при които достатъчно прецизен анализ би довел до установяването само на смътни или незначителни сходства.
Ситуацията на неяснота, произтичаща от самите съчинения, изправя историците на идеи пред трудността да направят разлика между истинските и неистинските предугаждания. При последните сходството обикновено се изчерпва със случайната употреба на еднакви думи, които се използват в по-късната версия и на които историкът приписва значение, почерпано от неговото собствено по-късно знание. Разграничението между истински и неистински предугаждания в никакъв случай не може да бъде строго; но когато историкът допуска небрежност и квалифицира всяка от степените на сходство между стари и нови формулировки като предугаждане, той всъщност пише не история, а по-скоро създава митология на идеите.
Както в случая с първооткритията, също и тук предполагаемото доказателство за истинско предугаждане е налице, когато по-късният изследовател сам признава, че преди него други са се занимавали с определени аспекти на същата идея. Гордън Олпорт например формулира по категоричен начин принципа на функционалната автономия: според този принцип при определени условия някои форми на поведение могат да се превърнат в цели сами по себе си, макар те да са предизвикани от съвсем други причини. Решаващият момент е, че е възможно дадено поведение да се самоподдържа, без да разчита на първоначалния импулс и мотив. Въпреки че Олпорт пръв формулира тази влиятелна, но според някои спорна концепция[34], той бърза да посочи по-ранни загатвания: наблюдението на Уодуърд, че психологическите механизми могат да бъдат трансформирани в нагони; наблюдението на Стърн, че феномотивите* могат да се трансформират в геномотиви*; наблюдението на Толман, че “обектите-средства” могат “да придобиват собствен живот”. Всички тези наблюдения са по-скоро предугаждания, отколкото по-ранни открития, защото ранните версии само отчасти припокриват късните и, което е по-важно, те не проследяват голяма част от емпиричните факти и експлицитно формулираните от Олпорт логически вериги. Крайният резултат е че формулировката на Олпорт променя историята на концепцията за функционалната автономия, това не е успяла да постигне друга от по-ранните версии. Възможността за различаване се губи в историята на идеите, тъй като е заета главно с това да бъде справедлива към всички възможни приноси, доколкото е склонна да размива границите между първооткритията и предугажданията и да ги слива в недиференцирано цяло. За разлика от това, историите на идеи, които се занимават на първо място с реконструкцията на действителния ход на научното развитие, забелязват решаващи разлики между по-ранните приближения до една идея и по-късните формулировки. Те оставят следи в развитието на идеята, доколкото мотивират техните автори и други учени да се занимават систематично с изследване на ранните приближения.
Автентичен случай на исторически континюитет на идеите, независимо от времевата дистанция, имаме, когато един учен се натъкне на ранна и забравена формулировка, спира работа за да £ посвети своето внимание и сам я проследява. Но, обратно на митологизираната версия за научно изследване, този процес е сравнително рядък. По-често се случва дадена идея да е формулирана достатъчно строго и категорично, така че да не остане незабелязана от съвременниците и в този случай за нея е твърде лесно да се открият предугаждания или загатвания. Обаче за една теорията на историята на идеите решаващ е фактът, че тези по-ранни приближения са останали забравени без да бъдат систематично развити от някого, докато нова или последна във времето формулировка не ги извади на бял свят.
Първооткритията, предугажданията и загатванията могат да бъдат констатирани веднага или със закъснение. Това, че някои биват констатирани веднага се дължи на елементарния факт, че броят на учените и изследователите, които се оглеждат около себе си е значителен. Когато се публикува нова идея или емпирична находка, винаги ще се намерят учени, които вече са попадали на нейна по-ранна версия, независимо, че не е била използвана в работата им. Когато новата формулировка събуди спомени за по-ранна версия, тогава тези учени докладват на другите членове на научната общност за първооткритието, предугаждането или загатването. (Страниците на списание Science са пълни с писма до колегията, илюстриращи този процес.)
Закъсняла идентификация се появява тогава, когато по-ранната версия бързо потъва в забрава. Тя може да е публикувана в някое неизвестно списание, скрита в статия, занимаваща се с друга тема, или е останала затворена в непубликувана книга с бележки, в дневник, в писмо. За известно време откритието се приема от съвременниците като абсолютно ново. След като обаче веднъж вече са запознати с новата идея, вниманието на някои учени и изследователи ще бъде привлечено от формулировки, напомнящи за нея – след като са препрочели отново по-ранните разработки. Именно в този смисъл миналата история на една наука е в движение и постоянно се преконфигурира от последвалата история на тази наука.
Формулировката на Олпорт за функционалната автономия като психологически принцип е добър пример за този втори модел на откритието. След като Олпорт е успял да ни втълпи принципа, ние вече сме чувствителни към всякакви негови версии докато четем минали текстове. Така, мога да кажа, че благодарение на Олпорт, повторният прочит на Дж. С. Мил ме доведе до заключението, че още през 1865 г. той е бил близо до същия принцип: “Само когато нечии цели са станали независими от чувствата на болка или радост, които първоначално са ги предизвикали, може да се каже, че този някой има уравновесен характер.”[35] Решаващо е обстоятелството, че при първата ми среща с него не обърнах внимание на това място, тъй като сетивата ми все още не бяха изострени от формулировката на Олпорт. Мога да добавя, че през 1908 г. Зимел предугажда принципа на Олпорт в социологически понятия:
От изключително социологическо значение е фактът, че безброй отношения запазват непроменена своята социологическа структура дори тогава, когато чувството или практическият повод, които първоначално са ги създали са изчезнали. Безспорната иначе истина, че разрушението е по-лесно от съзиданието, не важи безусловно за някои човешки отношения. Възникването на отношение изисква определен брой позитивни и негативни условия и липсата дори на едно от тях може да възпрепятства неговото осъществяване. Когато обаче е възникнало вече, то в никакъв случай няма да бъде разрушено, ако по-късно отпадне онова условие, без което не би могло да възникне. Едно еротично отношение например, въз основа на телесната красота, може да надживее нейното изчезване или преминаването ѝ в грозота. Това, което се твърди за държавите – че те могат да бъдат запазени само със същите средствата, с които са били създадени – е само част от истината и нищо друго освен един общовалиден принцип на формирането на общество изобщо. Независимо от какво е породено, социологическото отношение представлява самозапазващо се и автономно съществуване на форма, независима от първоначалните мотиви.[36]
Както твърденията на Мил, така и тези на Зимел представят автентично предугаждане на принципа на Олпорт. Част от тази идея формулират експлицитно, но специфичното в този случай е че не я прилагат достатъчно систематично за да впечатлят съвременниците си с нея (независимо, че все пак Зимел я обозначава като факт “от изключително социологическо значение”). Преди всичко техните по-ранни формулировки не са възприети и развити в периода между първото им публикуване и твърдението на Олпорт за функционалната автономност; ако в този период те бяха намерили последователи, Олпорт не би имал шанса да предложи формулировка на принципа, най-много би я разширил.
Този случай е пример за адекватното разглеждане на предугаждането в историята на идеите. Насочен чрез формулировката на Олпорт към предугаждането на Милз и Зимел, истинският историк на идеите веднага би разпознал основния исторически проблем: защо, или по какви причини по-ранните приближения до една идея са били подценени от самите автори, техните съвременници и последователи? Той би установил, че не съществува непосредствено и неизбежно развитие на тази идея; повторната поява за него би се превърнала в повод за емпирично изследване. Този историк би се опитал да изследва интелектуалния и социалния контексти, в които идеята се появява в първоначална форма, както и промените в този контекст, които Ł придават допълнителна тежест в нейната по-късна и развита форма. Накратко, би обърнал внимание както на сходствата, така и на разликите: (1) между отделните формулировки на идеята; (2) ще вземе под внимание, до каква степен тя съответства на други теоретични проекти от същия период; (3) ще осмисли контекста, в който се решава историческата Ł съдба. Както е известно, историците и социолозите обикновено много изостават от подобни строги изисквания към анализа на предугаждането и загатването. Като че ли често им доставя удоволствие – понякога дори непочтено – да вадят на бял свят предугаждания, все едно истински или измислени, на изразявани едва в последно време представи. Такова самоцелно занимание не е никак трудно. Показват го следните примери:
Първична група: Както е добре известно, формулировката на Кули за първична група през 1909 г. упражнява непосредствено и трайно влияние върху практиката на социологическия анализ на груповото поведение. Няколко години по-късно един историк на социологията обръща внимание на това, че през същата година излиза книга на Хелън Босанкет, занимаваща се с интеракцията между членовете на семейството като социален процес. По-нататък историкът установява, че през 1894 г. Смол и Винсет са озаглавили една глава от книгата си Въведение в изучаването на обществото: “Първичната социална група: семейството.” Години по-късно биографът на Кули дава сведения за това и стига до заключение: “Етикетите са едно, а общопризнатите съдържания на тези етикети – съвсем друго. Кули успява да придаде на понятието смислено съдържание, това е най-важно.” Нещо повече: добавя, че именно формулировката на Кули, а не на други автори е източникът на множество изследвания върху първичната група. С изострено внимание от влиятелната формулировка на Кули можем да установим, че терминът “първична група” (“primare Masse”*) е въведен от Фройд през 1921 г., който според всички налични свидетелства не е познавал Кули.[37] Но понятието на Кули се е оказало пригодно и много по-ползотворно за социологическите изследвания, отколкото понятието на Фройд.
Огледално Аз: Класическата формулировка на Кули на тази концепция обозначава социалният процес, чрез който собствените ни представи за себе си се формират от възприемането на представите на другите за нас. Тъй като сам Кули го указва, е станало всеизвестно, че тази формулировка разширява съдържанието на по-ранните понятия на психолозите У. Джеймс и М. Болдуин. Тук имаме недвусмислен пример за кумулативни приноси към теорията, продължаващи и до наши дни. По-малко известен е фактът, че в СССР новите изследвания върху развитието на Аза и социализацията се извеждат от един коментар на Маркс, че в разбирането за собственото Аз всеки се оглежда в другите като в огледало. Както в Киев, така и в Ан Арбър обаче не е било известно, че още Адам Смит използва метафората на огледалото, което е изградено от мненията на другите за нас и ни превръща в наблюдатели на собственото ни поведение, израза на Смит гласи: “Това е единственото огледало, чрез което до известна степен с очите на другите можем да наблюдаваме благоприличието на собственото си поведение”. Разширявайки тази метафора и доближавайки я до езика на Джеймс, Лесли Стивън пише в края на 19 век: “ние трябва да вземем под внимание не само първичните, но и вторичните отражения; наистина, трябва да си представим две срещуположни огледала, отразяващи образи в безкрайна последователност”. В различните теоретични традиции на повърхността могат да се открият множество независими формулировки на една идея. Тези епизоди обаче предоставят само суров материал за анализ на развитието на идеята. Те не определят крайната точка, в която случайно се срещат различни, отчасти припокриващи се версии на една идея.[38]
Предлагам и няколко набързо събрани, необработени примери за първооткрития, предугаждания, загатвания и псевдо-предугаждания в социологията и психологията, за да покажа две неща: (1) тези случаи са лесно откриваеми; (2) лесно отвеждат до една остаряла нагласа, която не предвижва историята на социологическата теория напред, а само отново повтаря битката между защитниците на старото и модерното, погълнала толкова излишна интелектуална енергия през 17 и 18 век:
В Хенри IV Шекспир изглежда предугажда прозренията на Фройд относно пожелателното мислене и рационализацията: “Твоето желание беше баща на мисълта, Хенри.”
Епиктет, да не говорим за Шопенхауер и много други, предугажда вероятно същото, което описах като Теоремата на Томас, а именно че дадени от хората дефиниции на ситуацията оказват влияние върху техните заключения: “Това, което обърква и обезпокоява човека, са не самите неща, а неговите възгледи и представи за нещата.”[39]
Съмнър предугажда понятието на Липман за стереотипите, когато във Folkways заявява, че обичаите “се стереотипизират”.
Спенсър пише, че “привлекателната сила на градовете е право пропорционална на масата хора и обратнопропорционална на разстоянията”, с което предугажда теорията на Стоуфър за “междинните възможности” – една друга изцяло вербална, но не субстанциална прилика.
Понятието на Веблен за “придобитата неспособност” [trained incapacity] (възприета, развита, приложена от по-късни социолози) е предугадено вероятно от Филип Хамъртън през 1873 г. в негова отдавна забравена книга, в която той пише за “отказите на ума” [задръжките] като показващи “не вродена неспособност”, “а (само) това, че умът е станал неспособен чрез придобити навици и обичайни дейности”, произвеждайки така една “придобита неспособност”. (The Intellectual Life)
Джон Стюарт Мил предугажда в едно общо правило особения случай на ефекта на Хоторн, открит век по-късно: възможно е при експерименти “ефектът да не бъде произведен от самата промяната, а от средствата, с които е трябвало да се предизвика промяна. Във всеки случай, възможно е и вероятността на това предположение убедително да се изследва посредством други експерименти.”
Аристотел се приближава до представата на Мийд за “значимия друг”, когато в Риторика пише, че “хората, по отношение на които ние изпитваме чувство на срам, са тези, чието мнение е важно за нас...”
Oсобен пример на самоосъществяващо се пророчество предлага през 17 век френският философ и учен Пиер Гасенди, който твърди, че астрологическите прогнози за съдбата на хората допринасят за своето собствено осъществяване чрез своето отключващо или възпрепятстващо въздействие върху тях.
Като пример за голямото множество случаи, в които поговорките като че ли изцяло пресъздават съдържанието на общоприети социологически представи, ще добавя случая с отразения образ за себе си, който девиантният възприема в хода на собственото си отклоняващо се поведение: “наречи някого крадец и той ще започне да краде”.
Тази набързо събрана колекция, към която всеки начетен социолог би могъл да добави ред примери, показва лекотата на намиране на действителни или привидни предугаждания и загатвания, щом е развита една теоретична идея или бъде направено емпирично откритие. Такива приписвания обаче не допринасят за разбирането на историческото развитие на мисълта. Също както при изследването на многократните открития във физиката и биологията, плодотворното историческо изследване изисква детайлен анализ както на теоретичното съдържание на по-ранните и по-късни версии, така и на условията, довели до наблюдавания континюитет или дисконтинюитет в историята на научната мисъл. Великолепен пример за такова изследване е добросъвестната проверка на Шпенглер относно тезата на Лавджой, че Баснята за пчелата (1714)на Мандевил предугажда основните идеи на Веблен, развити в Теория за безделната класа. [40] Вместо да се задоволи с откриването на повърхностни прилики, Шпенглер подлага двете идеи на прецизен анализ и по такъв начин разкрива както дълбоките разлики, така и случайните сходства между тях. При това показва, как незначителни в началото, но функционално последователни, разлики във формулировките водят до различни теоретични импликации, възприети след това и доразвити от последователите.
3 Преакцентиране на феномените на загатване [adumbrationism]
Разгледаната в предходния параграф идентификация на първооткрития, предугаждания и загатвания е вградена в информационните канали на социалната система на науката и научното знание. Но досега все още не е предприето сериозно усилие за по-точно установяване на разликите между тях. Преакцентирането на феномените на загатването обаче означава всеотдайно и добре обмислено изследване на всички видове по-ранни версии на научните и интелектуалните идеи. В крайния случай и най-бледата сянка на сходство между по-ранни и по-късни идеи се описва по същество като идентичност.
Този тип предубедено изследване съдържа в основата си различни причини. В отделни случаи като че ли произтича от някакъв ангажимент, целящ да докаже, че няма нищо ново под слънцето. Тогава търсенето представлява дълбоката човешка драма на учени или изследователи, които настояват на това, че всичко вече е било открито; и в същото време всеки от тях полага наистина големи усилия за да достигне до нови открития, с което да тласне своята дисциплина напред.[41] В други случаи изследването се мотивира от шовинистки настроения. Когато бъде направена нова формулировка от учен, принадлежащ към чужда националност или чужда школа, по-общо, от член на каквато и да е чужда група, преувеличаващият феномените на загатването се вижда принуден да предприеме търсене на явни предугаждания или предчувствия при някой достоен родоначалник, за да възстанови справедливото разпределение на честта. В други случаи изследването изглежда мотивирано от враждебност спрямо съвременния откривател, чийто привидно нов принос се налага да бъде снизен по значение чрез конфронтирането му с по-ранни формулировки на неговата идея. Преувеличаването на загатванията е най-ясно изразено в случаите, когато бъде институционализирано като признание, снижаващо ценността на “Модерните” за сметка на “Древните”, тоест да се вземе от живите и да се даде на мъртвите.[42]
Каквито и да са мотивите на преувеличаващия загатванията, които в най-добрия случай могат лесно да се изведат от неговите текстове, основният образец остава в общи линии един и същ. Тази практика по преувеличаване на загатванията всъщност може да бъде изразена под формата на една догма:
Откритието не е истинско;
ако е истинско, не е ново;
ако е ново и вярно – не е значимо.
Жертвите на преувеличаващи загатванията, както и безпристрастни наблюдатели на тяхното поведение са формулирали вариации на това мото. Джеймс, който е понесъл много критики от страна на преувеличаващите загатванията дава уместно описание на “класическите етапи в кариерата на една теория”: първо “тя бива атакувана като абсурдна; после се признава за истинна, но очевидна и незначителна; и накрая вече тя се смята за толкова важна, че нейните противници започват да твърдят, че първи са я открили.”43а Провокиран от онези, които тълкуват погрешно неговото понятие за истина, Джеймс уверява в неискреността на противниковия лагер, “който вече в започнал да се изразява с фразата: това, което е ново, не е истинно, а това което е истинно, не е ново...Ако не казвахме нищо ново, защо тогава нашето изложение се разбира така трудно? [И продължава, умело снижавайки значението:] Това не може изцяло да се припише на някакъв неясен начин на изразяване, защото, по повод на други проблеми, сме успели да бъдем напълно разбрани”.[43]
Докато потърпевшите водят ожесточена съпротива срещу преакцентрането на предугажданията и загатванията, към историците на науката те се отнасят безразлично. Така например Джоржд Сартън, доайен на историците на науката прави следното наблюдение:
Отхвърлянето на едно откритие, особено на откритие, което е колкото объркващо, толкова и грандиозно, преминава обикновено през два етапа: първият стадий е този на отхвърлянето, който е представен най-добре от Парижките противници на теорията за кръвното налягане: ‘теорията на Харви е погрешна’, ‘тя е направо безсмислена’, и т. н. Когато тази позиция не може повече са се поддържа, започва вторият етап: откритието е правилно, но не Харви го е направил; направили са го други преди него... С такава оригиналност се е произнесъл Ван дер Линден – най-значимия за своето време последовател на Хипократ, – според когото ‘не може да има и сянка на съмнение, че циркулацията на кръвта е била позната на Хипо-крат!’ И добре илюстрира филологическия дух, който бърка думите с дей-
ствителността.[44]
Ученият със склонност към преувеличаване на загатванията, намира място и в хуманитарните науки, там той е получил показателното прозвище Quellenforscher*. Сейнсбъри e открил един колоритен представител на тази гилдия: “известният автор на Значението на английските драматични поети”, Джерард Лангбейн. В своя портрет на гилдията на изследователите на източници, английският критик е абсолютно безпардонен: “Добре начетен и надарен с добра памет, той открива, че по правило поетите не достигат сами до своите теми и за него е един вид победа над тях да покаже откъде са ги взели. Ако такива занимания бяха просто поглед към историята, няма какво да възразим: понякога е интересно и в никакъв случай не е непременно оскърбяващо. При Лангбейн обаче те винаги са такива: ‘Ако г-н Х си беше сложил очилата, щеше да открие темите си вече публикувани’ и т.н... Опасявам се, че ако Данте познаваше Лангбейн, щеше да му посвети специална bolgia*; там със сигурност нямаше да липсват и по-късни обитатели.”[45]
Преакцентирането на загатванията в хуманитарните и в естествените науки има своето съответно проявление и в социалните науки. В социологията например има собствени корени. Въпреки че няма достатъчно сравнителни изследвания, ранното модерно развитие на социологията не е било в същата степен кумулативно, както развитието на естествените и биологическите науки.[46] Предпочитанията на социолозите през 19, а понякога и през 20 век към конструиране на собствена “система на социологията” означава, че тези системи са създавани и представяни по-скоро като конкуриращи се мисловни системи, отколкото като консолидиран кумулативен продукт. Тази тенденция пренасочва вниманието от историческия анализ на развитие на теорията към занимания с демонстрациите на това, че привидно новата система съвсем не е нова. По такъв начин историята на идеите се превръща в арена на борби за един вид оригиналност, който обаче не е характерен за растежа на науката. Колкото по-слабо е изразена степента на кумулативност, толкова по-голяма е тенденцията към търсене на сходства между минали и съвременни идеи, докато накрая с незначително разширяване се стигне до преакцентиране на загатванията.
Историите на социологията постоянно бродят из това царство на сенките, влизат и излизат от там. Те се колебаят в различна степен[47] между двете основни допускания относно развитието на социологията, които вече описахме: от една страна преакцентиране на загатванията; от друга – схващането, че социологията се развива чрез случайни нови ориентации и чрез увеличаване на знанието, придобито от изследвания, следващи новите ориентации – изразено понякога в документирани първооткрития, предугаждания и загатвания.
Едва ли има друг историк на социологическата теория, който да се занимава толкова обстойно с първооткритията, пре-дугажданията и загатванията, както Питирим Сорокин в своя мащабен труд Съвременни социологически теории [48], който продължава да се дописва четиридесет години след първото му издание. Разделена на школи в социологическата теория и предназначена “да свърже съвременната социологията с нейното минало”, тази книга започва представянето на всяка от школите с дълъг списък на предшественици. Така с различна степен на изчерпателност се обръща внимание на повече от хиляда автори и се появяват голям брой различаващи се критерии за идентичност на по-ранни и по-късни идеи.
В едната крайност се изразява убеждението, че древните писания – Свещените книги на Изтока, Конфуций, Даоизмът и други – съдържат всички съществени идеи, които биха могли да се открият в съвременните социологически и психологически школи; последните се описват като “обикновени повторения” или “нищо повече” от повторения (ср. стр. 5, 26, 309, 436-437). Отчасти сходствата са резултат от препратки на по-ранните класици към определени ‘фактори’ в социалния живот, които се обсъждат също в по-късни текстове. Свещените книги например “подчертават ролята”, която играят “фактори като расата, подбора и унаследяването” (стр. 219); “фактът, че от незапомнени времена мислителите знаят за важната роля, която играят “икономическите фактори” в човешкото поведение, социалната организация, социалните процеси...” (стр. 514) и т.н. От друга страна, това наблюдение, че една школа е много стара предизвиква отчасти негодувание. Така например познатата като формална школа (Зимел, Тьониес, фон Визе) е описана “като много стара школа, може би по-стара от всяка друга школа в социалните науки” (стр. 495); икономическата школа и преди всичко отхвърлените идеи на Маркс и Енгелс се определя като “толкова стара, колкото самото човешко мислене” (стр. 523); а психо-социологическата “теория според която вярата, особено магическата или религиозната вяра е най-важният фактор в човешката съдба, е вероятно най-старата форма на социална теория” (стр. 662).
От друга стана, в книгата на Сорокин се среща и схващането, че в по-късните произведения тези древни идеи биват значително развити, т.е. по-късните произведения не са “обикновени повторения”. Това обстоятелство се изразява чрез двусмислени забележки от следния вид: “.. нито Конт, нито Винарски, нито който и да било друг социолог от края на 19 в. не може да си присвои привилегията да е създал на практика току-що посочената или която и да било друга теория. Те само са доразвили онова, което е било известно от векове, дори от хилядолетия” (стр. 368, курсивът е мой). На друго място се казва: социологическата школа “е възникнала като почти всички съвременни социологически системи в най-дълбока древност. Оттогава принципите на тази школа с известни изменения могат да се проследят в цялата история на социалната мисъл” (стр. 437, курсивът е мой).
Тази преходна формулировка прави възможно дефинирането на началата в историята на социологическата мисъл по нов начин. Така Де Робърти е описан като “един от най-ранните пионери в социологията” (стр. 438); Ковалевски “разработва своята [демографска] теория независимо от Лориа, три години по-рано” (стр. 390); блестящият Тард “оставя след себе си много оригинални планове, идеи и теории” (стр. 637); по-новите изследвания на общественото мнение “са подобрили в значителна степен знанието ни относно този феномен” (стр. 706); Гидингс е “пионер на американската и световната социология” (стр. 727); и като последен пример за растеж: “По този начин стъпка по стъпка социалната психология се разширява и в настоящия момент сме в началото на първите опити за създаването на една обща, но основана на факти теория за социалната мобилност” (стр. 748).
Тенденцията да се различават степените на сходство между по-старите и по-нови теории става още по-отчетлива в последвалия том на Сорокин Социологически теории на съвремието [49], публикуван поколение по-късно. Някои от теориите, които в предходното произведение бяха обозначени като първооткрития, сега се превръщат в предугаждания, а някогашните предугаждания вече са превърнати в загатвания. Новата книга е толкова безкомпромисно критична, колкото и предходната, все пак, с изключение на някои стъпки назад, създава като цяло усещане за растеж и развитие на теорията. Два примера, в които аз самия съм подчертал някои моменти, трябва да илюстрират тази промяна на перспективата.
Шпенглер и Данилевски: От първооткритие към предугаждане
“Така теориите на Шпенглер са предугадени половин век по-рано. Всъщност във всички свои съществени характеристики работата на Шпенглер е обикновено повторение на социалните спекулации на Леонтиев и Данилевски” [и доколкото Данилевски публикува четири години преди Леонтиев, вероятно работата на Леонтиев също е “обикновено повторение”]. (Con-temporary Sociological Theories, стр. 26, курсивът е мой.)
Като “обикновено повторение” произведението на Шпенглер изглежда сякаш излишно, тъй като нищо не го отличава от неговите предшественици. Но по-диференцираната и по-късна оценка на Сорокин, от друга страна, гласи:
“Публикуваната през 1918 г. книга на Шпенглер Залезът на Запада се оказва един от най-влиятелните, противоречиви и неостаряващи шедьоври през първата половина на 20 в. в полетата на социология на културата, философия на историята и немската философия. Независимо че като цяло Залезът на Запада значително се различава от произведението на Данилевски, неговата основна понятийна рамка се доближава във всички пунктове до тази на Данилевски... Многото страници, които Шпенглер посвещава на един подробен анализ на тези трансформации [в цикъла на социалните форми или системи] са съвсем нови, проницателни и класически... Независимо от недостатъците си, Залезът на Запада вероятно ще остане като една от най-важните книги от първата половина на 20 в.” (Sociological Theories of Today, стр. 187, 196-197)
Маркс-Енгелс и техните предшественици:
От преакцентиране на загатванията към предугаждане
“Що се отнася до оригиналността и съдържанието на теорията на Марксовата материалистическа концепция за историята (но не и до практическото влияние на Маркс) в настоящия момент... изглежда невъзможно да се твърди, че Маркс е добавил дори една единствена нова идея в тази област на знанието, или е направил нов много по-добър синтез на познатиte преди него идеи. ” (СSТ, стр. 520 и сл., курсивът е мой)
В ранното си произведение Сорокин продължава да повтаря, че нито в специфичните идеи, нито в синтеза на Маркс и Енгелс има и следа от оригиналност. Приключва с класическото кредо на изследовател, който преакцентира загатванията:
Първо, от една чисто научна гледна точка, т.е. доколкото се разглеждат рационалните елементи в теорията няма нищо, което да не е било казано от по-ранни автори; второ, действително оригиналното е далеч от научното; трето, единствената заслуга на теорията е, че обобщава по преувеличен начин съществуващите преди епохата на Маркс идеи... Няма причина да се смята, че научниte приноси са дори малко над средното ниво (СSТ, стр. 545).
Въпреки че и в късното си произведение Сорокин продължава да е критичен към Марксовата теория и правилно настоява, че тя не се развива ex nihilo [50], той е склонен да £ припише самостоятелна интелектуална (а не само политическа) роля.
Чрез своето разделение на социокултурните отношения на два основни класа – ‘производствените отношения, които образуват икономическата структура на обществото’ и ‘идеологическата надстройка’, Карл Маркс и Фридрих Енгелс съживяват и развиват... икономическия вариант на дихотомичните теории. Почти всички по-нови теории от този вид представляват вариации и усъвършенствания на това разграничение на Маркс и Енгелс... Всъщност теорията на Маркс е прототип на дискутираниte тук по-късни теории (STT, стр. 289, 296; курсивът е мой).
Ако приемем по-късната книга на Сорокин за образец, ще забележим ясна преориентация към диференцирани представи за развитието на социологическите идеи. И това е добре. Защото, ако преакцентирането на загатванията като предметно поле се изостави, социолозите ще изпаднат в положение, при което, изследвайки характера и условията на континюитета на социологическото знание, ще се съсредоточават само върху разработване на особените аспекти, в които по-новото развитие на идеите се надгражда върху предходни идеи.
Хуманитарни и естествено-научни
Аспекти на социологията
Различието в ориентацията на естествените и хуманитарните науки по отношение на големите класически произведения често се проблематизира. Тя произтича от дълбоки разлики в начина, по който се осъществява селективната акумулация на знания в цивилизацията (включваща естествените науки и технологията) и в културата (включваща изкуствата и отнасянията към ценностите).[51] В точните науки селективното натрупване означава, че класически приноси, направени в миналото от гениални или талантливи хора, се доразвиват в по-късните трудове на други учени, често с далеч по-скромни възможности.
Истински кумулативното знание има като впечатляващо проявление това, че посредствени умове са напълно способни да разрешат проблеми, с които в миналото великите умове не са били в състояние да се справят. Днес един нормален студент по математика може да разпознае и реши задачи, каквито по-рано не са били по силите, примерно на Лайбниц, Нютон или Коши.[52]
Тъй като в точните науки теорията и откритията от далечното минало в изключителна степен са снети в натрупаното съвременно знание – споменът за великите умове на миналото в общи линии се съхранява в историята на дисциплината. В работата и съчиненията си учените използват предимно по-нови разработки, доразвитието на тези ранни открития. Резултатът от този подход е че стари и много често значими научни приноси биват обезценявани чрез включването им в по-късни разработки; вярно е че понякога се срещат и значими изключения.
В хуманитарните науки, напротив, всеки класически труд – стихотворение, драма, роман, есе или историческо изследване – е част от непосредствения опит на следващите поколения учени. Дерек Прайс дава описание с една много уместна метафора: “кумулативната структура на науката е изтъкана от взаимно свързани брънки, подобно на фино плетиво; докато тъканта на хуманитарните науки прилича по-скоро на наслуки изплетена мрежа, в която всяка нишка може да се свърже с коя да е друга”.[53] Накратко, познаването на класиците в оригинал играе незначителна роля в практиката на физика, лекаря, биолога, но затова пък е от съществено значение за хуманитарните учени.
Кеслер, който се е занимавал с информационната система на естествените науки, описва положението на нещата с преднамерено провокативен, направо злостен език:
Дори шедьоврите на естествените науки губят с времето стойността си освен за исторически цели. Това е основната разлика между научната и художествената литература. За един сериозен учен, който се занимава с английска литература, е немислимо например да не е чел Шекспир, Милтън или Скот. За разлика от това, един сериозен физик може изобщо да не се занимава с оригиналните произведения на Нютон, Фарадей и Максуел.[54]
Това изказване цели да разбуни духовете. И наистина, от гледна точка на хуманитаристиката и на историята на науката, подобно твърдение изглежда е израз на варваризма в модерната епоха. За мнозина от нас е трудно да разграничим споменът за епохалните трудове в науката от желанието за тласък в развитието на някаква съвременна дисциплина, не изискваща непосредствено познаване на Principia на Нютон или Traite на Лавоазие. Въпреки това, един от основателите на модерната социология убедително излага същото наблюдение, което е направил и Кеслер. С език, персонализиращ съдбовният процес на развитие и разгръщане на естествените науки, Макс Вебер пише:
За разлика от изкуството всеки от нас знае, че в науката това над което е работил остарява след 10, 20, 50 години. Такава е съдбата, нещо повече, такъв е смисълът на труда в науката – съдба, на която е подвластен и отдаден в специфичен смисъл. За разлика от всички други области на културата, за които това отчасти също се отнася, всеки научен успех означава нови “проблеми” заедно с желанието да бъде “задминат” и да остарее. С това трябва да се примири всеки, който служи на науката. Научни трудове могат разбира се да останат трайно важни заради “удоволствието” от тяхната художествена стойност или като средство за обучение. Но да бъдем научно задминати е – нека повторим – не само наша съдба, но и наша цел. Ние не можем да работим без надеждата, че други ще отидат по-далеч. Така стигаме до проблема за смисъла на науката.[55]
Колебаейки се между физическите и биологическите науки от една страна и хуманитарните от друга – социолозите се оказват раздвоени по отношение на ориентацията си спрямо класическите приноси. Те трудно се справят с описания от Вебер ангажимент. Само някои от социолозите приемат и се приспособяват към този натиск, изпълнявайки или описаната от Вебер роля, или чрез приемането на хуманитарна нагласа. Вероятно мнозинството се колебае между двете възможности и малцина се опитват да ги обединят. В опита едновременно да се участва в танца и на двете сватби, се стига до смесване на систематиката на социологическата теория с нейната история.
Това, че в натрупването на знанието социалните науки заемат положение между естествените и хуманитарните, се потвърждава категорично от така наречения индекс на цитиране, който сравнява разпределението на данни в цитираните публикации от различни области. Резултатите са забележителни със своята устойчивост. Във физическите науки – представени от списания като The Physical Review и The Astrophysical Journal, между 60% и 70% от цитатите се отнасят към публикации, появили се през последните 5 г. В хуманитарните науки – представени от списания като The American Historical Review, Art Bulletin и Journal of Aestetics and Art Criticism,съответните цифри варират между 10% и 20% за публикации през последните 5 г. Между двете крайности се разполагат социалните науки – представени от списания като The American Sociological Review, American Journal of Sociology и British Journal of Psychology –в които между 30% и 50% от цитатите са от публикации от последните 5 г.[56] Други изследвания на образци на цитиране доказват, че в общи линии тези данни са верни.
От една страна, социологията възприема ориентацията и подхода на естествените науки. Изследването се отдалечава от границите на областта, до която е достигала кумулативната работа на миналите поколения; в такъв смисъл социологията е исторически късогледа, провинциална и ефективна. От друга страна, социологията твърдо държи на сродството си с хуманитарните науки. Тя не е склонна да се откаже от непосредственото запознаване с класическите произведения на социологията и протосоциологията, като интегрална част от опитът на социолога като социолог. Всеки съвременен социолог с претенция за социологическа грамотност е имал близки, повтарящи се контакти с трудовете на основателите: Конт, Маркс и Спенсър, Дюркем, Вебер, Зимел и Парето, Съмнър, Кули, Веблен и останалите от неголемия списък на талантливите мъже, оставили дълбок отпечатък върху съвременната социология. Тъй като самият аз съм против загубата на контакт с класиците – още преди да бях открил достатъчно основания за това – и тъй като продължавам в известен смисъл да бъда против, за мен това е достатъчна причина за размисъл относно тяхната същност и източници.
Ерудиция срещу оригиналност
Склонността на социолозите да се занимават с трудовете на свои предшественици не е тайна. В някои от дяловете си социологическата теория, създадена от най-младите членове на редицата от изтъкнати предшественици, се характеризира с непосредственост. И съвременната теория също напомня за много от все още нерешените проблеми, които са били разпознати от по-ранните предшественици.
От друга страна обаче интересът към класическите произведения на миналото е довел и до явления на упадък в историята на социологическата мисъл.
Първата проява на упадък е склонността за отдаване на безкритична почит към почти всяко твърдение на някой известен предшественик. Това често се изразява чрез всеотдайната – но до голяма степен неплодотворна за науката – интерпретация на коментатора. Тъкмо тази практика има предвид Уайтхед в мотото към настоящата студия: “Наука, която се колебае да забрави своите основатели е изгубена”. Втората проява на упадък е банализацията. Защото една от възможностите дадена истина да се превърне в изтъркана, все по-съмнителна фраза е тя да е често повтаряна от хора, които не я разбират, особено когато е продиктувано от несъзнателна нагласа. (Пример е честото твърдение, че Дюркем приписва голяма роля на принудата в социалния живот, тъй като я описвал като ключов елемент на социалните факти.) Банализацията е един отличен инструмент за обезсмисляне на истината когато непрекъснато се повтаря.
Накратко, изучаването на класически произведения не може нито да бъде напълно безполезно, нито може да е лек срещу всяка болест. Това зависи изцяло от начинът, по който се отнасяме към изучаването на класическите текстове. Тъй като има огромна разлика между анемичните практики на обикновения коментар и банализацията от една страна, и активната практика на проследяване и развитие на теоретичните пътища на значимите предшественици – от друга. Точно тези разлики стоят в основата на амбивалентното отношение на учения към подробното изучаване на текстове от миналото.
Тази амбивалентност на учения има исторически и психологически корени. С началото на модерната наука пред учените стои изискването да познават произведенията на своите предшественици, за да надграждат върху постигнатото преди тях и да удостоят с чест онези, които я заслужават. И най-отявленият защитник на анти-схоластиката Бейкън, изхожда от това, че “...когато човек мисли, че е открил нещо, той първо проверява и разбира какво са казали другите преди него по въпроса, после започва със собствените си размишления...”[57] Оттогава тази практика е институционализирана в структурата на научната статия, която изисква обобщение на теориите и изследванията, направени върху съответните проблеми. Основанието е колкото ясно, толкова и познато: непознаването на по-ранните съчинения обрича учения да открива неща, което вече са известни. Сорокин показва това за нашата дисциплина по следния начин:
Когато един социолог не знае, че определена теория е развита отдавна, или даден проблем вече е изследван старателно от много предшественици, той лесно може да посвети времето и енергията си на откриването на една нова социологическа Америка, която отдавна е била открита. Вместо да предприеме удобно прекосяване на Атлантика за краткото време, необходимо за изучаването на вече постигнатото, този социолог трябва да поеме на плещите си усилията на Колумб, за да открие накрая, че неговото време и енергия са били пропилени напразно и че неговото откритие отдавна е направено. Подобна ситуация е трагедия за учения, а за обществото и социологията – загуба на ценен талант.[58]
Същото често важи и за други области на науката. Геният на физиката Максуел (който проявявал задълбочен интерес към социалните науки на неговото време), отбелязва в началото на научната си кариера: “Четях стари книги по физика и в тях откривах неща, много по-добри от новите. Чуждестранните математици изобретяват методи, които са били познати в Кеймбридж още през 1720 г., но са забравени.”[59]
Тъй като политиката, отчасти и практиката на изследване на миналата литература в науката, отдавна е институционализирана, не е необходимо по-нататъшно документиране. Противоположната стратегия обаче, която не е институционализирана и често се практикува, изисква подробно документиране, ако искаме да схванем амбивалентното отношение на учения към ерудицията.
Най-малко от четири века насам изтъкнати учени предупреждават за скритите опасности на ерудицията. Историческите корени на тази нагласа отвеждат чак към далечната съпротива срещу схоластичните коментатори и интерпретатори. Така например Галилей провъзгласява:
Човек никога няма да стане философ, ако постоянно размишлява върху трудовете на другите, без сам да обърне поглед към произведенията на природата, за да види там вече познатите истини и да изследва някои от все още неоткритите. Така, според мен, човек няма да стане философ, а само ученик на други философи и познавач на техните произведения.[60]
У. Харви продължава тази мисъл (по начин, който дълбоко впечатлил Максуел, по онова време сам попадал в капана на амбивалентното отношение към ерудицията):
Защото, каквото и да четат авторите, вместо с помощта на собствените си сетива да извеждат истинни представи за нещата (както твърдят самите те), това не са истинни идеи, а измамни идоли и фантазни образи; по този начин само изграждат призрачни същности и химери и всички техни теории и разсъждения (които те наричат наука), не са нищо друго освен сънищата на буден и лудостта на болен.[61]
Както може да се очаква, амбивалентното отношение към ерудицията се превръща от някои в еднозначен избор между начетеност
